България на кръстопът между миграцията и еднополовите бракове в ЕС

Резултатът от решението на ВАС относно пребиваването на двойка „съпруги“

Върховният административен съд (ВАС) преди дни постанови решение, което привлече общественото внимание и се превърна в обект на полюсни дискусии - Решение № 1135 от 24.07.2019 г. С този акт се потвърждава първоинстанционното решение на Административен съд-София град и по този начин е отменен отказът за разрешение за продължително пребиваване на член на семейството на гражданин на Европейския съюз (ЕС) в България, а преписката е върната на административния орган - Дирекция „Миграция“ към МВР за ново произнасяне.

Защо обаче решението е обект на коментар? Бракът в това семейство е еднополов. Именно от този факт произлизат множеството дебати и критики. Дали поради недостатъчна осведоменост, или незапознаване с фактическата и правна страна на казуса, а в определени случаи и поради медийно спекулиране по въпроса, се появяват твърденията, че с това решение се прокарва път на хомосексуалните бракове в България.

След цялостен, последователен и аналитичен прочит на решението може да се установи изричното споменаване, че не става въпрос за признаване от страна на българската държава за валиден или не сключения брак, т.е семейното положение на лицата според нашето законодателство не е предмет на делото. Този случай следва да се разглежда единствено като такъв за издаване на разрешение за пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС, съответно от гледната точка на една от основните цели и ценности на Съюза - правото на свободно придвижване.

Нека разгледаме правната страна на казуса, без да застъпваме страна по въпросите „за“ или „против“ еднополовите бракове.

Решаването на този случай в България се появява година след отсъждането по подобен казус от Върховния съд на Румъния, по който казус е отправено и преюдициално запитване към Съда на Европейския съюз (СЕС) и е постановено решение С-673/2016. В това решение СЕС посочва, че държавите членки са длъжни да признават еднополовите бракове за целите на предоставянето на право на пребиваване. Това задължение обаче не означава, че държавите са длъжни да разрешат в националното си законодателство тези бракове. И, ако дори да се приеме, че фактическата обстановка по двете дела е различна, то Конституционният съд на Румъния също счита, че делото се отнася единствено до признаването на последиците от законно сключен в чужбина брак между гражданин на ЕС и негов съпруг от същия пол, който е гражданин на трета държава, по отношение на правото на семеен живот и на свободно движение, разгледани във връзка със забраната за дискриминация, основана на сексуална ориентация.

И независимо от силно разделените обществени нагласи тук се появяват нормите на три правопорядъка - националният, европейският и международният. Тези три нива се подреждат по определени правила йерархично и си взаимодействат едно с друго. Именно на това взаимодействие се дължи възможността държавите да си сътрудничат, оборотът да функционира нормално и гражданите да участват в него. Наличието на международните договори (когато говорим за държави извън ЕС) и на правото на ЕС ни дават немалко възможности за свободното предвижване на стоки, услуги, хора и капитали в рамките на едно обединение на държави - каквото се явява Европейският съюз. За да възникнат тези възможности обаче е необходимо всяка държава да направи съответните отстъпки и да предаде част от своя суверенитет в някои изрично и предварително определени области. Макар и трудно за възприемане от силно националистически настроени общества, това е неминуемо наложително, за да може да се постига напредък в международните отношения и международното сътрудничество през 21 век.

В изпълнение именно на задълженията си по Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), като държава членка на ЕС, България транспонира Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г., уреждайки свободното движение на граждани на ЕС в Закона за влизането, пребиваването и напускането на България на гражданите на ЕС, които не са български граждани и членове на техните семейства.

За целите на Директивата следва да се изясни, че за понятието „съпруг“ трябва да се приложи автономно тълкуване. Това означава, че поради изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза и принципа за равенство, разпоредба от европейския правопорядък, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държава членка, трябва да получи самостоятелно и еднакво тълкуване във всички държави, независимо от различията в националните им системи. Такова тълкуване трябва да се направи при отчитането нейния контекст и целта на разглежданата правна уредба.

В заключенията, до които достигат, СЕС и генералният адвокат в СЕС Мелчиър Ватле (застъпени и от състава на ВАС по делото у нас), изясняват, че, ако член 2, точка 2, буква б) от Директивата препраща към „условията, посочени в приложимото за случая законодателство на приемащата държава членка“ във връзка с регистрираното съжителство, то член 2, точка 2, буква а) от тази Директива не съдържа никакво препращане към правото на държавите членки с оглед на определянето на качеството „съпруг“.

Безспорен факт е, че законодателството относно гражданското състояние е област от компетентността на държавите членки и правото на ЕС и не обхваща тази сфера. Въпреки това, съгласно постоянната и валидна за всички области съдебна практика, при упражняване на своите правомощия държавите членки трябва да спазват европейското право. Въпросите, свързани с гражданското състояние на физическите лица, не представляват изключение от това правило, тъй като Съдът е постановявал вече, че при упражняването на тези правомощия трябва да се спазват разпоредбите относно принципа на недопускане на дискриминация.

В заключението си, генералният адвокат Ватле също припомня, че „юридическият проблем в основата на тези спорове не е свързан с националното законодателството относно брака между лица от един и същ пол, а със свободното движение на гражданите на Европейския съюз“.

Генералният адвокат Ватле също припомня, че „юридическият проблем в основата на тези спорове не е свързан с националното законодателството относно брака между лица от един и същ пол, а със свободното движение на гражданите на ЕС.

На държавите в ЕС е дадена възможността самостоятелно да преценяват и уреждат допускането или забраната за еднополови бракове във вътрешното си право. Въпреки това обаче Европейският съд постановява, че са възможни случаи, чието регулиране е от компетентността на държавите членки, но същевременно тази хипотеза да е и „неразривно свързан[…] със свободата на движение на съответния гражданин на Съюза, което не допуска на […] граждани на трети страни да бъде отказано правото да влязат и пребивават в държавата членка, в която пребивава гражданинът на Съюза.

Не може да се отрече, че понятието за брака засяга националната идентичност на някои държави членки, какъвто е и случаят у нас.

Със сигурност европейският нормотворец си е давал ясна сметка за споровете, които може да породи тълкуването на понятието „съпруг“, оставено без наличието на допълнително пояснение. Той обаче решава да не го уточнява, като нито го ограничава само до разнополовия брак, нито обратно, предвижда бракът между лица от един и същ пол. Комисията на ЕС не допуска смисълът на понятието „съпруг“ да бъде окончателно установен и неподатлив на тенденциите в развитието на обществото.

В духа на развитие на правосъзнанието на законодателя и на правораздаващите органи в ЕС, както редица генерални адвокати вече са имали повод да твърдят, правото на Съюза трябва да се тълкува „в светлината на обстоятелствата в наши дни“, тоест при отчитане на „съвременната действителност“ в рамките на европейските общности. Всъщност, правото няма как да бъде „изолирано от обществената действителност.

В заключението си генералният адвокат Мелчиър Ватле обобщава, че приетото от СЕС тълкуване осигурява оптимално зачитането на семейния живот, гарантиран от член 7 от Хартата, като същевременно оставя свобода на държавите членки да разрешават или не брака между лица от един и същ пол.