На 19 януари 2019 да почерпят

Ивайло Калфин: Стратегическите решения в България се взимат само отвън или под чужд натиск

Експерт: Брекзит без споразумение няма да се отрази съществено у нас

Милиони пароли изтекоха в мрежата – вижте дали сте засегнати

Анкара заяви, че ще защитава „турското малцинство“ в Западна Тракия

ЕК призова Лондон да проведе евровот Найджъл Фарадж вече готви предизборна кампания

Макрон проведе втора среща от дебата за „жълтите жилетки“

Никълъс Холт ще играе Толкин в биографичния филм за писателя

Тръмп прие пратеника на Пхенян

10 години затвор за турски съдия с награда за човешки права от Европарламента

Китай предложил да увеличи внoса от САЩ до обем от 1 трлн. долара

Откриха труп на възрастна жена във Враца

Сириец държал мрежа за плащания на терористи у нас (обзор) 43-ма арестувани за участие в древната система за парични трансфери “хавала”

Берлускони се кандидатира за ЕП

Една трета от работещите у нас получават месечни бонуси

България – Македония: По-добре късно, отколкото… по-късно Днес в Скопие премиерът Бойко Борисов може би ще направи това, което никой от предишните български политици и държавници не посмя или не поиска

Карикатура Иван Кутузов - Кути

…Хич не ми искаше да се занимавам с тази мочурлива тема, но всъщност, разбрах за визитата на премиера Борисов в Скопие още преди двадесетина дни. Научих го там, край Вардар. В македонската столица се готвеха за неговото идване, готвеха се сериозно, понеже поводът за еднодневната визита бе участието на Борисов в отбелязването на 75-ата годишнина от Холокоста и депортацията на евреите от Вардарска Македония. Уж пазеха някаква тайна, както се прави в подобни случаи, уж говореха с недомлъвки и на ухо, но вече се знаеше, че на 12 март в Скопие може да се случи нещо твърде сериозно, дори историческо. Приятели и колеги журналисти от Македония ме помолиха, ако науча нещо повече, да им дам сигнал, че нали и те трябва да се подготвят. Но стана така, че те първи ми се обадиха да ми кажат, че в техните медии вече са съобщили за еднодневна визита на Бойко Борисов и за негова среща със Заев. Даже ми цитираха едно от заглавията в техните медии: „Борисов идва да пие кафе със Заев”. Кафе ли? Може и такова да има, но работата е съвсем друга и те, както и ние, добре я знаем.

Борисов, заедно с колегата си и свой домакин, македонския премиер Зоран Заев, ще участва във възпоменателната церемония за отбелязване на 75-ата годишнина от депортирането на евреите от Македония. Очаква се двамата да открият мемориал за почитане на паметта на жертвите от Холокоста, както и на онези общо 11 343 евреи от Беломорието и от Вардарска Македония, изпратени в нацистките лагери на смъртта през март 1943 г. Досега всяка година този ден бе отбелязван пред сградата на Тютюневия монопол в Скопие, там, където евреите са били събирани от цяла Македония и са държани дни наред преди да бъдат качени на вагоните и да бъдат отпратени към Треблинка. Познавам добре мястото освен по професионална, и по една проста и съвсем битова причина – една от скопските ми кореспондентски квартири бе тъкмо в тази част на Скопие, прозорецът на спалнята ми гледаше към входа. Кварталът се нарича „Рампа“, защото там се е намирала бариерата, която падала винаги, когато влаковете преминавали към или от някогашната гара на града.

Сега жп линията я няма, след земетресението от юли 1963 г., когато тогавашният лидер на Югославия Йосип Броз Тито беше отишъл в Скопие да види пораженията от земния трус и тържествено бе обещал македонската столица да бъде възродена с усилията на всички народи на Югославия, релсите били извадени. Трасето днес вече минава на друго място, а гарата, изместена и качена на огромни бетонни колони, маркира края на „старо Скопие“ и началото на съвсем новия комплекс Аеродром на македонската столица. Но името си останало „Рампа“, въпреки че там вече няма и помен от бариера.

И досега на стената на Монопола – голямо и старомодно жълто здание, има паметна плоча, посветена на депортацията. Всяка година там има някаква церемония, посветена на годишнината от тъжното събитие. Много пъти по този повод с писателя и приятеля Младен Сърбиновски сме си говорили, че е време да бъде намерено някакво умно, смело и цивилизовано решение на спора дали царска България е могла да спаси македонските си и гръцки евреи така, както го е направила със своите повече от 48 000. Младен, този жив мъдрец и страхотно талантлив творец, винаги ме е убеждавал, че България трябва да направи първата стъпка. Самият той винаги е имал „в ръкава“ си поне три-четири варианта, които е предлагал като изход от този стар спор. Ако сте чели неговия великолепен роман „Шашма“, издаден и у нас, там са отделени достатъчно страници за депортацията. И за това, че събраните от цяла Македония евреи са държани в Монопола достатъчно дълго време преди да бъдат качени на ешелоните и никой от местните не е проявил една нормална човещина да се погрижи за вчерашните си съседи. Да, в романа има епизод за такъв опит, но той е по-скоро художествена измислица на Младен, за да се опита да оправдае, все пак своите съграждани, за които депортацията на евреите не е предизвикала нужното съчувствие. Да не говорим за някаква по-широка обществена акция по подобие на тази в България. Не са си мръднали пръстта, както се казва. Една чаша вода да бяха подали на хората от колоните, когато са ги водили из улиците на Скопие към сградата на Монопола. Пълно безразличие… И затова Младен се чувства огорчен и обиден, че бащите и дедите на днешните критици в Македония към България за онези събития отпреди 75 години не са вдигнали глас и са останали пасивни, което отнема моралното право на техните наследници с днешна дата да си разчистват сметките със собствената лична и фамилна съвест с обвинения срещу страната ни и срещу нейните граждани.

Огорчението му – и моето също, идва от факта, че акцията по спасяването на българските евреи е била първата проява на гражданско общество у нас, неосъзната може би, но успешна. Обърнете внимание- това е началото на 1943 г., когато вече има Сталинград, но до края на войната и на хитлеровия фашизъм има още много време. Никак не е било безобидно и безопасно да се опънеш на властите, които вече са били решили да изпълнят заповедта от Берлин и да пратят евреите в Треблинка. Това е акция, с която България и българите могат съвсем основателно да се гордеят, въпреки че толкова години все не можем да се разберем кой е бил по-заслужил за нея и все не можем да поделим баницата на славата. Което си е една срамота! Но още по-обидно е, че най-острите критики към тази проява на гражданското общество – пак казвам, може би неосъзната по онова време като такава, идва от хората от държавата, която ние приемаме за най-близка до нас. Даже и Музей на Холокоста построиха, един от първите проекти в рамките на „Скопие 2014“. Няма лошо, хубаво е да се съхранява паметта за онези трагични дни, само че защо го напълниха с фалшификати само и само да оправдаят тезата си за огромната вина на България за депортирането на техните евреи без дори да си позволят да се поинтересуват дали това е било възможно или не. Или поне да поставят въпроса на честна и сериозна дискусия.

Истината сигурно щеше да излезе на бял свят такава, каквато е. И може би нямаше всеки месец март на всяка година от Скопие да прехвърлят през границата познати и не толкова познати обвинения, придружени от сериозни претенции за някакви компенсации, които всяка година да стават все по-обемни и по-големи.

…Онзи ден пък си говорихме с изкушени от темата приятели какво ще последва от евентуалното пътуване на Борисов в Скопие точно в този ден. Пътуването вече не е „евентуално“, но че има притеснения, има. Ако премиерът реши да поднесе вербално извинение за депортацията на македонските евреи, какво точно ще каже? И как ще го каже? Как ще го каже ли, ще го каже както той си знае, в характерния му необременяващ стил ще го направи, каза един от хората, с които говорех. Хем да е извинение, хем да не е. Е, едва ли ще падне на колене като Вили Брандт преди десетилетия пред паметника на загиналите евреи във Варшавското гето, което си беше история, откъдето и да го погледнеш. Макар че и самото присъствие на Борисов в този момент там може да се приеме като мълчаливо извинение. Да, де, ами журналистите, не може да не го питат… е, той умее да общува с тях, ще се оправи…

Голямото притеснение е друго – дори и да има извинение, което да не е извинение, но пак да се приеме като такова, какви ще бъдат последствията. И не толкова материалните, а онези, идеологическите. Като знам с какво нетърпение едни хора от едни уж научни институти, пък и политици някакви в Скопие, само чакат подобна проява от страна на България, за да я представят като аргумент за фашисткия окупационен характер на българското администриране на Македония в периода 1941-1944 г., като им знам манталитета да провинциализират и примитивизират и най-възвишените, храбри и добронамерени жестове от българска страна, само и само да я докарат на тяхната, ми става тъжно. И болно.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (4)

  1. Абе много му е дебел задника на тоя сокол бе, не може да литне! Толкова е бос в историята, че ги плещи едни врели-некипели навсякъде, където иде! Пред Коритаров се изложи много грозно – не знае по Крайовската спогодба кой на кого е върнал Добруджа – румънците на нас ли, ние на тях ли. Но това е нормално – в СИК на такива нещо не учеха, а само как се въртят бухалки и как се иска откуп за открадната кола!

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.