Безрадостната участ на националните кумири

Илюстрация: Иван Кутузов-Кути

Така постъпват и с кроткия Иисус - татуират си го и после очакват да ги уважаваме заради Него

Горкият дякон Васил Кунчев ни гледа от небесните жилища и цъка с език, доколкото душите на починалите имат езици и доколкото изобщо ги интересуват дребнавите дела на техните потомци, които все още пъплят по тази грешна земя в тленните си обвивки. Цъка и се пита той ли е този, когото честват, защото малко нещо от себе си познава в идола, чиито портрети разнасят на пръчки над главите си и татуират по телата си. И какво точно честват, за какво се веселят? Затова, че преди време го обесиха? Душата на дякон Кунчев не пази хубав спомен от този епизод.

Чувствал ли се е някога дякон Кунчев „национален герой“? Даже срещнах словосъчетанието и членувано - „националния ни герой“. Види се, всяка нация трябва да си има герой, иначе що за нация ще бъде!

- Кой е вашият национален герой, байно льо?

- Махатма Ганди - ще рече индиецът.

- Джузепе Гарибалди - ще отговори италианецът.

- Александър Невски - ще се включи и руснакът, макар че какви нации през 13 век, ама нейсе...

- Вилхелм Тел - ще се провикне швейцарецът.

- Васил Левски! - ще се удари в космати гърди Българинът и ще добави: - „Булгар! Булга-ар!“...

Очевидно всички имена в официалния списък на националните герои са на хора, които с личността си олицетворяват усъвършенстването на популацията от племе до нация. Такива са Петьофи за Унгария, Ататюрк за Турция, Хо Ши Мин за Виетнам, Лапу-Лапу за Филипините и много, много други. Към днешна дата нацията е най-съвършената форма на колективно осъзнаване или поне така се стреми да изглежда. И като такава форма нацията търси как да се обозначи. Освен от общата територия, език и култура, които сами по себе си не са знаци, а същности, нацията се обозначава чрез знаме, химн и национален герой. Тези неща се смятат за свещени и на оскверняването им се гледа с недобро око.

И ето как неусетно стигаме до въпроса: оскверняване ли беше тазгодишното мероприятие около паметника на Левски? Според управляващите (а и не само) - да, защото на траурно по същността си събития се видяха нахилени физиономии, защото имало организирани агитки, които скандирали „мафия“ и защото президентът Радев оглавил режисирано шествие и го превърнал в антиправителствен митинг, говорейки обичайните неща от новогодишните си речи - как демокрацията е похитена и опорочена, как управляващите са подменили „демократската република“ на Апостола с деспотско-тиранска система и т. н. И защото въпросните организирани агитки от професионално (и възмездно) протестиращи, вместо „Левски! Левски!“, скандирали „Радев! Радев!“. Срамота.

Един познат находчиво отбеляза, че Румен Радев отдавна не е (ако изобщо някога е бил) нещо повече от предводител на агитката на БСП. Но защо и „агитката“ на БСП не се възползва от случая да покаже, че в дневния ред на споменатата по-горе нация има и поводи за обединение, поводи за единомислие, надрастващи поне за кратко междупартийните ежби? Нали за всички гореспоменатата нация е най-важното? Нали всички са смирени служители на въпросната нация и за тях няма нищо по-належащо от националните интереси?

Затова много хора са на мнение, че паметта на дякон Кунчев беше осквернена. Когато се почита паметта на починал човек, панихидата е най-подходящата форма, а също и смълчаното поклонение на гроба или на лобното му място е допустимо. Но не и речи и задъхани рецитации, не и карнавали с костюмирани дечица. Не и скандирания и дюдюкания и нахилени охранени физиономии в паузите. И не употреба на случая за комерсиални (защото ако не комерсиални, то какво друго са партийните) кампании.

Има две причини да отбелязваме нечия смърт: за да облекчим задгробната съдба на човека; за да отправим послание към живите, като използваме починалия за повод или за символ, какъвто е удобен за нуждите ни. Във втория случай нямаме налице нищо повече от най-обикновена пропаганда, независимо полезна или вредна, добронамерена или злонамерена. Дали Радев или Борисов биха отишли да се поклонят на паметника на Левски, ако не заемаха съответните позиции? Едва ли. Човек ходи по паметници, само за да го видят. Иначе, ако починалият му липсва, ако тъгува за него, ако се възхищава от него - покланя му се в сърцето си. Пропагандата или изопачава образа на починалия, или го поругава, или го превръща в двуизмерен плакат за пример и назидание на поколенията. Тоест, във всички случаи го осквернява. Това е грях на всички нации, които имат национални герои и позволяват на управляващите си елити да експлоатират двуизмерните им плакатни образи.

Възмущение има там, където има оскверняване, а оскверняване има там, където има светиня. Какво превръща националните герои в нещо особено, какво им дава святост? Какво превръща всяко неправомерно докосване до тях в оскверняване? Прави ги такива единствено легитимиращата им функция. Ах, колко важна е тя! Легитимацията на властта е централна тема в политиката, непресъхващ извор на горест и тревога. Затова който обича повече националните герои, той е и по-легитимен в очите на нацията, тоест по-достоен да управлява:

- Аз обичам Левски (Дякона, Апостола) най-много, защото съм го татуирал на целия си корем.

- Аз пък го обичам още повече, защото моят корем е по-голям.

Между другото така постъпват и с кроткия Иисус - татуират си го и после очакват да ги уважаваме заради Него. И така неусетно всеки се увлича в надпреварата по любов и преклонение към националните герои. Който не въздиша със синовно преклонено чело на 19 февруари, който не тананика възрожденски песни и не рецитира за „гарване, и ти птицо проклета“, е едва ли не национален предател. Хората се разделят на две - на достойни и на недостойни за паметта на героите. В дни като 19 февруари това е голямата тема: кой е достоен и кой е недостоен за паметта на Апостола. Ето защо душата на дякон Кунчев озадачено цъка с език от небесните жилища.

Много лесно и удобно е здравите сили да се опитат да превземат за себе си националните герои. Самата думичка „национални“ вече им дава удобен повод, защото напоследък на всичко национално се гледа като на антиглобално и следователно ретроградно, примитивно, нетолерантно, фашистко, просташко, некултурно и - о, ужас! - селско. Вече няма идеали, защото няма предизвикателства. Отминали са епохите на националноосвободителните борби, балканските войни, стремежът за обединение на нацията в естествените u граници, стремежът за демонтиране на тоталитаризма и за присъединяване към евроатлантическата общност.

Днес няма идеали, затова няма и национална доктрина. И тъй като голямата цел отсъства, националните въпроси са се превърнали в нищо повече от пропагандни теми за нуждите на хора, които вчера бяха пролетариат, днес са индустриалци, вчера бяха атеисти, днес са първи черковници, вчера бяха интернационалисти, днес са националисти и патриоти. Тези хора са такива, каквито пожелае конюнктурата и на моменти може да се изправят едни срещу други, но в крайна сметка са от една и съща порода. Тези хора се карат кой обича повече Левски, кой е по достоен за паметта му и кой го осквернява и не заслужава да тъпче земята, по която е ходил Той. За да могат да говорят и вършат всичко това, същите тези хора са изфабрикували светостта на Апостола, за да го превърнат в клише за собствените си пропагандни нужди, забравяйки автентичния му живот, делата и страданията му.

Сблъсъкът между БСП и ГЕРБ, между президент и премиер и техните агитки в социалните мрежи, цирковете пред паметника и шествията са възможни единствено поради светостта на националните герои. А светостта не е нещо, което човеците решават кому да дадат и кому да не дават. Защото човеците дават на някого или на нещо измислена святост, само за да изпъкне на нейния фон тяхното собствено величие. „Аз съм по-велик от теб, защото моето знаме е Левски, а ти даже не си достоен за паметта му! Следователно аз, а не ти, трябва да управлявам държавата! Следователно аз, а не ти, е редно да разпределям обществените поръчки!“.

Тези измерения на светостта са били забелязани още в най-древни времена и затова ги намираме включени в базата на всички по-късни законодателства:

„Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи“ (Изх. 20:4-6). Ceterum censeo Carthaginem esse delendam.

(Картаген трябва да бъде разрушен).

Коментари

Задължително поле