Верните съюзници на Асеневци - куманите

Апогеят е в битката при Одрин през 1205 г., когато на страната на цар Калоян идват 14 000 кумански конници

Създаването на княжеството Влахия е свързано с рода Басараба

Събитията в степите на Северно Причерноморие, Приазовието и далече на изток имат важно значение за българската история. Нашите предци, древните българи (“прабългарите“), в продължение на векове са един от важните политически фактори в степния „коридор“, простиращ се от Средна Азия до Добруджа и Влашката равнина. Владетелите на България на Балканите са имали своя „степна политика“. Това личи ясно при отношенията на Първото царство с хазари, маджари (унгарци) и печенези. Тази „степна политика“ обаче е най-активна и има най-сериозни резултати в периода 1186-1241 г., когато основен съюзник на българските царе от династията Асеневци са куманите.

Първоначалното име на този несъществуващ днес народ е „кипчаки“/“къпчаки“, известно още през VIII век. Етническата му основа поне отчасти е индоевропейска, което е факт и от антропологическите проучвания. От друга страна, при кипчаките е налице почти пълна езикова тюркизация. През IX-XI век техните племена са в състава на Кимакския каганат в днешен Казахстан. Когато тази „степна империя“ се разпада, кипчаките и някои кимакски племена мигрират в Източна Европа, а в средата на XI век стават съседи на Киевското княжество. В края на столетието и началото на ХII век следват две нови „вълни“ от преселници. В новата си земя номадите пренасят своята държавност. „Кумания“, както я наричат съвременниците, е имала върховен владетел (каган) и се е деляла на две „крила“. Начело последователно са династиите Тертероба (нейни потомци са нашите Тертеровци), Каи и Олберли. В преобладаваща си част куманите обитават степите между Днепър и Волга.

Името „кумани“ е използвано във византийските и старобългарските извори, при унгарците се налага съкратената форма „куни“/“кунок“, докато в руските паметници имаме буквален превод – „половци“. Във всички названия маркер обаче е жълтият цвят, цветът на сламата или плявата (на рус.ез. „полова“) . Съответно, „кум“ в тюркските езици е „пясък“, който отново е с жълт цвят. Според някои изследователи тази характеристика, залегнала в куманското народностно име в различните му вариации, е дадено от съседите заради светлия, рус или риж цвят на косите им – особеност, която ги е отличавала рязко от останалите тюрки. В тогавашния свят, вкл. в Грузия и дори в далечния Египет, куманите са смятани за красиви хора, а куманките – за образец на женска красота. Езиковедът Йордан Еленски показа, че до края на XIX – началото на XX век изразът „куманка девойка“, използван в народните говори в Търновско, е означавал именно „красавица“.

През XI-XII век куманите са сложни отношения с Византийската империя. Те са неин съюзник срещу печенезите, но след като постигат господство в степите сами започват да нахлуват на юг от Дунав. Походите им срещат съпротивата на силната византийска армия, а през 1148 г. войнственият император Мануил Комнин ги преследва на север от Дунава. Възобновената през 1185-1188 г. бъл­гар­с­ка дър­жа­ва ус­пя­ва да ан­га­жи­ра ку­ма­ни­те, ли­ша­вай­ки Византия от опа­сен съ­юз­ник в своя тил. Щедрите предложения на българските царе, както пише Ни­ки­та Хо­ни­ат, са посрещнати от ку­ман­с­ки­те вож­до­ве „ка­то не­о­чак­ва­на на­ход­ка“. Сравнително „икономичен“ е бил и режимът на използването на куманските сили – вождовете са получавали дарове, но основната „заплата“ за куманските войници е плячката от чуждата територия.

На българска страна се сражават хиляди кумани, което за Средните векове никак не е маловажно. В един старобългарски надпис от Велики Преслав става дума за 10 300 кумански бойци! Апогеят е в битката при Одрин на 14 април 1205 г., когато на страната на цар Калоян идват 14 хиляди кумански конници. Отношенията между българи и кумани са били скрепени на най-високо равнище, а българският цар се жени за куманска принцеса – царица Анна (по-късно монахиня Анисия), чието име е запазено в Бориловия Синодик. След гибелта на Калоян тя става съпруга на неговия племенник цар Борил.

Владетелите в Търново са намирали възможности да имат контрол над „варварите“. Обикновено съюзните сили са били под командването на второстепенни вождове. В българо-унгарската война през 1202-1203 г. куманите са предвождани от някой си „Губан“– известният от руските летописи „княз“ Кобан. През 1205 г. Никита Хониат сочи като командир на 14-те хиляди кумани при Одрин някой си „Коча“ – познатият от руските летописи Бегбарс от рода Кочоба. Бла­го­да­ре­ние на този съюз, България пре­ми­на­ва в ре­ши­тел­но нас­тъп­ле­ние сре­щу сво­и­те про­тив­ни­ци. Опи­ти­те на ня­кои учени да обяс­нят бъл­гар­с­ки­те ус­пе­хи най-ве­че с ку­ман­с­кия фак­тор обаче са пре­си­ле­ни. Леката куманска конница е желан съюзник, но основните ударни сили принадлежат на българската армия. Редица победи са постигнати без куманско участие или, ако го е имало, то е минимално. Така е например в прочутите битки в Тревненския проход (1190) и Клокотница (1230 г.).

Бъл­га­ро-ку­ман­с­ки­те от­но­ше­ния се за­паз­ват при Бо­рил и Иван Асен II, но не дос­ти­гат пре­диш­ния си раз­мах. Това се дъл­жи и на вът­реш­ни­те проб­ле­ми в самата „Кумания“. Политическите про­цеси се зат­руд­ня­ват от рус­ки­те по­хо­ди в степ­та (ня­кои от тях са съг­ла­су­ва­ни с Византия) и от пър­ва­та та­тар­с­ка ек­с­пан­зия в Из­точ­на Европа през 1222-1223 г. Ку­ма­ни­те и съ­ю­зи­ли­те се с тях рус­ки кня­зе тър­пят ка­тас­т­ро­фал­но по­ра­же­ние на река Кал­ка. През 1236-1243 г. та­та­ри­те покоряват куманите, пре­газ­ват рус­ки­те кня­жес­т­ва и нах­лу­ват в Цен­т­рал­на Европа. Въпреки краха на „Кумания“ българо-куманският съюз продължава и след появата на могъщата „Златна Орда“. Племената между Днепър и Днестър запазват известна автономия. Те подкрепят цар Михаил II Асен във войната му срещу Никейската империя през 1254–1256 г. И по-късно срещаме кумани на българска служба, което обаче е ставало с разрешението на техните господари – татарските ханове.

Във Второто българско царство е имало и „собствени“ кумани. Най-значимите „вълни“ на куманската миграция са предизвикани от татарска експанзия. През 1237 г., бягайки от татарите, големи маси кумани идват в България. Иван Асен II се опитва да ги засели на север от Дунав, но те отказват. Минавайки през българска територия, тези кумани се заселват край устието на Марица. Отначало са съюзници на България, после на Латинската империя, докато не са привлечени от Никейската империя и преселени в Мала Азия. Едва ли е минало без сътресения и при идването на куманската „вълна“ от Унгария в българския северозапад през 1241 г. Тези кумани напускат Унгарското кралство след конфликт с тамошната аристокрация, при който е убит куманският владетел Котян от династията Тертероба. Те се заселват най-вече в северозападните български земи.

Обикновено се смята, че усядането и българизацията на куманите протичат сравнително бързо. Както изглежда, тези процеси, подобно на аналогичните в Унгария, Византия и други страни, са били сложни и продължителни. Топонимията от кумански произход показва продължителното съществуване на „неразтворени“ заселници. Става въпрос за появата на селища с кумански названия в близост с важни центрове като столицата Търново, Дръстър/Силистра, Видин, Никопол, Русе-Гюргево, Ловеч, София, Куманово и т.н., както и в земите на север от Дунав... Само в поречието на река Олт има над сто кумански названия на селища, местности, малки реки и т.н. Затова и създаването на княжеството Влахия е свързано с кумано-българския род Басараба, чиито представители признават върховенството на търновските царе.

Какво е било положението на куманите в България? Издигането на един куманин на царския престол през 1280 г. е показателно. Преди това Георги Тертер е бил пръв „стратег“ – командващ царската армия. За да укрепи властта си, поставеният с византийска помощ цар Иван Асен III (1279-1280) привлича на своя страна видния военачалник, прави го свой зет и му дава високата титла „деспот“. Със сигурност това се е дължало и на присъствието на значими кумански части в царската армия. Пръснатите из обширното царство кумански групи са имали статут на заселници с военни задължения. В резултат на християнизацията и съжителството си с доминиращото население куманите се българизират. И все пак, във времето на османското завоевание процесът не е завършил, поне не и навсякъде. Специалистите откриват „кумански следи“ в езика и културата на нашите мюсюлмани в Добруджа, Лудогорието, Шуменско и на други места по българските земи.

Коментари

Задължително поле