Протестът – форма на изразяване и нищо повече

Те са символ са на това, че едно политическо малцинство не е доволно от този или онзи процес в държавата

Това, че някой протестира, не означава непременно, че е прав, нито означава, че от този протест трябва да има някакви преки политически последици

Ако можем да перефразираме Маркс (ужас), един призрак броди из България – призракът на протестите. Понеже не съм съгласен с Маркс, затова и перефразата е нарочно с грешен знак. Когато той говори в „Манифест на Комунистическата партия“ за призрака на комунизма, който броди из Европа, той го ползва като знак за това, че елитите се били обединили да остракират комунистите на Стария континент. Аз си мисля, че днес по отношение на протестите имаме същото нещо, но на обратно – самопровъзгласилият се елит иска да ползва протеста като някаква нова форма на държавно управление.

За последните над 10 години и особено в последните пет, протестите се превърнаха в някакъв мощен политически катализатор. Умело използвани и навигирани, дори и често да е имало справедлив повод за тяхното провеждане, те се превърнаха в упражнение на задкулисието, което кукловоди целия политически процес на сцената. У нас след мащабните протести около падането на комунистическия режим и после при провала на управлението на Жан Виденов, сякаш други големи протести не сме имали до февруари 2013 г. Тогава се отвори бутилката, духът на протестите като политически инструмент беше пуснат от нея и от тогава неминуемо се впряга о работа, колчем това стане нужно на определени среди и кръгове.

Не ме разбирайте погрешно. Участвал съм и съм съорганизирал десетки протести през живота си. Заключвал съм се в клетка пред Народно събрание, завързвал съм се с вериги пред Столична община, организирал съм протест с десет хиляди души пред парламента, организирал съм стотици тежки камиони и техника да блокират София, въобще бил съм интегрална част от множество протести, провеждали се у нас в последните над десет години. Точно от тази камбанария мога да кажа най-отговорно – протестът се превърна от крайна проява на обществено недоволство до често дирижиран процес, управляван от сенките, за да променят случващото се под светлините на прожекторите.

Когато съм участвал в протести и когато съм бил деен на този фронт протестите все още бяха инструмент за изразяване на обществено недоволство. В този смисъл те са част от свободата на изразяване, гарантирана от конституцията. Затова протестите са важни – те показват нагласи в една част от обществото, символ са на това, че едно (по дефиниция) политическо малцинство не е доволно от този или онзи процес в държавата. Протестът е начин безгласните да придобият мегафон. Единиците да имат сила в многолюдността. Навсякъде в демократичния свят има протести и винаги е хубаво да се чуят аргументите на протестиращите, особено когато са много, дори и управлението да не се съгласи с тези аргументи и да не ги прегърне.

Но! Протестите са само това – механизъм на безгласните да придобият глас. Ни повече, ни по-малко. Днес в България обаче протестите са се превърнали в нещо друго. Гледам всякакви говорещи глави и главици се изказват твърде категорично за това какво щяло да се случи, ако „хората излезели на протест“. Даже няма значение за какво да излизат на протест, поводът е ирелевантен. Просто у нас вече протестът се е превърнал в някаква последна инстанция. В един вид надпарламентарна институция. В еманация на държавността. Току някой се е изохкал за нещо си на площада и всички медии, говорители и политици ще си счупят краката да отговорят на всички искания на протестиращите. Това е не просто вредно. Опасно е.

Някъде около 2020 г. протестите окончателно придобиха сакралността, с която се ползват днес. Те започнаха да раждат политически проекти, да формират управления, да свалят управления, да променят управления. Събираме 10 хиляди души на площада и хоп! Властта е наша. Десет хиляди души на площада могат да направят у нас всичко. Да суспендират демокрацията, включае. По този повод трябва да се кажат няколко неща.

Първо, протестът е форма на изразяване. Той не е инструмент за смяна на властта, не може да отмени избори, не може да пише конституция или да кове закони. Протестът просто означава, че протестиращите – пет души, десет души или хиляда – са недоволни от нещо. Може да имат аргументи, може и да нямат. Но едно е сигурно – друго освен колективното изразяване на някаква теза на площада, те нямат. Нямат нито управленска легитимация, нито властови механизми, нито правото да отменят избора на онези, които са пуснали гласа си в урните. Това, в което се превърнаха протестите у нас, вече излиза от рамките на организирана форма на изразяване на недоволство, а се превръща в площаден диктат. В улична автокрация. В булевардна тирания. Това подменя самия смисъл на протестите и ги превръща от легитимен инструмент за участие в публичната дискусия в оръдие на организирани интереси, които могат да свалят всяка демократична власт, използвайки страха на тази власт от евентуални протести.

Второ, управляващите, не само тези сега, но и онези, които ще дойдат след края на този мандат (впрочем, хубаво би било да е пълен мандат, за да се успокои страната) трябва да осъзнават ролята на институциите, които са избрани да ръководят. Институцията е преграден вал пред своеволия и злоупотреба с права и власт. Институцията е онази защитна линия, която чрез правила и процедури не бива да допуска нито тирания на мнозинството, нито диктатура на малцинството. Тя е призвана да търси баланс и защита на правовия и конституционен ред. В този смисъл всички, които се занимават с политика и искат да управляват държавата трябва да си припомнят, че тяхната работа не е нито да се люлеят по волатилните настроения във Фейсбук, нито да се лашкат под напора на този или онзи мегафон от площада. Тяхната работа е да бранят конституцията, да пазят правовия ред, да поддържат институциите и да защитават стабилността на страната. 

Трето, публичните говорители, медиите и активните участници в обществения дебат имаме важната отговорност да не превръщаме мухата в слон. Това, че някой протестира не означава непременно, че е прав в протеста си, нито означава, че от този протест трябва да има някакви преки политически последици. Колкото изказаното от един влиятелен публичен говорител в телевизионно студио има значение, толкова и има значение гласът на улицата. Важно е да се чуе, може да има валидни аргументи, но ако няма – не бива да му се обръща прекалено голямо влияние.

Всичко това го казвам, защото виждам как едни родени на площада политици днес тръпнат в очакване да им се даде повод пак да са на площада и да кажат „ето, сваляме и тая власт“. Не, драги. Не може с един протест, какъвто и да е той, да се суспендира демокрацията. Ако не сме доволни от едно или друго управление, имаме шанса на избори (веднъж на 4 години!) да гласуваме за друго. Това е демокрацията. Ама какво е написал някой във Фейсбук или каква рунтава попържня е изстрелял друг от мегдана, това е напълно без значение. Фетишизирането на протестите ги превръща в инструмент на кукловодите, чиито политически малцинства са неспособни да спечелят избори, но смятат, че властта им се следва по право. Това безобразие, което колективно допуснахме като общество, трябва да бъде прекратено. Спешно, моля.