Българският чадър и отровният дъжд

Убиха Георги Марков и опръскаха "Задочни репортажи за България"

При аутопсията от крака е извадена миниатюрна сачма от платина и иридий. Била е пълна с рицин – отрова, за която тогава няма антидот

Отровата е най-елегантното средство за премахване на оня, който пречи. Без рисковете на куршума, ножа или примката. Отровен дъжд уби писателя Георги Марков и опръска неговите "Задочни репортажи за България". С Българския чадър, който в нашия метеорологичен район не е предпазно средство, а оръжие.

Георги Марков дебютира през 1957 г. с повестите "Цезиева нощ". За десетина години публикува още петнадесет книги. Ключов е романът "Мъже", който излиза през 1962 г. Книгата получава наградата на СБП, а авторът автоматично е приет за член на съюза. Това признание го зарежда със самочувствие и амбиция да трансформира каноните на социалистическия реализъм.

Догматиката се оказва непреодолима. Особено в драматургията, където актьорите експлицират внушенията на текста. През 1966 г. пиесата "Да се провреш под дъгата" е разгромена в партийния орган "Работническо дело". Постановката е извадена от репертоара на Театъра на народната армия. Режисьорът и част от актьорския състав са уволнени и изселени в провинцията. Драматизация по дневника на Богдан Филов и либрето за мюзикъл, двете в съавторство със Стефан Цанев, изобщо не стигат до сцената. Пиесите "Атентат", "Комунисти" и "Аз бях той" стигат, за да решат съдбата на Георги Марков.

Те се играят през 1969 г., във връзка с четвъртвековния юбилей на Девети септември. Макар че е противоречива, "Атентат" печели първа награда на театралния преглед. "Комунисти" и "Аз бях той" обаче са забранени. Веднага след закритите премиери в "Сълза и смях" и Държавния сатиричен театър. На 15 юни в 11 и 30 преди обед сатиричният вдига завесата на "Аз бях той".

"Реакцията на публиката надмина и най-добрите ни очаквания – спомня си Георги Марков. – Парцалев беше великолепен и залата се тресеше от смях. Но колкото по-смешно ставаше първо действие, толкова по-мрачни бяха някои лица в салона. В антракта към мене си проби път известен полковник от Държавна сигурност."
"Абе, ти каква чешка пиеса си написал?", прави алюзия той с Пражката пролет миналата година. "Ще береш ядове с тая пиеса!", пророкува след спектакъла бащата на писателя. Марков отива в Руския клуб, където след пладне иде Стефан Цанев. Той е драматург на театъра и носи вест, че пиесата засега се спира. После друг осведомен приятел пита автора: "Паспортът и визата ти в ред ли са?"

"Да" отвръща Марков, който от три месеца има документи за Италия. "Тогава – казва доброжелателят – съветвам те да се махнеш веднага. Струва ми се, че утре ще има разправии за днешното представление и може и да не пътуваш. Разкарай се за месец-два, всяко чудо за три дни!"

Същата вечер Георги Марков минава границата. През Белград и Виена пристига при брат си в Болоня. Следващата година окончателно се установява в Лондон. Започва работа в българската секция на ВВС, сътрудничи на "Дойче веле" и "Свободна Европа". Тук тръгват в ефира "Задочни репортажи за България", излъчвани всяка седмица от ноември 1975 до юни 1978 г. С дата 2 ноември 1976 г. и гриф "Строго секретно" справка на Шесто управление на ДС информира:

Като най-масирана пропагандна атака на "Свободна Европа" срещу социалистическия начин на живот през разглеждания период се очерта поредицата "Задочни репортажи за България" от изменника на родината Георги Марков. Замислена като негативна панорама на социалистическото общество, тази поредица представлява серия публицистични есета с претенциите да показват социализма "отвътре", да посочват конкретните му недостатъци и да ги обобщават като характерни за социалистическото общество явления. Отделните глави от книгата на Георги Марков имаха за цел да създадат впечатление, че същността на социалистическия начин на живот били: подозрението, недоверието, фанатизма, безчовечността, кариеризма, нагаждачеството, семействеността, чинопочитанието, насилието над личността и т. н.

Книга още няма, но има присъди. Едната официална – шест години и половина затвор като невъзвращенец. Другата потайна – смърт с авангардна технология в отровителството. И с мрачна символика!

На 7 септември 1978 г. в София гърмят шампанско за рождения ден на Тодор Живков. В Лондон Георги Марков пресича Темза по моста Ватерло. Когато стига другия бряг, усеща ужилване в задната част на десния крак. Обръща се и вижда мъж, който се навежда да вдигне чадър от земята. С това движение убиецът скрива лицето си. По-късно убоденото място започва да боли, а жертвата развива симптоми на треска. Георги Марков е приет в болницата "Сейнт Джеймс", където умира на 11 септември.

При аутопсията от крака е извадена миниатюрна сачма от платина и иридий. Била е пълна с рицин. Тази отрова, за която тогава няма антидот, била затапена в два канала. Запушалките се стопили от телесната температура и смъртта отишла в кръвта.

Българският чадър е пневматична пушка, изстреляла иновацията на душегубците. Той е толкова "български", колкото и "съветски", защото е рожба на българо-съветската дружба. Ние нямаме сили сами да изработим такава прецизна машина за убиване. Братушките имат тайна лаборатория за отрови и отровителство, която функционира от Октомврийската революция до днес.

"Задочни репортажи за България" са събрани в книга благодарение на Йосиф Загорски. Емигрант в Швейцария, през 1979 г. той поема инициативата за създаване на фонд, който да набере средства. "Тогава – свидетелства Загорски – прочетох това, което имах, на някои приятели в Цюрих, разказах им всичко, което знаех, и решихме да основем Фонда на името на Г. Марков. Написах едно окръжно и го изпратих на шейсетина адреса, които знаех. Отговориха само шест души."

Би Би Си, "Дойче веле" и "Свободна Европа" мълчат. Анабел, съпругата на Георги Марков и носител на авторските права, насърчава проекта. Събраните пари обаче са малко. Загорски се обръща към Ценко Барев с молба да отпечата репортажите. Той има печатница в Париж и е председател на някакво Българско освободително дружество. Загорски му праща текста, разделен в два тома, снимки и договор. Предговорът е от Петър Семерджиев, емигрант в Израел.

"Тук започва една омерзителна, типично българска история, сякаш продължение на мъчителната смърт на автора", пише Цвета Трифонова, която разбулва срамния епизод. Иначе казано, Българският чадър отново се отваря, за да изпръска остатъчната отрова по наследството на писателя.

"Жива агония на начинанието инсценира Ценко Барев в продължение на 9 месеца – сочи Трифонова, – не подписва договора, иска пари на устна договорка, не издава първия том, не връща материалите за втория, измъква се с обещания и псевдоаристократски пози. Накрая заявява, че набраният том и снимките, заедно с предговора на П. Семерджиев, били изчезнали от бюрото му."

Вместо да отпечата репортажите, Барев тиражира пасквили срещу Загорски. Той не се предава и през 1980–1981 г. фонд "Георги Марков" пуска "Задочни репортажи за България" в Цюрих. Двутомник с общ тираж 3500 екземпляра. Преведени, излизат в Англия и САЩ под заглавие "Истината, която убива". У нас се появиха през 1990 г. като инициатива на Анабел Маркова, поета Георги Борисов и "Профиздат". С допечатките тиражът стигна феноменалните 100 000 екземпляра.

В идилията на социализма на такъв читателски интерес се радваха само съчиненията на Тодор Живков.

Коментари

Задължително поле