Подходите са мотивирани от политика, религия, икономика

Ако се опитаме да намерим определение за това какво е диалект, ще видим сто и петдесет различни подхода и те винаги ще бъдат мотивирани или от някаква политическа целесъобразност, или от икономически, социални, дори религиозни обстоятелства. Можем да говорим за езикови семейства и никой не може да отрече, че руският, украинският, беларуският, полският, чешкият и много други езици са славянски езици. Това се посочва от общата структура и лексиката на историята.

От едната до другата крайна точка на континиума на славянските езици ще видим постепенен преход през наречия, диалекти, особено произношение или лексика. Ако в една държава е изгодно да се подчертае нейната независимост, самостоятелност, ние подчертаваме дори най-малките различия в лексиката, за да се изолираме от своите съседи. Наблюдавахме тази история в бивша Югославия, когато сърбохърватският език беше заменен от абсолютно и взаимно разбираемите сръбски, хърватски, босненски и черногорски езици.

В същото време сме свидетели на езиковата картина на Германия, където диалектите, които са изключително различни помежду си, въпреки това се считат за варианти на единния немски език, защото политическата целесъобразност в тази държава е запазването на един немски етнос. Виждаме нещо подобно и в арабския свят: мароканският език е диалект и една разновидност на арабския, но с египетския език не са разбираеми помежду си. Те обаче не провъзгласяват своята разновидност на речта като отделен език, а винаги подчертават общото в арабския свят и уважението към всичко, което ги обединява, а не към детайлите, които ги разделят. Между другото, ако сицилианец, срещне венецианец, и ако не говорят на литературен италиански език, просто няма да се разберат.

Друг пример от Испания. Има застъпници, че валенсийския трябва да бъде признат като отделен език, каталунците настояват, че това е диалект на каталунския, а испанците, че е диалект на испанския. При Франко някои езици не само не бяха кодифицирани, но беше забранено да се говорят. След Франко, когато тези езици получиха определен статут, бързо се разработи кодификацията на тяхната употреба, включително в преподаването в научните и техническите дисциплини и в политиката.

Още един пример. Абсолютно и взаимно разбираемите езици с обща структура - хинди и урду са получили отделни азбуки, заимствали са думи от различни лексикални източници и всъщност се считат за отделни езици. Те се говорят от представителите на две религиозни общности - хиндуисти и мюсюлмани, въпреки че лингвистите, които не са свързани с религиозните общности, считат хинди и урду за варианти на хиндустанския език.

Ще засегна още една точка. Румънският език в началото и средата на XIX век се състоеше от около 40-45% славянски думи. Тогава ръководството на вече независимата Румъния реши да се насочи към страни като Франция и Италия. И се провеждаха мероприятия, в резултат на които езикът беше наситен със заемки от френския, италианския и латинския.

Подобен пример е и Турция. Държавният език на Османската империя е османския и до 60% от думите в него са персийски и арабски. За да подчертае светския характер на новата турска държава, Ататюрк решава да създаде специална комисия, която в рамките на 8-10 години актуализира речника на новия турски език.

Ние минахме през регионите, където звучеше тюркската реч, и взехме от там думи, които имаха минимална прилика с персийския или арабския, а също са били заимствани от западноевропейските езици. В резултат на това поколението от 1940-те години в Турция много често не разбираше речта на поколението на своите родители. Това беше истинско преструктуриране на целия език.

Обобщавайки горепосоченото, политическата целесъобразност, религиозните и икономическите мотиви са това, което може да ни принуди в даден случай да наречем определен вид език - език, а в друг случай да го наречем диалект.

*Авторът е лингвист

(Превод за „Труд – Павел Павлов)