Когато едно правителство има парламентарно мнозинство, ясен дневен ред и воля да го изпълни, няма фракция – гражданска или партийна - която да го свали
Една фалшива мантра броди из България. Съчинена, за да въоръжава с влияние политико-икономически кръгове, които не могат да спечелят мнозинство чрез избори, тази фалшива мантра беше наслагвана упорито през последните няколко години. Целта – да действа смразяващо върху политиците, които са получили вота на мнозинството. По същество, тя гласи, че протестът бил политическият фактор, който легитимира, сваля или качва правителства.
Кои са носителите на „протестна енергия“? Едните са т.нар. "демократична общност“, а другите - антиевропейските и прокремълски среди. По тях трябвало да се ориентира компасът на всяко управление, защото ако излезели на улицата едните или другите, или – о, ужас! - и двете, то това означавало оставка и предсрочни избори. Време е тази мантра да бъде развенчана, защото няма връзка с актуалната политическа реалност.
Това е така, по две причини. Първо, защото не става дума за някакви колосални електорални сегменти, които имат потенциал за самостоятелно управление и им остава само да избухнат чрез улична мобилизация. И двете електорални групи са радикални, вокални, дори агресивни, но малцинствени. Били са малцинство вчера, малцинство са днес, малцинство ще бъдат утре, вдругиден, че и по-нататък.
Подобни радикални малцинства имат своята роля и място на политическата арена, но не са онзи фактор, с който едно отговорно управление, основано на вота на избирателите, трябва да се съобразява безпрекословно. Никакво значение няма, че била ниска избирателната активност и следователно в абсолютни числа за управляващите били гласували много малко. Знаете ли защо? Защото за въпросните радикални малцинства и за опозицията като цяло, са гласували още по-малко. А негласувалите в политически смисъл нямат значение, защото демокрацията се прави от активните граждани, които гласуват.
Втората причина е, че в нашия случай и двете радикални малцинства понастоящем са геополитически обезсилени и поставени в графата „неблагонадеждни“. Самозваната "демократична общност" доскоро беше тамагочи на либерал-прогресистката администрация във Вашингтон, която още минимум четири години, а най-вероятно поне два пъти по толкова, ще бъде извън Белия дом. Триумфалното завръщане на Доналд Тръмп на власт премахна политическия чадър, който старата администрация при Обама и Байдън демонстративно беше разпънала над това радикално малцинство в България. Заради този толкова натрапчиво размахван чадър много хора в България направо намразиха САЩ, както и по съветско време не са ги мразили. Заради него бяха потискани и алиенирани значими части от българската демократична и прозападна интелигенция, експертна общност и общественост, които не се побират в партийните котерии, обединени в ПП-ДБ. Тези щети тепърва ще трябва да се преодоляват.
Второто, антиевропейското малцинство („Възраждане“, „Величие“, МЕЧ и присламчващият се към тях Румен Радев), е открито прокремълско – т.е. повече или по-малко е функция на дневен ред, който в обозримо бъдеще ще бъде строго табу за Европа и за европейската политика, защото е привнесено извън нашия геополитичекси ареал и е враждебно на нашия начин на живот.
Към това трябва да прибавим и безпрекословния провал на инженеринговите опити да бъде преподредено политическото пространство през последните четири години. След каскадата от безплодни избори през няколко месеца, подчинени на диктата на радикалните малцинства, се видя, че да се робува на мантрата, че „протестът управлява“ е вредно не просто за политиците, но и за България.
Затова е време за нормализация на политическия процес. На първо място това означава връщане на политическия ритъм на обществото към азбуката на европейската демокрация - власт се взима чрез избори. Протестът е полезен корективен механизъм за изразяване на обществено недоволство и натиск срещу всяко управление. Но с него не трябва да се подменя волята на мнозинството. Недопускането на такава подмяна е отговорност на партиите, които сформират мнозинство и излъчат правителство – в случая това са партиите, които подкрепят правителството на Росен Желязков, начело с ГЕРБ. Те са длъжни да разкъсат веригите на страха, които въпросната фалшива мантра им налага години наред. Защото чрез нея бяха приучени на малодушие, заради което често абдикираха от властта, заради липса на характер и отказ да отстояват демократичния мандат, който народът им е дал.
В последните десетилетия стана практика радикалните малцинства да си присвояват образа на „народа“ и „гражданите“. Истината е, че те са точно това, което са – радикални малцинства, които при избори не получават доверието на мнозинството. И нищо друго! Никоя гражданска група, независимо от числеността си, не е „народът“ и не е „суверенът“. Суверенният народ е единен социално-политически субект, който чрез свободни избори излъчва политическото представителство. А не всяка протестираща група, която е заляла площадите или е струпала пет автобуса хора пред портите на властта. Пише го в дебелите книги по политическа философия и конституционна теория от Просвещението до днес. И по тази постановка няма „друга гледна точка“ в цивилизования свят. Внушенията за всесилност на радикалните малцинства обичайно катастрофират в избирателните урни. Да, подобни малцинства често са много шумни в техните балони из социалните мрежи. Е, и? Демокрацията не е анкета във Facebook или в „Х”. Демокрацията е избори и институционална отговорност. Важното е какво показват бюлетините в урните, а не статусите в социалните мрежи, нито моментните настроения на тази или онази общност, регистрирани от социолозите. Истината е, че огромното мнозинство от гражданите – особено разочарованите и негласуващите – не се вълнуват от протести, особено след фрапантния волунтаризъм и безплодност на протестите от 2020 г., които хвърлиха България в безвремие и упадък. Те искат управление, което реализира полезни резултати. Прочее, някои от тях спряха да гласуват, тъкмо защото виждат, че гласът им няма стойност – политиците се предават пред всяко радикално малцинство, което крещи на улицата по-силно от техния глас в урната.
Къде го има това чудо? Никъде! Вижте една Франция – страна с вековна традиция на масови протести. При президенти като Шарл де Гол, Митеран, Ширак, Саркози, Оланд и Макрон милиони французи са излизали на улицата срещу пенсионни реформи, трудово законодателство или социални промени. Блокирани са били магистрали, летища, университети. Но демокрацията се основава на легитимността на представителната демокрация и заради това правителствата не падат като зрели круши след всеки протест. Защото протестът е коректив, а не инструмент за подмяна на народния суверенитет, институционализиран в представителната демокрация.
Още по-ярък е примерът със САЩ при предния мандат на Доналд Тръмп. Още в първия ден от встъпването му в длъжност започнаха масови протести. Организации и радикални активисти го обявиха за „нелегитимен“, организираха демонстрации с милиони участници в десетки щати и разпространяваха лозунги „Not my President“. Какво последва? Нищо, освен потвърждение на демократичния принцип – Тръмп изкара пълния си мандат, реализира програмата си, а днес американският народ отново го върна в Белия дом.
Протестите не са по-силни от изборните бюлетини. Когато с лека ръка се приеме, че всяко правителство трябва автоматично да си ходи при по-голяма вълна от протести, то държавата, а оттам - и мнозинството от гражданите, стават заложници на ехо-камерите на всяко едно радикално малцинство. Прочее, това е и целта - да бъде парализирано управлението чрез страх. Когато политиците повярват в тази мантра, те сами подписват своята абдикация. Истината е, че когато едно правителство има парламентарно мнозинство, ясен дневен ред и воля да го изпълни, няма фракция – гражданска или партийна - която да го свали. Това може да направи само суверенният народ, който се произнася като единен правно-политически субект на следващите избори. Между избори – санитарен кордон за радикалните малцинства.
Благодаря ви за вниманието по този въпрос.
Труд
