200 години от смъртта на императора на остров Света Елена

Траурната церемония започва на 15 декември 1840 г. с оръдейни салюти

Смъртта на Наполеон на 5 май 1821 г. предизвиква истински шок сред бонапартистите във Франция. Те научават за нея с два месеца закъснение, когато първите съобщения от далечния атлантически остров достигат до Европа. С песните на Беранже се ражда култът към Наполеон във Франция, той става кумир на цяло поколение романтици, за него са написани и разпространявани оди от неизвестни автори, в които Франция е представена като господарка на света, а императорът като мъченик, който е унижен от англичаните.

От какво умира Наполеон, ненавършил 52 години? Какви са причините за смъртта му? Имат ли вина англичаните или френските монархисти? Това са само част от въпросите, които си задават милиони французи, както в миналото, така и сега. Разказите на най-близките му сътрудници на остров Света Елена и аутопсията на тялото, която извършва д-р Антомарши в присъствието на седем английски лекари, дават основания да се предполага за две заболявания - абсцес на черния дроб в резултат на прекаран хепатит и язва на стомаха, предизвикала рак. Здравословното състояние на Наполеон Бонапарт се влошава през есента на 1817 г., когато получава сериозни пристъпи на хепатит. Климатът на острова не е благоприятен за неговите заболявания, а през 1818 г. ирландецът д-р О’Меара напуска Света Елена, разочарован от настояването на английските власти да ги информира постоянно за здравето на Наполеон и да го шпионира. Интелигентността на О’Меара допада на заточения император и двамата прекарват много часове заедно, увлечени в разговори по различни въпроси.

След неговото отпътуване за Европа, Наполеон се отказва от услугите на английските лекари на острова и е принуден да приема медикаменти по свой избор. По настояване на генерал Бертран, майка му и кардинал Феш, негов родственик, изпращат на острова д-р Антомарши, който се оказва некомпетентен при изпълнението на лекарските си задължения. Установява се, че често е предписвал лекарства на Наполеон, които са противопоказни за неговите заболявания. Заслужава да се спомене, че Летиция и кардиналът са имали предложения от уважавани лекари да заминат за острова и да се заемат с лекуването му, но тъй като гледачка ги е уверила, че Наполеон отдавна не е на Света Елена и е добре здравословно, те избират д-р Антомарши, защото поискал от тях най-малка заплата.

Корсика е родният остров на семейство Бонапарт. Всъщност през XVIII век фамилното име се изписва Буонапарте на езика на местните жители, който е близък до италианския. Семейството принадлежи към местната дребна аристокрация, но негови родственици живеят във Флоренция и Верона. Бащата Шарл-Мария Буонапарте, наричан от близките Карло, е от този обедняващ род и работи като адвокат. Красив, висок, строен, той е последовател на Волтер, интелигентен, но лекомислен. Самият Наполеон го описва като „голям приятел на удоволствията, за да мисли за своите деца“. Според руския писател Дмитрий Мережсковский, Наполеон е наследил от баща си единствено фамилното име, цвета на очите и рака на жлъчката. Майката Мария-Летиция Рамолино (1750-1836) се омъжва на 14 години и ражда 13 деца, пет от които много малки умират. Пестелива и горда, тя говори дълго време френски с италиански акцент. Красивата Летиция остава вдовица на 35 години, а нейната грамотност се изчерпва само в умението да пише и да познава основните аритметични правила.

Според писателя Стендал, в суетнята на 15 август 1769 г. Летиция ражда на старинен килим с изтъкани от него сцени от „Илиадата“. Други автори уточняват, че е родила Наполеон буквално върху главата на Цезар, изтъкана на килима. Летиция опровергава тези твърдения с признанието „в нашите домове в Корсика никога не е имало килими - ни зиме, ни лете. Защо са ни?“ Всъщност рано сутринта тя отива в местната църква за празника на Богородица и едва не ражда в самия храм. По това време Аячо дори не прилича на град, а е едно голямо селище. Наполеон и брат му Жером, като обеднели аристократи, са стипендианти на краля Луи XV и се подготвят за военна кариера. Като курсант Бонапарт се интересува най-много от две науки - история и математика. Академик Жан Тюлар посочва, че тогава той е висок 169 см и няма сведения във военното училище да е дразнен заради ръста. Версията за ниския ръст на бъдещия френски император е създадена от английските печатни издания, които в различни карикатури го представят като агресивно джудже. Такъв ръст през XVIII век се приема за нормален.

През 1861 г. шведски експерт по токсикология изказва мнение, че на Света Елена Наполеон е тровен продължително време с арсеник. Той се позовава на спомените на неговия прислужник, секретар и санитар Маршан (1791-1876), публикувани в две издания 1955 и 1985 г. Описаните от Маршан симптоми точно отговарят на тези, които остават след хронично отравяне с арсеник. При настъпването на смъртта на 5 май никой от присъстващите не поставя въпрос за балсамиране на тялото. Д-р Антомарши изважда сърцето и измива вътрешностите с одеколон. При ексхумацията 19 години по-късно присъстващите са смаяни - тялото е много добре запазено и това засилва убеждението на шведския лекар, че се касае за хронично отравяне с арсеник. Особеност на арсеника е възможността да консервира телата. Извършени са анализи в много лаборатории, които доказват наличието на арсеник и на тези резултати се позовават привържениците на тезата за отравянето.

Най-известните френски историци не изключват подобна възможност за смъртта на Наполеон - отравяне с арсеник за продължителен период от време, но имат и сериозни основания за резерви. В началото на XIX век съществува практиката да се слага арсеник в пудрата за лице, а поставят в косата и малки количества за предпазване от паразити.

Тезата за отравяне на Наполеон от англичаните остава открит. На Света Елена те нямат непосредствен достъп до него. Овен това се приема, че те са били много предпазливи и не биха допуснали неестествена смърт, която ще ги злепостави пред поколенията. Има подозрения за намеса на френските монархисти и дори на Бурбоните. В тялото на Наполеон няма метастази, въпреки че през последните години от живота си той периодично има кризи и болки в стомаха.

През 1840 г. първият министър на Франция Адолф Тиер, автор на авторитетно изследване за Консулството и Империята, започва преговори с английското правителство за връщането на тленните останки на Наполеон във Франция. Целта му е да засили престижа на краля Луи Филип, който живее с илюзията, че изпълнява цивилизаторска мисия в Европа. Двадесет години след рухването на Първата Империя всички във Франция съжаляват за нея, за нейното могъщество и мащабни постижения. Легендата за Наполеон представя императора като наследник на революцията и мъченик, унижен от англичаните. Печеливша позиция е вече да се напомня за величието на Франция и Империята и през 1833 г. статуята му отново е възстановена на Вандомската колона в центъра на френската столица, а три години по-късно завършват и строежа на Триумфалната арка. На заседание на френския парламент министър съобщава на депутатите решението на краля да изпрати най-малкия си син с фрегата, която да върне тленните останки на Наполеон в Париж. Тази вест е посрещната с възторг и от монархисти, и от републиканци.

Фрегатата пътува почти три месеца до остров Света Елена, френските пратеници присъстват на откриването на гроба и са поразени, че тялото на покойния император е добре съхранено. Само шевовете на ботушите му се оказват изгнили. Видът на сякаш заспалия Наполеон предизвиква обилие от сълзи. От Шербург, където фрегатата акостира, до Париж прибраните на френска земя тленни останки на императора са транспортирани по река Сена. Траурната церемония започва на 15 декември 1840 г. рано сутринта с оръдейни салюти. На колесница, дълга десет метра, теглена от шест коня, е поставен ковчегът. Камбаните на всички парижки храмове непрекъснато бият, а войските на парижкия гарнизон придружават процесията, която преминава през Триумфалната арка, пресича площад „Конкорд“ и се установява пред сградата на Инвалидите в центъра на Париж.

Целият град се е събрал, за да изпрати подобаващо Наполеон с възгласи „Да живее императорът“. „Ефектът е изумителен - пише Виктор Юго, - сякаш тази колесница тегли след себе си акламациите на целия град, както факелът носи своя дим“. 87-годишният маршал Монсей, най-честният от всички маршали, съпровожда катафалката и когато религиозната служба завършва, той тихо обявява: „Сега вече мога да умра“. Желанието на покойния император, написано в завещанието му, да бъде сред своя народ на бреговете на река Сена, е изпълнено. Легендата Наполеон победи и историята.