Българското царство и папският Рим

Портрет на княз Борис-Михаил (в средата) в одежда на бенедиктиски монах - Верона, 1505-1507 г.

През XIV - XV в. висши духовници българи са радетели за постигането на единство в християнския свят пред лицето на османската заплаха

Унията е сключена при визитата на кардинал Лъв в Търново (1204 г.)

Както знаем, съобразно календара на римо-католическата църква Възкресение Христово (Великден) тази година е на 4 април. Празнуват около милиард и половина вярващи по цялата планета, сред които и българите католици – у нас, но и сънародниците ни банатски българи в Румъния и Сърбия. Нека в навечерието на големия празник припомним какви са връзките на средновековна България с папския Рим, сърцето на западния християнски свят.

По силата на геополитически и културно-исторически фактори още от времето преди официалното покръстване през 864 г. България е в сферата на „Вселенската“ патриаршия с център Константинопол (Цариград). В християнската история на българите обаче съперничеството и различията между източните и западните християни невинаги са смятани за непреодолима пропаст за вярващите в един и същ Бог...

Когато кан Борис-Михаил (852-889, починал на 2 май 907 г.) решава да поведе „дадения му от Бога народ“ по пътя на вярата, Христовата църква е единна. Българският владетел търси подкрепа от Германската империя, но обстоятелствата водят до приемането на християнството от Константинопол. За Борис е напълно естествено страната му, едната от трите “Велики сили” в тогавашна Европа, да изгради самостоятелна (автокефална) църква. Мъглявите отговори от Константинопол по този въпрос, включително в иначе талантливото послание на патриарх Фотий, мотивират българския владетел да започне преговори с Рим. Те са отразени в “Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите”, в кореспонденцията с папите Адриан ІІ (867-872) и Йоан VІІІ (872-882) и други съвременни източници. Рим е посещаван от български дипломати на най-високо равнище, вкл. от „втория човек“ в държавата, кавханът Петър. През 966-969 г. в България идва папска мисия, ръководена от епископите Формоз Портуенски (римски папа през 891-896 г.), Павел Популонски, Гримуалд Полимартийски, Доминик Тривенски и други прелати. 

Борис цени особено високо епископ Формоз с неговите качества на духовен водач и „... добродетелен и благочестив живот...“ Както отбелязва акад. Васил Гюзелев, това е единствения познат ни случай „... на непосредствено и трайно влияние на духовник от Римската църква...“ върху наш владетел. За съжаление Рим отказва да постави Формоз за български архиепископ, опитвайки се да наложи по-слаба фигура. Отказът буди основателното недоволство на Борис и влияе отрицателно на двустранния диалог.

Въпреки че след Константинополския събор от 869-870 г. България се завръща в лоното на Източната църква, контактите с Рим се запазват и при царете Симеон, Петър и Самуил. Още във времето на Борис изпратените от Византия във Великоморавия Константин-Кирил и Методий (обявени от папа Йоан Павел ІІ за “съпокровители на Европа”) признават върховенството на Рим, което без съмнение е влияело и на неминуемите им контакти с България и княз Борис. Нещо повече, архиепископ Методий следва модела на изграждащата се тогава българска църква. Най-близките ученици на Светите братя (Климент, Горазд, Наум, Ангеларий и др.) са ръкоположени за свещеници в Рим през 868-869 г. от папа Адриан ІІ. Всичко това играе своята роля за развитието на българската църква и духовна култура. Презвитер Козма отбелязва, че папската столица е посещавана често от български монаси. И още нещо, в “Българския апокрифен летопис” (ХІІ в.) е отразена легендата, че „светият цар Петър“ е починал в Рим – интересен пример за отражението на тези контакти в мисловните хоризонти на средновековния българин. 

След падането на България под византийска власт и т.нар. Великата схизма между Рим и Константинопол (1054 г.) дистанцията с католическия свят постепенно се увеличава. Това се дължи и на действията на кръстоносците, преминавали през българските земи (1096-1097, 1147-1148 и 1189-1190 г.). Връзките с Рим обаче не са смятани за “ерес”. Братята Петър (1186-1197) и Асен (1187-1196) търсят контакти с Папството, преговорите се увенчават с успех при преговорите между Калоян (1197-1207) и Инокентий III (1198-1216). Обявен е църковно-политически съюз (уния), продължил три десетилетия. Унията е сключена при визитата на кардинал Лъв в Търново (7 ноември 1204 г.), който от името на папата обявява архиепископ Василий за “примас на България и Влахия” (българите приемат титлата за равна на “патриарх”). Цар Калоян получава „кралска корона“, но продължава да се подписва като “император”, на което Рим не възразява, поне не и открито... Независимо от папското  старшинство, православните канони са запазени. Това най-авторитетно за епохата международно признание има и практически последици – в териториалния спор с Унгария папа Инокентий застава на българска страна.

През 1232 г. в резултат на противоречията с Латинската империя, Унгария, а и със самото Папство, цар  Иван Асен ІІ (1218-1241)  прекратява унията. Търновската патриаршия възстановява своя статут (1235 г.) и през ХІІІ-ХІV век нерядко дори е на по-„твърди“ позиции от Константинопол в споровете с Рим. Въпреки това контактите продължават, още повече че в българския елит има личности, свързани с католицизма. Католички са Елисавета дьо Куртене (втората съпруга на цар Борил), Анна-Мария Арпад (съпруга на Иван Асен ІІ), Елисавета Ростиславна Арпад (съпруга на Михаил ІІ Асен), деспотица Кераца Петрица (майката на цар Иван Александър), видинската царица Анна (съпруга на Иван Срацимир). Кераца приема католицизма (запазено е лично писмо на папа Бенедикт ХІІ до нея от 1337 г.), когато е владетелка на Добруджа – свидетелство за активността на западните мисионери по черноморските брегове.

Периодично папството се опитва да привлече България към възобновяване на унията, особено при владетели, които имат католическа „връзка“ в своя произход – например при Коломан I Асен, син на унгарката Анна-Мария Арпад, и Георги I Тертер, роден най-вероятно в католическа Унгария по време на куманското преселение в средата на XIII век. Така или иначе, условия за подобно развитие не се създават. Напротив, при унгарската окупация на Видинското царство през 1365-1369  г. местните българи са подложени са натиск за приемане на „западната“ вяра, което предизвиква тяхната съпротива.

Идеята за преодоляване на противоречията между католици и православни е особено актуална във времето на османската експанзия през ХІV-ХV век. Във Византия и православния свят се разгаря ожесточена борба между привърженици и противници на сближението с Рим. Прави впечатление, че някои български духовници изразяват умерени и принципни позиции по въпроса за единството на християнския свят. В края на ХІV век руският митрополит, българинът Киприан (1375-1406), призовава за Вселенски събор и постигане на единство. По неговите стъпки върви и Григорий Цамблак. Като митрополит на Киев и Литва той посещава грандиозния църковен събор на католическото духовенство в Констанц (Германия) през 1418 г. 

Впечатляващо е участието на българи във Фераро-Флорентинския събор (1438-1439 г.) – най-значимия опит за обединение през Средните векове. Руският митрополит Исидор, българин по произход, е един от водачите на “латинофилите”, а по-късно е избран за кардинал и „латински патриарх“ на Константинопол. В кръга на православната опозиция са българите Дамян и Теоктист, заемали митрополитската катедра на княжеството Молдова, за което разказахме наскоро в нашата поредица. 

Духовен глава на православните на събора е константинополският патриарх Йосиф ІІ (1416-1439), извънбрачен син на цар Иван Шишман (1371-1395). За нещастие патриархът, вече твърде възрастен и болен,  умира на 10 юни 1439 г. Смъртта му лишава православните участници в събора от техния най-авторитетен водач.

Византийският император Йоан VIII допуска неприемливи отстъпки пред Папството, което поражда недоверие и обрича унията на провал...  Гробът на патриарх Йосиф ІІ, един от бележитите духовни водачи на християнска Европа, е в църквата “Санта Мария Новела” във Флоренция и е едно от все още малко известните, но свещени български места извън пределите на нашата страна.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи