Братя по съдба

Във вторник вечер за втори път в историята Ейре и България ще се срещнат в контрола. Два отбора със славно минало, като благодарение на Мондиал'94 имаме повече поводи за гордост. И българи, и ирландци имат един проблем – припомнят си миналото, но не виждат хубаво в бъдещето.

Най-големият вестник в Дъблин публикува анализ преди контролата на „Авива Стейдиъм“. Логично материалът е насочен към Ейре, но приликите с България са... случайни, но много точни за последните 15 години в развитието на футбола ни.

Преставяме ви материала на Кен Ърли от "Айриш Таймс".

Всички искат приятел като грузинския национален отбор. Гордите момчета от Кавказ нерядко са правили услуги на Ейре, като са крали точки от съперниците ни, а освен това услужливо ни „преотстъпваха“ победата в мачовете помежду ни. Така стана и в обречените световни квалификации за Русия 2018. Опълченското нулево равенство с Дания в неделя е нещо като колективно пресъздаване на онзи гол на Гари Маккей срещу България през 1987-а (б.а. - тогава шотландецът вкара в 87-ата минута на стадион „Васил Левски“ и Ейре отиде на Евро 88).

Мик Маккарти не пропусна да сравни изравнителното попадение на „Авива“ за 1:1 с Швейцария с онзи гол в София. „Като видях топката да влиза, се почувствах като едно време“, радваше се мениджърът.

Може би е нормално Мик да си спомня с умиление за славните времена от собствената си кариера, но не е ли малко странно цяла Ирландия да продължава да се топли на спомените от световните първенства преди 30 години. Когато през 1989-а се класирахме, никой не разказваше спомени от 1950-а, живеехме за мига.

Ирландският футбол сякаш е застинал в миналото, а феновете са като застаряващите привърженици на Брекзит, които разказват колко хубаво е било преди Великобритания да влезе в Европейския съюз. Когато още имаше империя, паундът беше най-мощната валута, а коленете им не скърцаха при всяко ставане...

Ако търсите причината за това вглеждане в миналото, може да я видите у някое звездно парти, където се канят само известни хора. Подобна е политиката и при търсенето на мениджър за националния отбор. Именно за това навремено беше уволнен Брайън Кър, който се справяше добре, но не придоби слава на знаменитост. Стив Стаунтън пък знаеше само методите, които беше видял като играч на „Ливърпул“ в началото на 90-е години. Нищо по-различно от футбола, който се е играл през 60-те и който точно тогава премина към упадък. Докато в Европа се учеха на футбол, гледайки към места като Барселона и Дортмунд, Ирландия назначи ветерана в професията Джовани Трапатони. Трап може да е сред най-големите треньорски имена, но в Италия го имаха за „реакционер“ още от края 80-е. Неговият начин на работа е бил адекватен в най-големите клубове в родината му във време, когато играчите до 27 минаваха за млади, а бек, който пресече веднъж центъра, се сдобиваше с определението „хазартен“.

Трап отстъпи поста на „дриймтима“ на Мартин О'Нийл и Рой Кийн. Истинска ирландска легенда в професията подпомаган от най-харизматичния играч в историята на футбола ни. Ако търсите звезден блясък, тази комбинация е най-добрата. Но на треньорската скамейка не работеше толкова добре, а методите й се оказаха по-остарели и от тези на италианеца. Трап поне обясняваше ясно на играчите какво се иска от тях. Затова стана ясно, че това е много далеч от модерния футбол. О'Нийл пък обявяваше състава час преди първия съдийски сигнал и футболистите дори не знаеха дали ще играят, да не говорим какво...

Този стил на може да е вършил работа на Брайън Клъф преди 40 години, но днешните играчи са свикнали на по-точни инструкции. Не защото са от разглезено поколение с размекнати мозъци и не знаят как да грабнат инициативата и да спечелят битката като предците си, които не си губеха времето с обезкосмяване. Просто съвременният футбол а далеч по-сложна и колективна игра от това, което се случваше преди десетилетия. Днес отбор, който излиза на терена без ясен план, няма никакъв шанс да направи каквото и да било.

След края на ерата О'Нийл ирландският футбол плачеше за треньор с модерни виждания, който да покаже пътя към бъдещето. Вместо това изпълнителният вицепрезидент на футболната асоциация Джон Дилейни започна да се оглежда във ВИП треньори из цяла Европа. Кандидатурата на Стивън Кени беше очевидно най-добрата, но бе оставена за бъдещето за сметка на завръщането на Маккарти, който получи шанса да опита силите си в квалификациите за Евро 2020. Затова можем да гледаме младежкия отбор на Кени, който сякаш играе съвременен футбол. А засега ще се надяваме на чудеса от Грузия и други „съюзници“...