„Все още съм душесвеж, сърцемлад и в прекрасно якотелесие”, мотивира се академикът

Това писмо мнозина приписват на известния ни езиковед академик Александър Теодоров Балан - уж го е написал до министъра на просветата по повод уволнението си като ректор на Софийския университет - едва 57-годишен.

Тази година се навършиха 160 г. от рождението на учения, прочут най-вече като ковач на нови думи в българския език и яростен борец срещу чуждиците в него.

По времето, когато уж е датирано писмото - от 1913 до 1918 г. - министър на народното просвещение е Петър Пешев, български политик, юрист и публицист, един от водачите на Радославистката партия.

Изследователи предполагат, че писмото, както и много думи приписвани на Балан (драсни-пални клечица, писможалба, душесмут) всъщност са с автор поетът Кирил Христов. В спомените си той иронизира и пародира Балан и го нарича „Чистача” заради пуристките му уклони. В мемоарите си Христов не казва ни една добра дума за колегите си, към които, както се знае, той бил твърде ревнив.

Факт е, че Балан е бил горд и достоен човек и когато завистливи колеги го принуждават да напусне висшето училище, а на съпругата му - французойката Жюли Гресо, отнемат учителското място, той не търси помощ от никого.

Благодарение на Балан в българския език навлизат и до ден-днешен се използват думи като влак, вместо френската трен, дейност, творба, усет, украса, възглед, заплаха, излет, поява, летовище, общувам, становище, предимство и много други.

Драматичен е личният му живот - със съпругата си имат седем деца, четири от които умират. Самата тя си отива от този свят през 1923 г. от туберкулоза. Балан я лекува с оскъдната си заплата, изплаща към банките заемите за малкия си дом на днешната улица „Христо Георгиев” 4 в София.

„Всички наричахме професора „дядо Балан” заради благостта, с която ни посрещаше, заради вниманието, с което ни изслушваше, заради подкрепата, която охотно ни оказваше. В своя дом той ни приемаше не като студенти, а като приятели и ние с радост разглеждахме научните и литературни новости, натрупани върху специалната подвижна полица край креслото му”, отбелязва друг голям български езиковед - Петър Динеков.

Александър Балан издъхва на 12 февруари 1959 г., малко преди да навърши сто години.

„Господин Министре,

С душесмут окосъзрях вестилище във вестникопродавниците всекидневни, че е сторена изпъдица на самоличността ми от Вашето светилище народно, поради негодие старешко. Това вля злинегорчило в душепокоя ми и ме подтикна към матерни устопсувни и мръснословия. Защото ако ме съзрете, ще заключите, че съм душесвеж, сърцемлад и в прекрасно якотелесие. Никакви коленослабие и кръстенемощие не са ме споходили!

Храноглътните ми желания си като у новобрачни. Гълталището ми, коремието ми и продължаващите го телесни добавки са в изправност. Сърцетупът ми е нормален, кървотласъкът е естествен, а любощенските ми подсети - непрестанни. При това младосърдие и якотелесие, бива ли да ме подхвърляте на изпъдица?

С настоящето си буквописно изложение Ви моля да не ме пращате в пенсионно пустовремие, а и в бъднодневие да ме оставите на трудотворна занимавка!

Последна доплънка:

Виж, ако става реч за професор Влахов, той, макар и да е в ергенски самолипс, изпадна в кръстонемощие и комай в пълен угас на любощенски подсети - доказано от студентките. Неговата изпъдица е по-належаща!

Подпис:

10.03.1916 г.

Александър Т. Балан”