Реформите имат нужда от решителност, въпреки сантименталния популизъм

В разгара на лятото, когато българите се борят с горещините, барикадите към морето и обратно към дома, политиците влизат в сериозни спорове. Правителството отвори фронтове срещу катастрофите, бюрокрацията, корупцията и липсата на образование. По тези теми може да се изкаже само един политолог.

- Доста интересно лято се очертава – с много страсти, с много остри диалози. Кое от всичко, което се случи през последните дни ви прави впечатление, господин Симеонов?

- Да ви кажа честно, освен случая Бедечка, нищо друго не ме трогва, но това е друга и дълга тема.

- Истиниски заралия сте, без съмнение. Да започнем с това: Бойко Борисов обяви, че започва нова магистрала, но тя не е свързана с асфалт и чакъл, а с образованието. Дали държавата в лицето на кабинета, най-накрая осъзна, че без науката е заникъде?

- Посоката е правилна, но да тръгнеш по правилния път, не означава, че се движиш по магистрала. За да стане магистрала, трябва дългосрочна програма, трябват много усилия и постоянство. Като става дума за гета, когато става дума за интеграция, като става дума за образование, тоест като става дума за човешкия капитал на България, ние стигаме до въпроса на въпросите. Това е разговор за бъдещето на страната, защото тук става дума за това кой ще изработи пенсиите, кой ще произвежда така, че добавяме стойност, така че да живеем богато, така че да живеем добре и това е въпросът има ли ни и ще ни има ли. Затова казвам, че пътят изглежда неясен. Той трябва да бъде магистрален и дълъг.

- Ако останем на тема метафори, вие виждате ли на тази магистрала бунища, които горят и мъгли, които правят засади на пътуващите по нея?

- Първата пречка е кампанийността. В този период на политическо безветрие, което се наложи напоследък с една измамно безметежна картина, нещо, което беше отбелязано и в анализа на института “Иван Хаджийски” в четвъртък, много се услаждат такива кампанийни дейности. Когато няма реални проблеми, които да се решават, някак си измисляме такива акции от сорта “Забранявам думата “Молба” в администрацията”, “Ще намалим опашките пред КАТ”, няма да има табелки “Внимание, камера на пътя”... Опасенията ми са, че новата тема – тази с образованието и интеграцията да не се окажат от същата поточна линия. Кампанийността е проблем въобще. Вторият проблем, втората мъгла на тази магистрала е проблемът с имиджа, с популярността, с политическото его, при които разказът е по-важен от действието. Много български политици напоследък използват такова действие за краткотрайно позициониране и знаейки, че такива теми като реформи в образование, сигурност, отбрана са тегави, непопулярни, мъчителни и рискови за собствения имидж, не ги правят и предпочитат да разказват. Не ги правят, защото знаят, че те ще понесат негатив, а позитивът ще дойде при следващото или по-следващото управление. В политиката имаме нужда от подписа - лидерството, отговорността, а напоследък ставаме свидетели как тя се превръща в рекламно занимание. Политиците търсят как да се позиционират по теми, които сами създават и лансират в обществото. Те намират проблеми дори там, където ги няма, а там където съществуват реално, не правят нищо. Това се случва вече в България.

- Ако сме честни и в света.

- Да. След като Доналд Тръмп може да бъде президент на Щатите, всичко е възможно и всичко е допустимо в света на политиката. Та, това са основните проблеми по магистралата на образованието. Можем разбира се да добавим и един трети проблем, едно трето бунище по този път. Когато става дума за образование и интеграция, съществува една много силна и понякога излишна реактивност на властта към различни форми на протест. То е свързано с първите два проблема – не се действа дългосрочно и не се действа постоянно. Понякога когато тръгне да се прави някаква реформа в образованието – да стане по-прагматично и повече ориентирано към пазара на труда и по-малко сантиментално. Тогава скачат едни хора и започват да скандират как си искат сантименталността в образованието. Няма проблем, само че понякога се изисква решителност, въпреки обществения натиск. Ние все повече имаме нужда от управленец, който въпреки сантименталността и упорството на инерцията, да докаже на обществото какъв е истинския му интерес и къде е истинската полза от реформите.

- Това, което аз виждам е следното: Захваща се правителството с борбата срещу катастрофите, и първото нещо, което ни се предлага е да се махнат едни знаци, които подсказват, че има камери. Захваща се срещу наистина мухлясалата административна система за обслужване на гражданите и акцента, който виждаме е “Махаме думата “Молба”... Сега връщаме всички в училище! Без да се замислим какво се случва там, защо има насилие, защо има безвластие на места.

- Действието наистина е палиативно. Ако останем на това ниво, нищо няма да се постигне. Сега ще изрека една еретична мисъл. Циганският въпрос е наш въпрос. Когато например говорим за гетата и интеграция на малцинствата, които живеят в паралелна обществена реалност, очевидно е, че там трява да се обърне внимание приоритетно. Много ще кажат, че и без това на тези малцинства им се обръща приоритетно внимание и така нататък. Ще кажат “събаряйте им къщите”, “вкарайте ги в затвора”, “те са лентяи”. За да може обаче държавата да реши един въпрос, трябва да му обърне приоритетно внимание. Тук идва и най-важното нещо. Иначе да не се промотира някакво мнимо образование там, да се образоват някакви фиктивни и предполагаеми ромски лидери, да мимикрираме със загриженост към децата – това е псевдо дейност. Няма какво да се лъжем, още повече, че практиката показва как се харчат огромни пари в такава измислена дейност, при това напълно безсмислено.

- Какво означава тогава понятието “приоритетно”?

- Това означава със средствата на легалната, легитимната държавна принуда да се обезпечи образованието на тези хора.

- Защо казвате, че това е еретична мисъл?

- А как ще го приемем ние? Как ще приемем и ще прием ли цигани да живеят в уредените ни жилищни комплекси, блокове, входове? Можем ли? Готови ли сме като общество? Не съм сигурен. Как ще приемем циганите в училищата? Ние казваме, че ромите не искат да се интегрират сред нас, а ние искаме ли?

- Искаме ли да живеят сред нас риторичен въпрос.

- Да, така е. Затова държавата ще бере ядове, но истинският управленец е този, който е готов да понесе това бреме година, две, петилетка, за да може следващият след него да усети положителните резултати.

- Историята на българския политически бит показва, че който върши черната работа, след това го зачеркват в историята. Един проектира магистралата, друг реже лентичката.

- Така е. Нека не забравяме кога се случиха структурните реформи в икономиката и кога бяха правени реални реформи в отделни сектори. От десетилетия беше ясно, че България трябва да строи своя капитализъм и дългото отлагане доведе до неговите уродливи форми. Това, че ние унищожихме работещата жива икономика, вместо да я раздържавим правилно доведе до крайния резултат, че в момента имаме една входно-изходна икономика, в която основният начин за забогатяване беше шмекерията, понеже икономика вече нямаше. Сега се чудим защо живеем най-бедно в ЕС. Живеем бедно, защото отложихме горчивия миг на реформите, когато те имаха смисъл. Онези, които ги отлагаха реформите са в небитието на историята, също както и онези, които се осмеляваха да ги започнат. Историята е безпощадна, но на мен ми се струва, че днес повече от всякога имаме нужда от истинско лидерство.

- Какво означава истинско лидерство, според вас?

- Отговорност дори напук на загубата на рейтинг при непопулярни действия.

- Кой ценящ себе си политик обаче би допуснал да се лиши от народната любов? Би ли допуснал Бойко Борисов да не бъде обичан например?

- Борисов си обезпечи обичането. Ако погледнем социологическите данни, ще видим, че той се ползва с доста комфортна среда. Разбира се под повърхността гният всичките тези проблеми, но след като си си обезпечил мястото в историята и любовта на народа, няма по-удобно време да се вършат непопулярни реформи, които ще донесат просперитет в перспектива – образование, здравеопазване, сигурност, култура. В момента има редица зарязани в безвремие сектори, които се нуждаят от раздвижване, от промени.

На мен ми се струва, че приносът на Борисов трудно би могъл да бъде оспорен от който и да е било. Комфортът на Борисов е неоспорим, той се е слял в политическия пейзаж. Може някои да го гледат дори с насмешка, но го гледат. Сега обаче идва време наистина да има реален принос в промените. Защото, ако бъдем честни пред себе си, ние, както казва моят учител Петър-Емил Митев, се занимаваме с нищоправене. Занимаваме се с медийни проблеми, а не с истински сюжети. Вижте какви кампании ни заливат – КАТ и някакви знаци, НДК и кой ще бъде назначен на поста, самолетите и имаме ли нужда да изберем между нов и стар образец, паметника около НДК, Асеновград... Да, Асеновград е част от проблема, но той сега изглежда сякаш това е битка между цигани и българи, а той не е такъв. Ние имаме битка на интерпретации, псевдоспорове, а не и битка за истинските проблеми.

Нашият гост

Първан Симеонов е роден през 1982 г. в Стара Загора. Изследовател в областта на политическите партии, докторант по политология в СУ “Св. Климент Охридски”.

Изпълнителен директор е на “Галъп Интернешънъл Болкан”.

Част от мрежата на Института по социология “Иван Хаджийски” и на клуба “Конрад Аденауер”. Участник в научни изследвания в различни области.