Роден в Техеран, той разказва за себе си, че е бил мълчаливо дете, не много добър в ученето, както и в рисуването. Завършва академията за изящни изкуства, илюстрира детски книги, преди да влезе в киното с документални филми с откровен педагогически характер. Сюжетите му веднага привличат със своята обикновеност и простота. Главният герой често е младеж, борещ се с препятствията на живота. Окото на неореалиста, повлиян от Роселини и Виторио де Сика, веднага проличава. Остава в Иран след революцията от 1979 г., но напуска родината си, след като Ахмадинеджад става президент, за да снима в чужбина. Забелязан е като млад от Куросава след “Къде е домът на моя приятел?” /1987/, в който дете изминава дълъг път, за да занесе забравената тетрадка у дома на съученика си. Пътуването продължава и в “Под маслиновите дръвчета” /1994/ - в иранско село, разрушено от земетресението през 1990 г., режисьор е затруднен да заснеме филма си поради любовните проблеми на двамата главни изпълнители.

Окончателното утвърждаване на Киаростами по света става с “Вкусът на черешата” /1997/, с който спечелва “Златна палма” в Кан. Млад мъж търси някого, срещу заплащане, да му помогне да се самоубие и да го погребе на следващия ден. Двама млади отказват, един възрастен отначало се опитва да го разубеди, после приема, но настоява да опита от вкуса на зреещата череша като символ на живота. Поднасяйки му “Златната палма”, актрисата Катрин Деньов го целува и това струва на Киаростами седмично отлъчване от родината му по решение на ислямското правителство. След две години идва и признанието в Италия -  “Сребърен лъв” във Венеция /1999/ за “И вятърът ще ни отнесе”. След като снима документален филм в Африка, Киаростами насочва поетиката си към състоянието на съвременната иранска жена с “Десет” /2002/, заснет изцяло в кола с преобладаващи едри планове на пътуващите, които изразяват своите променливи състояния. Подобен е и стилът на “Ширин” /2008, извън конкурса във Венеция/, където историята на едноименната поема е изписана по лицата на 114 ирански актриси и на французойката Жулиет Бинош, които я гледат в киносалона.

При портретиране на обикновените хора от ежедневието Киаростами е поет в диалозите, алегорик в разказа и образите. Филмите му са изпълнени с политика и философия. Бавно протичащото време, изпипването на кадъра, хуморът, дребните детайли с универсално значение, пейзажът с неговите безкрайни нюанси са само част от необятността на неговия изказ и на многопластовите визуални и разказвателни нива.

Политическите проблеми в Иран забавят дейността на режисьора. Идва да снима в Италия с Ермано Олми и Кен Лоуч колективен филм “Билети” /2005/, чието действие се развива във влак. Участва с други режисьори в проекта “Всекиму своето кино” /2007/ за 60-годишнината на Канския фестивал. После отново е в Италия и прави “Вярно с оригинала” /2010/ с Жулиет Бинош, която получава награда за най-добра женска роля в Кан. Последният му филм “Като влюбени” /2012/ - кратка среща между проститутка и вдовец, е заснет отново в чужбина, в Япония, родината на Куросава. Следващият му проект щеше да го отведе в Китай, ако смъртта не беше го спряла.

Киаростами заявява в едно интервю: “Аз съм невидим режисьор в моята страна. Такава е съдбата на всички независими автори.”

Италия е една от страните, които първи откриват неговия талант. Още през 1989 г. фестивалът “Римини чинема”, днес вече несъществуващ, му посвещава панорама. На следващата година - 1990, фестивалът на новото кино в Пезаро показва най-новия филм на Киаростами Close up - историята на мошеник, който се представя за режисьора Махмалбаф. В Бари/ 2012/ взема наградата “Фелини, осем и половина” за “изключително творчество”, а година по-късно е последното му идване на “Иския филм фестивал”.

Аббас Киаростами прави и един изключителен жест към Италия. През 2007 г. поканва в Техеран Марио Моничели, за да изрази преклонението си пред италианското кино: “Обичам Моничели, харесват ми “Един дребен, дребен буржоа” и “Голямата война”. Обичам също и Тото. За мен, който следях спектакловото американско или индийско кино, да видя за пръв път Тото, е все едно да се изправя за пръв път пред съседа си. Оттам разбрах, че филмите могат да говорят, представят и реалността.”

Един от обожателите на иранския режисьор - колегата му Жан-Люк Годар, казва: “Киното започва с Грифит и завършва с Киаростами.”

Френският президент Франсоа Оланд допълва: “Артист, който умееше да опоети и малките неща.”

Моите лични спомени от Аббас Киаростами са свързани с трикратните ни срещи на Венецианския кинофестивал, където той беше член на журито /1995/, състезаващ се в конкурса и гост. Остава ми в съзнанието като един фин, деликатен, любезно отговарящ на фарси на въпросите достолепен поет в киното.