Българският Великден е и за северните македонци

Битолският надпис

Нека историците им не ни правят на маймуни

Има ли смисъл да продължава работа съвместната българо-македонска комисия

В навечерието на Великден 2021 г. нека се върнем 161 години назад. На 3 април 1860 г. по време на тържествената великденска служба във все още дървения български храм „Свети Стефан” в Цариград епископ Иларион Макариополски не споменава името на вселенския гръцки патриарх. Вместо него произнася това на султан Абдул Меджид I. Така той символично отхвърля властта на гръцката патриаршия над българското паство. Акцията се посреща с ентусиазъм във всички български земи и населението заставя владиците си да се отрекат от Цариградската патриаршия и се обръща към Иларион Макариополски като към глава на свободната Българска църква. Ето защо този празник през далечната 1860 г. е известен като Българският Великден.

С Великденската акция българският църковен въпрос назрява до краен предел. На 28 февруари 1870 година султанското правителство е принудено да издаде ферман, с който узаконява обособяването на отделна Българска църква, наречена „екзархия“. По силата на султанската заповед и екзархийския устав, изработен от Църковно-народния събор, свикан в Истанбул през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.

Териториалният обхват на Екзархията е посочен в член 10 от учредителния ферман. Там се дава определен брой селища в нейния обхват, но също „се позволява да се подчиняват на Българската екзархия по духовните си дела и на всички ония места, жителите на които, всичките или поне двете им третини, са поискали това”. Така член 10 от фермана разрешава и други, неупоменати във фермана епархии, да бъдат признати за български, ако най-малко 2/3 на християнското население в тях го желае. 

Съобразно този параграф в Македония се извършват референдуми под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от тези плебисцити е потресаващ. С огромно мнозинство в границите на Българската екзархия е включена голяма част от Македония. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии. За съжаление скоро след това се прекъсва процесът на установяване на българските епархии в Южна Македония, като причина е избухналото Априлско въстание и последвалата Руско-турска война от 1877-1878 г.

Значителна част от епархиите на Българската екзархия влизат в границите на освободената страна по подписания на 3 март договор от Сан-Стефано. Скоро обаче се разбира, че при готвения от Великите сили Берлински конгрес много райони ще бъдат отнети и сред тях най-вече – македонските области. Това предизвиква спонтанния „Мемоар на българските църковно-училищни общини в Македония” от 20 май 1878 г. Това е протестно обръщение на македонските българи към Великите сили с искане за прилагане на Санстефанския договор и присъединяване на цяла Македония към новосъздадената българска държава. В този апел слагат подписите си представителите на 21 български общини и просветно-културни дружества от всички краища на Македония. Сред тях са общините на Скопие, Прилеп, Щип, Битоля, Тетово, Куманово, Сяр, Драма, Гевгелия и много други.

По този начин са виждали себе си предците на днешните северномакедонски политици и историци. И на 100% те ще се обърнат в гроба, ако могат да разберат какви ги вършат техните потомци. Защото днес, само стотина години по-късно, последните убедено твърдят, че нямат общо с българите, които са някакви „цигани” и „татари”.

Ето, например, прочутата смесена историческа комисия. Тя бе натоварена с много надежди да разреши тежките спорове между България и Северна Македония. На практика това означаваше да се изяснят въпросите около етническия произход на хората край Вардар и на какъв език говорят те. Идеята бе на масата да се сложат всички исторически факти и да се постигне общо решение.

Какво обаче се случи? В дванадесет поредни срещи с трепет се чакаше някакво положително развитие. Понякога някои си мислеха, че нещата аха, аха ще станат, като темата за цар Самуил и Първото българско царство. Още през миналата година обаче ние с проф. Пламен Павлов предупредихме, че това е измамно очакване. Защото сме специалисти по темата и знаехме какъв капан готвят „скопските историчари”.

Всъщност Самуил бил „вистински македонец”, но само се правел на българин, за да се легитимира пред света. Защото тогавашна Европа познавала Българската империя, потиснала жестоко много народи, сред които и горките македонци. Но те се вдигнали на бунт срещу омразната българска власт и издигнали цар от своите, а именно Самуил.

Ето какви неща учат децата край Вардар. А последното нещо, с което ще се съобразят техните професори и учители, ще бъде Битолският надпис от 1015 г., в който черно на бяло Самуил и неговите наследници са написали, че са „българи родом”, че народът им е „български”, а те са „самодръжци български”.

След няколко години шикалкавене и чакане на различни видове избори на фаталната ХІІІ-а среща на комисията през миналата седмица се оказа, че отново сме на изходната точка за цар Самуил. Това заяви ръководителят на българската страна проф. Ангел Димитров. И допълни: „Вече изминаха две години и няма абсолютно никакъв напредък... От българска страна оценката за работата на комисията е незадоволителна, но в последно време нашите колеги са изключително активни в организирането на пропагандна атака срещу нас с поредица от дезинформации за работата на комисия.”

И действително съпредседателят от северномакедонска страна Драги Георгиев се скъса да дава интервюта. В тях всичко е представено по огледален начин. На последните три срещи българската част от комисията саботирала и нямала никакво желание за реален напредък. А причината била в предизборната обстановка у нас, която карала Бългaрия да пoлитизирa прeгoвoритe и тoвa ce прeвръщaло в ceриoзнa прeчкa зa функциoнирaнeтo нa кoмиcиятa.

Ангел Димитров може би за пръв път каза в пряк текст, че при преговорите македонската страна е пряка функция на политическото ръководство на РСМ. В дните на работа на самата комисия северномaкeдoнcкият вицeпрeмиeр пo eврoпeйcкитe въпрocи Никoлa Димитрoв заяви, че отношението към Ceвeрнa Мaкeдoния e тecт зa дoвeриeтo нa EC към Зaпaднитe Бaлкaни. И отново повтори любимия рефрен, че „идeнтичнocттa и eзикът ca нeщa, кoитo ca oтдeлeн въпрoc зa вcякa държaвa.”

Преведено на нормален език това означава, че комисията може да си решава каквото си иска, но в крайна сметка всичко ще бъде определено от политическото ръководство на РСМ. Но „скопските историчари” така или иначе не са се засилили да признаят безспорните данни за българския произход на хората край Вардар и за умишлено изкривения български език, на който говорят.

При това положение е логично да си зададем въпроса – има ли смисъл да продължава работа комисията? Българските историци и филолози в нея безспорно са капацитети, но все повече се убеждаваме, че северномакедонската страна я използва да протака и да хвърля прах в очите на обществеността, че нещо се работи. И още веднъж отправям призив към българското правителство (за съжаление неизвестно кое?!) да направи всичко възможно нашата позиция по въпросите на историята да бъде представена максимално бързо по света. С всички железни аргументи и факти!

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи