Живият класик на българската литература академик Антон Дончев навършва 90 години на 14 т. м. “Труд” отбелязва кръглата годишнина на големия писател като публикува поредица от негови произведения. Днес представяме откъс от “Време разделно”.

Творбата е създадена само за 45 дни. Събитията, описани от Антон Дончев, би трябвало да са се случили през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите. През пролетта на 1668 г. еничарят Караибрахим с отряд от 120 конници пристига в родопската долина Елинденя, за да потурчи местните православни българи. Три села, Просойна, Заград и Подвис, са разположени покрай реката. Селяните от Елинденя решават да скрият жените и децата. Караибрахим нарежда да се съберат първенците на селото, като заповядва за това да му съдейства Сюлейман ага. Село Чепино е опожарено. Жителите му търсят спасение в съседните планини. Манол търси помощта на Сюлейман ага, за да ги поведе срещу еничарите. Но агата не може да се вдигне срещу падишаха. Първенците се събират в конака. Заявяват на Караибрахим, че вярата си няма да дадат. Дошло е време разделно.

Романът, който е филмиран през 1987 г. и притежава 22 издания на български език и 33 издания в чужбина.

Откъс от “Време разделно”

Той има рога на овен, мустаци на сом, щипки на рак и опашка на пъстърва

Сто чифта очи на бежанци гледаха върха, от който се виждаше сиянието на морето

Стана ми страшно, защото първата копка в тая долина беше за гроб, а не за основи

И на другия ден, който се пада след Предой, поведе ни Исмаил към долината на Петгласец. Само седмина от Маноловите хора носеха цялото богатство на бежанците. Шерко носеше баба Сребра, а Горан носеше на раменете си виторог овен. И Манол, и аз бяхме с тях.

По едно време тръгнахме нагоре срещу водите на река Струилица. И тогава реката като сребърен нож почна да разрязва гръдта на планината.

Пък ние ставахме все по-дребни и по-дребни и не мислехме за силата на планината, а се молехме да излезем по-скоро на слънце. Слаби са човешките плещи за каменния товар на скалите. И дори Горан с калпака си, с кебето си и косището си стана по-дребен от мравка, а овенът на раменете му - като просено зрънце.

А на едно място дясната скала се беше разпукала, та зееше дълбока дупка - пещера. Там потокът сякаш се губеше и се простираше страшен, тъмнозелен вир. И над водата се вдигаха зелени мехури. Стори ми се, че през бученето на водата чух клокоченето му. И видях, че водата върти мехурите наляво. За пръв път кучето Шаро изръмжа.

А Исмаил бей извика, ала гласът му дойде слаб и тих:
- Там диша стопанинът на тая вода. Той има рога на овен, мустаци на сом, щипки на рак и опашка на пъстърва. Да знаете, като минавате, да му хвърлите нещо, па макар и камък. Ала да е тежко и да потъне.

И той измъкна от силяха си да хвърли във вира кован нож. И водата го погълна.

Тогава баба Сребра рече в ръцете на Шерко:
- Толкова много люде да минат оттук, та камъните им да запълнят тоя ляв вир.

И аз казах:
- Амин.

Това бяха първите думи, които се чуха, откак влязохме в гръдта на Родопа.

Тогава изведнъж двете стени на пролома се събраха и нямаше път пред нас. И река Струилица излизаше изпод събраните нозе на двете скали.

А Исмаил бей тръгна наляво и се изгуби в една пещера. И тъй като подът є беше покрит с пясък, а стените гладки, разбрах, че преди много време оттук е минавала вода.

И пещерата свърши и пред нас се ширна долината Петгласец. Всички се събрахме пред пещерата.

И ни ослепи слънце, и ушите ни писнаха от песента на щурци, и замириса ни на пресен пчелен мед. Та ми се стори, че напреде ми има стена от светлина, отляво стена от песен и надясно стена от благоухание.

Исмаил бей рече:
- Погледнете наляво. И ние погледнахме.
- Тия два върха са Свети Яни и Карачан. До големия сив камък на Карачан всеки Петковден се коли курбан.

Пак рече:
- Погледнете надясно.

И ние погледнахме.
- Тия два върха са Модър и Светилек. Всеки Петровден там се коли курбан.

И рече още:
- Повдигнете очи и погледнете напреде си.

И видяхме един-единствен връх, целия обрасъл с гора до върха.
- Това е Посестра - рече Исмаил бей. - Там е майката на Струилица. Оттам се вижда блясъкът на Бяло море.

Морето се не вижда, ала се вижда сиянието му.

Сто чифта очи на бежанци гледаха върха, от който се виждаше сиянието на морето. Защото бяха от Северните Родопи и не знаеха какво е море.
- А това, което е между Свети Яни, Карачан, Посестра, Модър и Светилек и тая скала зад гърба ни, това е долината Петгласец. С пасищата, горите и водите - рече Исмаил бей.

Тогава разбрах, че блясъкът, който виждам в очите на бежанците, не беше отражение от сиянието на Бяло море. Това беше тяхната нова земя. Тук щяха да се родят децата им. Тук щяха да заровят костите им. Щях да постоя и да си отида, а те щяха да останат вечно тук. Те и семето им.

Исмаил бей се обърна към Манол, та като му се поклони, рече му:
- Манол кехая, стъпи в долината, твоя е.

А Манол накара Шерко, който носеше баба Сребра, пръв да влезе в долината. Ала баба Сребра му каза да я спусне долу. И нагази във високата трева. Никой друг не беше пристъпил преди нея. Пътека нямаше, защото тая пролет в долината не бяха влизали стада. И като вървяхме през поляните, изпод краката ни скачаха на всички страни щурци, та сякаш газехме река и вдигахме пръски вода под стъпките си. А вървяхме бавно и тържествено, защото бабата едва креташе.

След малко чухме бучене и като надникнахме вдясно, видяхме от стръмния бряг как цялата река Струилица пада в една тъмна дупка и не отива нататък. Въртопът бучеше и над него се вдигаше пяна и воден прах, а в мъглата се извиваше дъга. Ала ние не гледахме дълго това чудо и обърнахме погледи към долината, защото тя беше по-хубава и от дъга.

Полегати поляни се спускаха към Струилица, жълти от жълт равнец, сечена трева и млечок, морави от детелина и магарешки трън, бели от бял равнец и маргаритки. Ограждаха ги тъмнозелени борови гори, а и тук-таме по поляните се вдигаха китки тъмни ели, та ги правеха още по-светли и слънчеви. Горите стигаха до върховете и ги загръщаха като с рунтави кожуси. И само тук-таме козината беше проскубана, та се виждаха други светли поляни.

A в средата на най-близката поляна се издигаше стара, престара ела и към нея тръгна Манол.

Елата възвишаваше огромна снага, разперила дебели прави клони, като яки ръце. А дребните вейки, шумата и мъхът висяха на дипли, на дипли надолу и нито клонче не се вдигаше нагоре, като че ли се диплеха широките свилени ръкави на зелена риза. Духаше тих вятър, а снагата на елата не трепваше и не трепваше дори и върхът є, макар да беше лек и тънък като пауново перо на калпак. Не се разтреперваха и протегнатите клони, само свилените зелени ръкави се полюляваха и ветрееха.

Когато всички се събраха до невижданото дърво, Исмаил бей сложи длани около устата си и викна:
- Стопан-е-е!

И екът отговори:
“Стопане! Стопане! Стопане!”

Ала гласовете идваха на талази, та се гонеха и покриваха и се чуваше ту “сто”, ту “пане”, ту най-често само “а-а-а” и “е-е-е”. А бежанците се втрещиха от изумление.
- Дойдохме! - викна пак Исмаил бей.

“Дойдохме! Ойдохме! Дохме! Хме! Е-е!” - отвърна планинският ек.

Горан свали овена от раменете си и се прекръсти, макар и друг път да беше чувал тия гласове. А не беше чудото само в екота, а самите гласове кънтяха и звънтяха някак особено, та човек се усещаше не както трябва.
- Под тая ела - рече Исмаил бей - всеки Алинден се коли курбан.

И произнесе той словото Алинден, като натърти на “а”-то, като мислеше, че е ден на Али. Пък нашите, като казват Алинден, удрят на “и”, та се разбира, както си е, денят на свети Илия.

А баба Сребра седна до дънера на елата, между два големи изпъкнали корена, та ни се стори още по-дребничка и свита. И каза бабата:
- Погледнах ли, помислих си, че тук ще е селото, защото - какво по-хубаво от това, елата да стърчи сред него като камбанария? Ала не може всяка дума в село да я чуваш по пет пъти.

Тогава Манол мълчаливо пое мотиката, която държеше един от овчарите му.
- Тук нека бъде гробището - рече той.

И удари с мотиката. А в земята, която изглеждаше мека под нозете ни, имаше камъни и екотът върна ударите на мотиката.
- Докато изкопаеш гроба - рече Манол, - екът ще звъни вместо камбана.

Стана ми страшно, защото първата копка в тая долина беше за гроб, а не за основи.

Исмаил бей ни каза:
- Предадох ви ключа на тая земя и оброците є. Правете така, както ние сме правили, защото това са го научили бащите ни от хората, които някога са живели тук. Дано коренът, що пуснете, стигне до сърцето на земята.

И той се поклони и си отиде, а синът му Юсуф вървеше след него.

И целия тоя ден бродихме по долината, та обходихме поляните и бреговете на Струилица. Докато избрахме село на завет, нито на равно, нито на стръмно, а гората пазеше гърба му и в нозете му имаше извор. И поръсих поляната с китка от тревите, които откъснах от същата поляна, и я благослових.

Тогава заечаха брадви и екът пак връщаше звънтенето им. И се накладоха огньове на поляната, за да осветят дивата и пуста земя. На един от огньовете се печеше овенът. А баба Сребра взе две шепи пръст и ги прехвърли през главата си. И рече:
- Който вземе шепа пръст от съседа си, тя да е на главата му! Защото тая земя ни е дарена.

После взеха котела, почернял от хилядите огньове, кладени под него, та тръгнаха да бележат крайните дървета на гората, която вардеше гърба на селото. И пред всяко белязано дърво се качваха на котела и викаха:
- Черен да почернее като тоя бакър оня, който рече да зачерни гората.

И стана гората бранище. Защото без нея снеговете и водите щяха да завлекат селото.

А в това време слънцето се скри и сянка падна над Петгласец. Тогава позаглъхна пронизителното свирукане на сивите щурци и почна да се чува приспивното, кротко свирукане на черните щурчета, ония черни щурчета, които са почернели, защото се въдят зиме край огнищата, та свирукането им напомня за огнище и дом. И хората се събраха край огньовете, и пламъците на огньовете се засилиха, а мракът наоколо се сгъсти.

И когато накършихме печения овен върху прясна елова четуна, Манол рече:
- Давам на новото село една еллия овце.

А една еллия са петдесет овце.

Пък аз извадих от торбата си преписаните свещени книги, които трябваше да дам на манастира и все не намирах време да отида, и рекох:
- Давам ви първите свещени книги, макар че са от Стария завет.

И си спомних, че Мирчо се кле върху Еклесиаста.
- Охо! - рече баба Сребра. - Ние си имаме Светото писание.

И тя извади от торбата на внучето си едно дебело евангелие със сребърни корици.
- Детето я открадна от черковата. Простено да му е - рече бабата.

И заизважда от торбата други платнени торбички и припяваше над тях, сякаш щеше да прави магия:
- Ето шепа ръж, ето шепа ечемик. Готов е хлябът на хората. Ето леща, ето и бобец, за услада на чревоугодниците. Ето овеса за конете. Ето семе от лен и семе от коноп, да се облечем като царе. Да растете, семенца, да покриете долините, да избийте бурена, да се вдигнете до небето, по вас да се изкачим на месечината.

А като вдигна една торбичка и я залюля, вътре взе да трака и бабата се натъжи:
- А това са костилки от череши за внуците. Защо, Боже, не си направил дърветата да растат бързо като тревите, та и старите хора да дочакат плод от тия костилки?

И хората около нея почнаха също да бленуват, с разтворени от огъня зеници, защото мракът скри нищетата и нещастието им. На светло не смееха нищо да кажат, защото виждаха пусти поляни, диви дървета и буйни води. А сега заприказваха.
- Ето там ще е моята къща с градина отпред - рече жената, която хранеше детето със сламка.
- А на извора ще вдигна за хаир бяла чешма - каза мъжът, чийто брат станал турчин.
- А над реката тук ще има камен мост - обади се от мрака невидим глас.
- И хей там ще вдигнем черквата - рекох и аз. А баба Сребра ми рече:
- Отче, прочети нещо от светите книги. Сетих се, та намерих Господнята благословия на Авраама. И зачетох, а наоколо мълчаха и ме слушаха.
- Повдигни сега очите от мястото, дето си, та погледни към север и юг, изток и запад; защото цялата земя, която виждаш, ще дам на тебе и потомството ти, довека. И ще направя потомството ти многочислено, като земния прах...

И тогава си спомниха всички, че зад невидимите скали се простира Родопа. И по нея вилнее турчинът, и пожари изпепеляват снагата й, а меч избива хората й. Докато ние стояхме на завет, други ги брулеше вятърът.
Тъй се засели новото село, наречено по-сетне Момчилово, в долината Петгласец, купена със сребърните чанове на Манол.