Оповестяването на акта е в църквата „Св. 40 мъченици“ в Търново

Начинът, по който е обявена на 22 септември 1908 г., показва колко много са израснали българските политици в сравнение с акцията за Съединението от 6 септември 1885 г.

Отбелязваме началото на нашата история със създаването на Първата българска държава от 681 г. от хан Аспарух и продължаваме да проследяваме историческото си развитие според държавността - Първа, Втора и Трета българска държава, та до днес. А периодите, в които държавата ни е изчезвала, просто изпадат от националното съзнание на българите.

Ако се вгледаме в по-старата си история, ще видим, че там не става дума за независимост, а да държавност. Идеята за независимост се ражда в Европа едва в зората на модерната епоха, когато се появява и принципът на държавния суверенитет с Вестфалския договор през 1648 г. Независимостта окончателно се утвърждава като важен елемент от международните отношения през ХIХ век. По същото време, когато на Балканите на мястото на Османската империя една след друга се появяват християнските държави, една от които е и възстановената в нов облик българска държава.

Под независимост се разбира признатото от водещите държави, наречени тогава Велики сили, право на съответната държава да решава самостоятелно всички въпроси от външнополитическо и вътрешнополитическо естество. Но това право на самостоятелност не е подарено, а трябва да се извоюва - то може да се постигне чрез дипломация на международната арена, но често се налага използването и на военни средства. Това последното е валидно с особена сила за модерните държави, получили право на самостоятелно съществуване, след като са се откъснали от големите континентални империи в Европа, а и от колониалните империи по света. Достатъчно е да си припомним Войната за независимост на Съединените щати от британската корона.

В нашия край на Европа виждаме повтарящ се модел на създаване на независими държави - войни на Великите сили, най-често Русия, срещу Османската империя, след които на съответните национални територии е дадена автономия или са създадени непълноправни нови държави, все още свързани с Османската империя, преди при следващ конфликт да получат своята независимост. Такъв е и българският случай. Като всички останали, нашата държава е очертана на европейската политическа карта в момента, когато е отделена, макар и запазила трибутарна (Княжеството) или по-тясна зависимост (Източна Румелия) от бившия си поробител.

Това по-общо въведение ми беше необходимо не само за да поставя българската независимост в контекста на историческото време, а и за да обясня, защо важната за държавността независимост остава в сянката на Освобождението и Съединението. Те предизвикват големите промени в живота и самочувствието на българите, докато Независимостта има значение преди всичко за политическата класа и дипломатите, а в съзнанието на редовите българи не оставя ярки следи.

Но върху българските политици и дипломати от началото на ХХ век, когато държавата вече е навлязла в третото си десетилетие, продължава да тежи невъзможността да бъдат равноправни в контактите си с другите държави. А и останалите европейски държави очакват България да обяви независимост. След появата u през 1878 г., след отхвърлянето на наложеното от Берлинския договор разделение на Княжеството от Източна Румелия независимостта е естествената следваща стъпка. Въпросът е единствено кога и как ще стане това.

Начинът, по който е обявена Независимостта на 22 септември 1908 г., показва колко много са израснали българските политици в сравнение с предишната акция за утвърждаване на държавността - Съединението от 6 септември 1885 г. Тогава, когато държавността е едва на 7 години, българските националреволюционери, водени от Захари Стоянов, са готови да се изправят сами срещу целия свят, защото са убедени, че справедливостта е на страната на българите. Оказва се обаче, че промените зависят повече от международните правила, отколкото от справедливостта, и самостоятелната акция се оказва толкова рискована, че е на ръба да се провали, ако не беше чудото на националния ентусиазъм на българите и готовността им за саможертва в Сръбско-българската война.

Много по-различни са действията на вече опитните български политици 23 години по-късно. Те подготвят обявяването на Независимостта внимателно, съобразявайки се с международната ситуация и с интересите на другите държави. Внимателно наблюдават ставащото в Османската империя, възползват се от Младотурската революция, която отклонява вниманието на империята от статута на отдавна отделилата се българска държава, съобразяват се и с желанието на Австро-Унгария да присъедини окончателно Босна и Херцеговина. И предприемат координирана акция, благоприятно обстоятелство за което е и произходът на княз Фердинанд, който ще стане цар (втори след руския). С други думи, българските политици доказват своята готовност за независимостта.

Внимателно е намерен и поводът - непоканването на българския дипломатически представител в Истанбул на прием, използва се и стачката в турската железницата на барон Хирш в Южна България, за да бъде тя присвоена от българската държава. Знаково е и оповестяването на акта - в църквата „Св. 40 мъченици“ в Търново, столицата на старото българско царство.

Манифестът за независимостта, прочетен от княз Фердинанд, е дело на министър-председателя Александър Малинов и в него има поне три знаменателни фрази.

Първата припомня Освобождението: „По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество Румънския Крал и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 год., сломи робските вериги що през векове оковаха България, някогаж тъй велика и тъй славна“.

Втората отговаря на въпроса защо: „Фактически независима, Държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция“.

А третата очертава новото положение: „Въодушевен от това свято дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния, ПРОВЪЗГЛАСЯВАМ СЪЕДИНЕНАТА НА 6 СЕПТЕМВРИЙ 1885 ГОДИНА БЪЛГАРИЯ ЗА НЕЗАВИСИМО ЦАРСТВО и заедно с народа Си дълбоко вярваме, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите сили и съчувствието на целия просветен свят“.

Добрата подготовка осигурява международното утвърждаване на независимостта. След известна съпротива Турция се съгласява с нея, макар и срещу огромна и непосилна за България компенсация. Русия се намесва в българска защита, като анулира задълженията на Турция от Руско-турската война. Вярно е, че за сметка на това България се задължава да изплати дълга, но за огромния период от 75 години, което така и не става.

С обявената българска независимост обаче идва голямата отговорност - българският политически елит трябва да покаже, че може да я използва за развитието и просперитета на държавата и народа. И тук нещата се объркват, защото само пет години по-късно България преживява първата си национална катастрофа, а след още пет години - и втората.

Оказва се, че отговорността да си независим е по-голямо предизвикателство от извоюването й.