Ако руският президент Владимир Путин няма да нахлуе в Украйна, или, по-точно, не е на път да разшири предишната си инвазия, той със сигурност знае как да направи добро шоу от това.

Руските военни сили се придвижват на позиции от седмици. Русия и Беларус обявиха внезапни учения, които ще продължат поне един месец. Президентът Джо Байдън казва, че очаква инвазия. Появиха се съобщения, че посолството на САЩ в Киев планира да евакуира семейства и помощния персонал. Някои членове на НАТО усилват военната помощ за Украйна. Британското правителство казва, че е разкрило руска схема за свалянето на правителството в Киев и замяната му с руски марионетки, вероятно с надеждата, че с разкриването на този план това ще бъде осуетено.

Ако това не е настройката за една масивна руска инвазия, това е дяволски добра направена генерална репетиция.

През всичко това премина администрацията на Байдън с всякакви комбинации от заплахи, за да възпре руснаците от атака. Но реалността е следната: Путин създаде тази криза и само Путин може да сложи нейния край.

Американските опции са ограничени по няколко причини. Може би най-важното е, че никой наистина не знае защо Путин прави това или дали изобщо възнамерява да го направи. Малко вероятно е дори неговият вътрешен кръг да знае това. Както казва Фьодор Лукиянов, руска външнополитическа фигура с добри връзки:

„Експертното мнение, което мога да декларирам авторитетно, е: кой, по дяволите, знае това?“ 

Въпреки всички западни митове за неговата студена хитрост, Путин е емоционален, непостоянен и суетен. Неговата инвазия през 2014 г., с която той завзе Крим и източните региони на Украйна, беше в отговор на пълното унижение от това, че тогавашният украински президент, и негов съюзник Виктор Янукович, беше прогонен от страната. Когато Путин атакува, никой не знаеше кога той ще спре, а вероятно той не го и прави. Руснаците се сдобиха с недвижими имоти и нанесоха болка на украинците, но без да имат някакъв план какво да правят по-нататък.

Импулсивният ход на Путин през 2014 г. имаше за цел да успокои своето его и да прикрие неговата слабост, като раздвижи национализма у дома. Но всичко това беше преди 7 години и сега Русия е ангажирана с един замразен конфликт. Разбира се, Путин показа, че може да завземе една територия и да принуди всички останали да свикнат с това. Но рано или късно дори руснаците, които по принцип са настроени положително към своите събратя славяни в Украйна, започват да се питат дали има смисъл от всичко това.

Въпросът може да стои някъде дълбоко в тъмните кътчета на психиката на Путин. Руският президент не крие своята скръб по стария Съветски съюз. Този копнеж не се простира до социализма или комунизма и най-богатият човек в света може да е застаряващ носталгист, но той не е луд. И въпреки това той даде да се разбере, че не смята, че Украйна за истинска страна, а по-скоро отстъпено имперско владение и това трябва да бъде върнато под контрола на Кремъл.

Емоционалната и дълбока привързаност на Путин към Украйна е другата причина, поради която Западът има ограничено влияние върху ситуацията, която сега се разгръща. Американските преговарящи изхождат от предположението, че обсъждат политическата криза между няколко държави, но Путин обаче не вижда нищо друго освен намесата в една голяма и недиференцирана руска област. Руснаците, дори и в съветско време, винаги са били обхванати от парадокса, в който са се виждали едновременно като велика империя и като нация на лишените от собственост жертви, а Путин е отличен пример за Homo Sovieticus, продукт на системата, чиято гледна точка към света непрекъснато се колебае между параноята и месианството.

Това не означава, че Путин е ирационален. По-скоро той просто не споделя общата референтна рамка за света със своите опоненти от Запад. Американците може да са прави, че Путин е от „грешната страна на историята“, но няма да го възпрат да нахлуе в Украйна, като говорят с него, сякаш се е провалил на един дипломен семинар по международни отношения.

Руският президент също има практически и користни причини да продължи своя непрекъснат цикъл на военна конфронтация със Запада като цяло и с Украйна в частност. Не забравяйте, че повечето политици на Кремъл знаят от първа ръка, че Путин в крайна сметка седи на върха на едно правителство, което на практика е мафия.

Това има значение, защото това е още един аспект от руската външна политика, който е извън американския контрол. Ако американците наистина желаят да преследват руския елит, който работи за Путин, САЩ може да имат лостовете за това, но това би означавало да се навлезе в местата с олигархичното богатство, да се замразяват активи на места като Лондон, който в тези дни на практика е трезор на руската банка и, както предложи моят колега от „Атлантик“ Дейвид Фрум, може би дори извадят техните деца от елитните западни училища и да се изпратят обратно у дома им.

С предупрежденията всичко обаче е наред. Една ескалация срещу руските интереси по света не би била учтива дипломатическа и финансова игра. Но ако Запада възнамерява да оказва натиск върху руския елит, който да разубеди Путин от войната, той трябва да знае, че едно нахлуване в Украйна ще означава безсънни нощи не само за Путин, но и за всички около него, включително малките босовете, които нямат значителните политически и финансови ресурси на Путин, за да се защитят и които по този начин ще бъдат изправени пред реални разходи и лични загуби.

Байдън се опита да каже нещо в този смисъл, но руснаците разбираемо отхвърлят всички заплахи, които са чували и преди от американците. Дори и без благосклонността към Путин от бившия президент Доналд Тръмп, който по същия начин атакуваше НАТО почти толкова безмилостно, колкото и самия Путин, руснаците си имат и спомените, за тези които предхождаха Тръмп. Съветниците на Путин без съмнение се усмихват уверено на служителите на Белия дом, с които вече са запознати и чийто последен смел ход по отношение на Украйна през 2014 г. беше да проведат една кампания с хаштаг в Twitter.

По-важното е, че дори Запада да беше по-сериозен за военната отбрана на Украйна, САЩ няма да се потопят в Трета световна война за страна, която не е член на Атлантическия алианс, особено когато има ясни разделения сред съюзниците. Великобритания и другите държави от НАТО се активизираха и изпратиха помощ, но Германия даде да се разбере, че не иска да си застрашава енергийните доставки от Русия. Канцлерът Олаф Шолц трябваше да уволни шефа на своя флот, който публичното застана на страната на Путин. Това не е формулата за единен фронт срещу руската агресия.

И така, какво остава? Николас Гвоздев, дългогодишен наблюдател на Русия в Военноморския колеж на САЩ, смята, че освен ако Запада няма волята да нанесе сериозно икономическо наказание на руския елит, единственият път да излезе от тази ситуация е чрез една „дипломатическа ловка ръка“, с която Вашингтон публично да откаже да приеме неразумните искания на Русия, но да намери начините „да изработи възможните компромиси и юридическите решения между САЩ и Русия, между Русия и Украйна и между САЩ и техните европейски съюзници“.

Това може да бъде резултатът от настоящата криза, ако Путин е достатъчно разумен, за да обяви подобните преговори за еквивалент на победата над НАТО и Украйна. Той у дома си има сервилни медии и население, което е готово да му повярва. Той може да се надява, че раздрусването на нервите на Запада през последните няколко месеца ще убеди Киев, че той няма приятели в света, и че могат да му наложат и други мерки за дестабилизация на украинското правителство с надеждата евентуално да го заменят с друго по свой вкус и накрая да затвори раната от 2014 г.

Ако обаче Путин е склонен към война, ние не можем да направим нищо. Руснаците могат да се откажат от пълната инвазия, която с течение на времето ще им струва изключително скъпо, но Путин все пак може да се опита да използва внезапната военна ескалация, за да създаде хаос и жертви, за да принуди рухването на украинското правителство. Или може да премести повече сили в районите, които руснаците вече са заели, като средство за укрепването на Кремъл в едни по-късни преговори.

Опасността тук е, че Кремъл, след като задвижи военните си сили, може да задейства верига от събития, които никой не може да предвиди или да контролира. Единствената мярка, която Америка и Западът могат да предприемат, е да бъдат подготвени когато Путин хвърли заровете. Това означава да се гарантира, че във Вашингтон вече е създаден кризисен екип, който да предприеме мерките, които да се поддържат от лидерите на двете политически партии в САЩ, въпреки проруския уклон в Републиканската партия. Това също означава да потвърдим, че комуникациите с нашите съюзници са отворени и готови, и да инструктираме военните на САЩ и НАТО да са нащрек за инцидентите или грешките, които могат да имат катастрофални последици.

Само Владимир Путин знае защо той ескалира това напрежение и само Путин може да направи избора да върне Европа от ръба на голямата война. Американците и техните съюзници трябва да признаят своите ограничени способности да повлияят на непосредствените сметки на Кремъл. Вместо това Байдън и НАТО трябва да се подготвят да преминат през тази криза, като контролират нещата, които са в тяхната власт, включително да планират предварително как да използват значителния западен капацитет, за да накарат Русия да плати за своето военно приключение за години напред, ако е необходимо.

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)