Българското духовенство и националната революция

За тях спасението на душата върви заедно със спасението на човека и обществото от насилието и тиранията, с борбата за достоен живот

Левски съчетава в себе си вярата на православния монах с ценностите на модерния човек

В дните около Рождество Христово и в навечерието на приближаващата Нова година нека припомним делата на онези представители на българското духовенство, за които любовта към ближния е неотделима от онази към своя народ. За тях спасението на душата върви заедно със спасението на човека и обществото от насилието и тиранията, с борбата за достоен живот. За съжаление, участието на дейците на църквата в освободителните борби, включително и с оръжие в ръка, остава недостатъчно известно, а често и неразбрано.

В пантеона на нашите национални герои първото място безспорно е на Васил Левски (1837-1873), нашият български Апостол на Свободата. Левски съчетава в себе си вярата на православния монах с ценностите на модерния човек, строгостта на политическия и военен водач с толерантността на вярващия християнин. В тогавашна монархическа Европа именно той, Дякона, както най-често го наричат съвременниците, се бори за „демократска република“ със справедливи и „свети закони“. В неговата мисъл са споени библейската традиция с вярата в креативната сила на човека: „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме...“

Васил Левски, йеродякон Игнатий, далеч не е единственият - самата му поява в революционното движение е показателна за активната роля на духовенството във възрожденските процеси. И „бялото“ (свещениците), „черното“ (монасите, от които се излъчва и висшия клир) духовенство в онази епоха е неразделна част от българската интелигенция. Борбата за политическа свобода има своята основа в делата на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, за да достигне своя апогей при Васил Дякона... Впрочем, духовенството играе важна роля в освободителните борби още през XV-XVIII век, вкл. и католическото при Чипровското въстание (1688 г.). Един от водачите на Велчовата завера от 1835 г. е отец Сергий, игумен на Плачковския манастир. Както пише Георги Раковски: „... бедний Сергий... е достоен да се числи в реда на свети великомъченици, понеже издъхна под толкова мъки за вяра и за Отечество. Вечна ти памят, родолюбче Сергие! Ще дойде време да ти въздигне българский народ храм...“

Бунтовните копнежи на младия дякон Игнатий са насърчвани от неговия по-стар събрат Кирил (1825-1895), през 1859-1868 г. таксидиот в Карлово, по-късно игумен на Рилския манастир. Първата „школа“ за младия Левски е Първата българска легия в Белград през 1861-1862 г., в която той постъпва заедно със своя по-възрастен събрат йеромонах Генадий Драгалевски (1832-1900). На призива на Раковски в Легията пристигат както Левски и Генадий, така и отец Матей Преображенски, Галактион Хилендарец (по-късно председател на революционния комитет в Елена), монахът Климент (Васил Друмев), Димитър п. Георгиев-Беровски (ученик в Одеската духовна семинария, един от водачите на Априлското и Кресненско-Разложкото въстание), а дори и поп Кръстю Никифоров - набеденият по-късно за предател на Левски ловешки свещеник... Дейността на Генадий Драгалевски е изследвана от известния църковен историк Христо Темелски. Отец Генадий си спомня за своето познанство „... с бореца за нашата свобода дякон Левски, с когото... дойдохме до съглашение и карловский метох бе свидетел на нашата клетва дадена, че ще работим тайно и задружно за постигание на идеала - нашето освобождение...“ Като игумен на Драгалевския манастир, той е сред дейните помощници на Апостола в София и околните селища. Дълго се е помнело, че „... Генадий се наел с помощта на калугерското расо и с игуменската си патерица да въздейства върху умът и сърцето на шопското племе...“

В изградената от Левски комитетска мрежа участват десетки представители на духовенството, а присъствието им във всяка местна структура е почти задължително. Най-известен сред събратята на Левски несъмнено е отец Матей Преображенски (1828-1875), който остава в нашето съзнание като народен будител, защитник на православието, книжар и изобретател. Неговият неспокоен дух е изразен дори и в прякора „Миткалото“ - прозвището му е дадено от недоброжелатели, но пък е прието с добро чувство от поколения българи... Благодарение на Илия Пехливанов, Румяна Николова, акад. Иван Радев и др. днес по-добре познаваме живота и дейността на отец Матей, а изследователят Александър Алексиев успя да идентифицира неговия портрет, доскоро неизвестен.

Когато говорим за Апостола, задължително трябва да споменем архимандрит Макарий и „монашеският комитет“ в Троянския манастир. През 2017 г. епископ Сионий, игумен на Троянската обител, съобщи за една неочаквана находка - в стар сандък са открити два черепа. „На единия от черепите е изписано „йеромонах х. Сава“, а другият череп е без надпис. В овехтелия сандък е намерен надпис „Два черепа на монаси революционери, посечени в двора на манастира. 1876...“

Аверкийп. Стоянов (1803-1881), родом от Дупница, е друг пример за образован монах, свързан с революцията. От 1858 до 1878 г. той е игумен на Осоговски манастир близо до Крива паланка. През есента на 1872 г. отец Аверкий става председател на основания в манастира от Левски и неговия съратник Тодор Пеев революционен комитет, един от първите в Македония. Нека припомним и Гервасий Левкийски (1838-1919), родом от Габрово, от 1897 г. митрополит Сливенски. През 1867-1873 г. Гервасий е игумен на Араповския манастир, като сътрудничи на Левски. През 1873 г. като викарен епископ в Пловдив той е свързан с Бенковски, а по време на Априлското въстание Гервасий дава първите сведения за страданията на българите. И още нещо, през ноември 1880 г. именно той служи при тържественото препогребване на костите на Хаджи Димитър, умрял от раните си при връх Кадрафил в Сърнена Средна гора, в двора на църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в с. Аджар (дн. Свежен).

В Априлското въстание (1876 г.), българската „революция морална и с оръжие“, ролята на духовенството е впечатляваща. В подготовката и хода на военните действия участват повече от двеста свещеници и монаси. При освещаването на въстаническото знаме, ушито от Райна п. Георгиева („Райна княгиня“, дъщеря на свещеник) свещенодействат близо петнадесет духовници. Открояват се поп Груйо Бански, поп Недельо Иванов, йеромонах Кирил - близки съратници на водача на бунта в Тракия Георги Бенковски. Многобройни са представителите на духовенството, участвали в подготовката на въстанието в Първи (Търновски) революционен окръг. Голямата чета, прочула се с боевете при Дряновския манастир, чието братство също е посветено в революционното дело, е водена от храбрия „поп“, в същност монах Харитон Халачев (1835-1876), брат на Преображенския манастир. В щаба на четата на Христо Ботев е поп Сава Катрафилов(1836-1876), родом от Елена, загинал във Врачанския Балкан. Всички революционни прояви са съпътствани от религиозно-народни церемонии, а църквите се превръщат в последно убежище на бунтовниците... Достатъчно е да припомним такава светиня като храма „Св. Неделя“ в Батак, съхранил паметта на мъченичеството на хилядите мъже, жени, деца и старци, изклани от фанатизираните башибозуци...

Можем да продължим с участието на българското духовенство в освободителните борби в Македония и Одринско. Не е ли показателно, че най-изявеният водач на Кресненско-Разложкото въстание през 1878-1879 г. е Натанаил, митрополит Охридски и Пловдивски (1820-1906)? Да не забравяме, че Екзархията е опора на дейността на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), а нейните ръководители начело с Гоце Делчев, новия Апостол на Свободата, най-често са български екзархийски учители. А имаме и примери като отец Търпо Поповски (1848-1928), духовният наставник на комитите в Костурско и поробена Македония. И когато днес някой ни обяснява какъв е „идентитетът“ на нашите сънародници отвъд Осогово и Беласица, нека да „поспори“ с казаното от отец Търпо: „... Дойдох в съзнание, че съм българин и трябва да умра за българщината...“

Левски и неговите събратя монаси и свещеници участват в борбата за освобождението на България не от материален интерес или суетни помисли. Напротив, залагат живота си, водени от любов към ближния и Отечеството, от християнските идеали за един по-добър, по-справедлив свят... Тяхната кауза е в сила и днес - да не забравяме думите на Дякона, че народът ни „... се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи...“

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи