Политиците по принцип се плъзгат в крайностите по отношение към медиите

Има някакви прости правила в живота, особено, когато си публична личност. Трябва да знаеш къде ходиш, какво правиш и какво говориш. Всъщност това се отнася и за не толкова публичните личности. Например, когато един единствен път са ме гонили властите за разследване, се наложи да се явя така да се каже в Сутрешния блок на Следствието - много дълъг Сутрешен блок с двама следователи и с много, много неудобни въпроси. Дали след това се оплаках публично? Не! Дали поисках от шефа на Следствието да накаже тези двамата? Не? Защо, защото знам къде съм „поканен“, знам защо съм „поканен“. Най-важното е, че в такива моменти се обръщаш към този, който ще ти помогне - в моя случай адвокат.

Медиите не са приятелски клуб, в който ако решиш да отидеш, всички ти се радват, вадят локум и вода (в старите случаи), или чаша уиски с шоколад. Когато си в Сутрешния блок, обикновено си поканен да получиш много въпроси и при това задължително трябва да говориш по теми, които вероятно няма да са желани, удобни. Публиката има право да бъде информирана, има право да знае и ролята на медиите е да търси тази потребна истина.

Служебният вицепремиер Бойко Рашков застана пред огледалото на медиите в първата си голяма изява като министър в бТВ и стъпи накриво. Не хареса определени въпроси, опитва се да назидава, а след това и призова за кадрови промени в частната медия. Хубаво е, че след това прояви малко смирение и изказа съжаление за думите си. Важно е обаче да си извлече поуките и да постъпи професионално. Например да се обърне към експерти по комуникации, или да си назначи такъв човек, който да му помага да оцелява на първо място в медийна среда, а на следващ етап да прокарва ефективно посланията, които са важни за политиката му.

Политиците по принцип се плъзгат в крайностите по отношение към медиите. В началото се опитват да бъдат приятели. Има една хубава максима, че когато се държиш приятелски с медиите, рано или късно те те поднасят, държиш ли се професионално, те ти стават приятели. Професионалното отношение носи спокойствие, носи предвидимост, носи диалог и взаимна потребност. Това обаче изисква повече усилия, повече добро отношение и повече ресурс. Повече ресурс не означава пари или по надко-михайловски „нахранване на журналисти“, а повече обективна и точна информация, повече връзки с комуникационния отдел на ведомството.

Така се случи, че основният рекламодател в държавата се оказа самата държава и затова политиците от прехода към ЕС преминаха към мързеливия подход: наливане на пари и през тях подчинение на медиите. Всяка комуникационна програма има и бюджет за телевизии (най-вече) и други канали. Но към европейските програми се прикачат и политическите цели на управляващите. Нещо като бонус е да се канят говорителите - формални и неформални, които да подкрепят, пропагандират и директно да бранят на амбразурата делата и героите на Партията. Свидетели сме как в такива моменти неудобните въпроси стават едни такива розови в стил „А какво мислите за онова?“.

Бойко Рашков нито разпределя пари в момента, нито има такива уговорки и най-вероятно си е мислил, че много, много бързо ще получи подкрепа за пералнята, която спретна на МВР и изглежда в други служби. Искрено изглеждаше изненадан, че му се задават неудобни въпроси, за които ако някой беше го подготвил, щяха да са лесни.

Реакцията на Бойко Рашков беше толкова остра, че ако се казваше Младен Маринов, Цветлин Йовчев или с име на някой от предшествениците си, щяхме да сме свидетели на политически шквал - внезапна, унищожителна буря, която можеше да отнесе половин правителство, но бТВ проявиха снизхождение. Късият му мандат, служебният му статут, толерантността на протестните очаквания, обаче му поднесоха бързо опрощение.

Това не означава, че Рашков трябва да забрави и така като хората, които са привиквани в Следствието при него навремето, са идвали с адвокат, той да вземе да ходи с експерти по комуникациите.