Управляващите спечелиха парламентарните избори в Полша

Слабо земетресение край Ихтиман

Орбан загуби Будапеща на местните избори

Кюрдите се разбраха с Дамаск, сирийската армия изпраща войски в Северна Сирия

Шестима души загинаха при тежка катастрофа край Казанлък

Вижте какво ще е времето днес

Изгубени в празнодумието Вече не вярваме на думите, на медиите, на политиците

Първите български общинари работят напълно безплатно

На 14 октомври 2019 да почерпят

Дневен хороскоп на Алена за понеделник, 14.10.2019

Три пожара горят край хълма Трапезица в Търново

Отиде си Милчо Левиев – съвременният гений в джаза Легендарният музикант, аранжор и пианист донася световна слава на България

Турция засилва офанзивата в Сирия (ИНФОГРАФИКА)

Пол Маккартни често сънува Джон Ленън

Чакаме чернокопа да дойде от Румъния Морето край Варна е пълно със сафрид

Валутната война – битката на обречените Широкоразпространена заблуда в световната икономическа политика

Светът е в тежка икономическа война – както търговска, така и все по-видимо – валутна. Само преди месец американският президент Доналд Тръмп помаха с пръст на европейската централна банка да не натиска курса на еврото надолу със стимули. Логиката: Европа ще изнася повече с по-слабото евро, застрашавайки, видите ли, американската икономика и растеж. Китай също редовно е анатемостван от Вашингтон като валутен манипулатор номер едно, въпреки че самият финансов министър на САЩ Стивън Мнучин изрично приветства политиката на слаб долар като рецепта за икономически подем.

Азбучна и зле прикрита истина е, че всички парични стимули на централните банки след Голямата рецесия от 2007-2009 г. реално целяха именно обезценка на валутния курс на местните им валути. Скритата идея на всички тях бе да се повиши износа и оттам БВП на конкретното стопанство или т. нар. конкурентна девалвация.

За да стане по-ясно: освен потреблението, инвестициите и правителствените разходи при изчислението на БВП, икономистите включват и нетния износ – тоест колко повече пари са „влезли“ при износа в стопанството спрямо „напусналите“ при вноса, а положителната разликата увеличава и БВП при изчислението му.

Фетишът по търговския излишък, наричан още „меркантилизъм“, се корени назад в генезиса на стопанската мисъл и една от големите заблуди в икономическата наука до наши дни. Още от времето на Аристотел се считало, че който при размяна на пазара вземе парите, „печели“ срещу онзи, който придобие стоката. Разбира се, нашите вкусове и предпочитания са различни и субективни и самият факт, че сме предпочели стоката вместо част от парите си е достатъчно показателен кое е било по-важно за нас.

Безапелационен пример колко абсурдно е величаенето на търговските излишъци, е, че аз мога да продам всички си дрехи, вземайки пари срещу тях – и формирайки „търговски излишък“ с купувача на облеклото ми, – което обаче през зимата надали може да ме стопли. Буквално. Обратно, търговски дефицит имаме с магазина в квартала си – факт, от който едва ли някой се оплаква сериозно. Ако логически продължим подобна линия на мислене, ще излезе, че най-голямото благоденствие бихме генерирали, ако разпродадем евтино – товарейки на кораби – всички материални активи, с които разполагаме като страна, например.. И че по-малко стоки у нас едва ли не е по-добре от повече – все логически абсурди, които здравият разум принципно би отхвърлил веднага като безсмислен силогизъм.

Истината е, че с приходите от износа си ние само финансираме вноса си – на продукти и услуги, които сами не можем, или само много скъпо можем да произвеждаме. Никаква друга полза няма от износа сам по себе си.

Ползата от обезценката на валутата – и то само първоначално – касае един конкретен сегмент от икономиката на страната – този на износителите. Това е така, защото разходите на компанията-износител А ще са в местна и обезценена валута, докато приходите обратно – ще са в по-силна чужда. Това е добре за маржа и развитието на тази компания, изглежда добре и за БВП – износът, видите ли, расте.

Невидимият ефект обаче е другаде. В тази тотално обвързана глобална икономика междинните продукти за производство (суровини, детайли, машини) се внасят основно отвън, следователно поради обезценката на собствената валута – те се оскъпяват. С една дума: ръст на производствените разходи на всички в системата. Оскъпява се и вносът на стоки и услуги за местното население, удряйки разполагаемия доход на цялото стопанство, но най-много – на хората с фиксиран доход като пенсионери, учители и лекари.

Идеята, че като обезцениш валута си с инфлация, стоките ще станат по евтини в чужда валута, не е търпи проверката на здравия разум – просто инфлацията ти може да е по-високата от обезценката на курса на валута ти, което значи, че стоките дори може да поскъпнат за чужденците. Пазарът действително клони към равновесие чрез паритета на покупателната сила, но докато минава време – конкурентното предимство на „по-ниските цени навън“ изчезва или е пренебрежимо слабо.

Освен това за ужас на паричните власти по света се оказа, че обезценката не води до ръст на износа дори емпирично: Япония и Великобритания опитаха преди няколко години, а търговският им дефицит само се увеличи. Ако обезценката водеше до растеж, то хиперинфлацията логически трябваше да е манна небесна за износа и растежа. А България през 90-те, Венецуела днес и Зимбабве – да са модел за подражание с небивал успехи и растеж.

Може би най-перверзният ефект от цялото упражнение е преразпределението на стойност – по насилствен, недоброволен и непазарен начин. Преразпределяне на стойност веднъж към износителите и още един път – към онези, които в процеса на „впръскване“ на нови пари при обезценката са първи по веригата на получаването им.. Те получават новите пари преди цените да са скочили за всички, което ги поставя в привилегирована позиция, или т. нар. ефект на Кантийон. Де факто говорим за „грозна схема“, която освен всичко останало е тежко неморална.

Валутната война като решение за търсене на икономически подем е може би една от най-големите, но широкоразпространени заблуди в световната икономическа политика.

Рецептата

Не слаба, а и именно силна валута е рецептата за икономически растеж и подем. Тя е гарант и за доверие. Именно силната валута привлича инвестиции, респективно намалява и разходите за финансиране на стопанските субекти, защото намалява валутния, а оттам и кредитния риск – фактори, които инвеститорите отчитат при вземане решенията за това къде да инвестират. По-високите инвестиции в едно стопанство значат и по-голяма ефективност на производството, което води до ниска себестойност, а оттам – до по-ниски крайни цени и конкурентоспособност на международен план. Няма нужда от политически мотивирани шашми и опасни намеси в икономическите процеси.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.