Антон Дончев - Живият класик

Днес големият български писател Антон Дончев става на 88 години. Екипът на вестник „Труд“ му пожелава от все сърце да е жив и здрав и все така изящен в словото.

Роден е в Бургас през 1930 г., гимназия завършва във Велико Търново. Следва право в Софийския университет през 1953 г., но не това се оказва негово призвание в живота.

На Антон Дончев явно му е било писано да пише, а не да съди. Младият правист се отказва от сигурността на солиден пост на съдия във Велико Търново и се захваща с трудния занаят на перото. Решението не е лесно, но бъдещият академик го взима с ясното съзнание, че „истината е сложно нещо и много често горчива“.

Първият му роман излиза, когато той е на 31 години, със заглавие „Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брата му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за селяка Житан и старейшината Горазд Мъдрия и за много други хора, живели преди нас“. Началото никога не е лесно, но за Антон Дончев то се оказва особено трудно. Година и половина никой не иска да отпечата романа. Защо ли? „Липса на художествени качества“ е присъдата на литературните корифеи по онова време.

Авторът натрупва дългове, от тревогите закъсва със здравето. Истинската причина обаче романът му да не види веднага бял свят е изцяло политико-международна: „Да не се задяваме с Македония“, подшушват властите. Въпреки спънките "Сказанието" не само излиза, но и печели наградата на Съюза на българските писатели. Дончев е избран за негов член, без дори да е подавал молба. Дълговете са върнати, болежките обаче остават.

Втората му творба излиза три години по-късно като му носи най-голяма слава и признание. Това е "Време разделно", написана само за 41 дни в Родопите и Велико Търново. Заради тази книга Антон Дончев е обявен за жив класик на българската литература.

Главната героиня на романа се казва Елица. Авторът я видял в една тъмна вечер в двора на белосана къща в Родопите. Била като самодива. В бяла дълга роба и разпусната коса. Вървяла, но сякаш не стъпвала, а летяла: „Елице, Елице“, чувал се глас. Въвели писателя в малка стаичка, посочили леглото му. И толкоз. На другия ден вместо красавицата из двора се суетяла съсухрена сприхава бабичка, която печала катми върху горещ камък. За Елица никой не знаел нищо. Нито селският кмет, нито попът, нито дори въпросната баба. Какво е било това тогава? Видение, халюцинация?

„Съвсем наскоро разбрах цялата истина за жената, която ме вдъхнови за романа, разказа Дончев - Научих случайно, че в онзи край ударението се слага на първата сричка на името. А аз, докато разпитвах за Елица, го поставях на последната. Хората не ме разбираха и затова казваха, че такава жена няма. А тя е починала преди няколко години...“.

Идеята да се снима филм по книгата е стара. „Фантастична книга, мислите ли за филмиране“, казва Петър Увалиев, след като прочита романа. Той е приятел с големия продуцент Карло Понти. Италианецът решава, че ще снима. Антон Дончев пътува до Рим. Говори се за голяма международна продукция.

В проекта на Понти от 1 септември 1966 г. като режисьор е написан Дейвид Лин – току-що заснел „Доктор Живаго“. А за ролята на Караибрахим (героя на Йоско Сърчаджиев) е определен Лорънс Оливие. Антъни Куин иска да е Манол. Щяла да участва и съпругата на Понти - София Лорен, смятат за нея да разширят ролята на Севда (у нас изпълнена от Аня Пенчева). Дончев е съсценарист заедно с Енио де Концини, който след години ще създаде "Октопод". Да, да, ама - от ЦК на БКП казват твърдо „не“!

През 1968 година шефът на киногиганта "Парамаунт" Дино де Луренсис идва в София заради "Време разделно". Преди това е написал писмо до Тодор Живков с молба да разреши да направят филм. Отговор няма. Руснаците също правят напразни опити. Дори фактът, че Сергей Бондарчук иска да изиграе Манол, не върши работа. По-късно Антон Дончев научава лично от Тодор Живков, че огромната съпротива идва не толкова от управниците, колкото от българските кинаджии. Те не искат "Време разделно" да се снима в чужбина.

През 1987 г. режисьорът Людмил Стайков прави екранизация по романа. Лентата е заснета на терен в Родопите в продължение на 16 месеца. Представен е на тържествена премиера в зала 1 на НДК в началото на март 1988, точно за 110 годишнината от Освобождението.

Преди три години „Време разделно“ бе избран за най-любим филм на българските зрители в мащабно допитване до аудиторията на Българската национална телевизия.

Романът му не е само възхваляван. Обвиняват го, че е поръчков, създаден да сее омраза между различните етноси и да оправдае смяната на имената на българските турци, започнала още през 60-те. На това академикът отвръща така:

„На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там, но любовта и умилението, които изпитах, се превърнаха в мой непрестанен копнеж да пиша и да завърша замисленото.“

 

Световно признание

Днес, 55 години след издаването, не гасне славата на шедьовъра на акад. Антон Дончев „Време разделно“. Само в България той е имал 21 издания. По света успехът му също е впечатляващ. Превеждан е на 28 езика, включително китайски и хинди. Приблизителните сметки показват, че общият му тираж е 2,5 млн. екземпляра.

След първите си два романа Дончев пише книгите “Девет лица на човека“ (1989 г.), „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“ (1968-1992 г.), “Странният рицар на свещената книга“ (1998 г.), „Трите живота на Кракра“ (2007 г.), „Легенди за двете съкровища“ (2015 г.) и „Сянката на Александър Велики“(2016 г.)

 

За него

Днес също е време разделно

Мисля, че свикваме да живеем в това време, което Антон Дончев го нарича време разделно. То започва тогава, когато Дончев описва ония трагични събития, но според мен, то не е спряло и до ден-днешен. Все още търсим вяра или все още ни принуждават да се покръстим на вяра, в която ние не вярваме чак толкова много.

Анжел Вагенщайн, режисьор, сценарист, писател и общественик

 

Всеки писател има право на лична гледна точка

„Време разделно" е изключително добра литература, един от най-добрите български романи писани някога. Всеки писател има право на лична гледна точка в произведението си. Литературата не е история. Може да е базирана на реални исторически факти, но тя няма претенция да бъде крайна инстанция.

Милена Фучеджиева, писател, за споровете около романа „Време разделно“

 

Неговата проза е като поезия

Българската проза не познава и едва ли някога ще познава друг стилист като Антон Дончев. Неговите текстове са невероятно красиви, неговата проза е като поезия, неговите изречения са като стихове на древно заклинание. В епоха, в която четем основно преведени романи или направо литература на чужд език, е неземно удоволствие да откриеш книга, която звучи толкова правилно и толкова магнетично на български, и да знаеш, че тази книга просто няма как да бъде преведена без да загуби част от съвършенството си.

Мартин Янков, литературен критик, за романа „Степта“

 

Наравно с Кадаре и Андрич

Антон Дончев се присъединява към изключителните писатели от Централна Европа, които добре познаваме – албанеца Исмаил Кадаре и хърватина Иво Андрич, лауреат на Нобелова награда.

Ревю във френския вестник „Ла Кроа“

Коментари

Задължително поле