Правят шлемове за защита, вместо телефони

Пламен Димитров: 44 хил. са новорегистрираните безработни от началото на извънредното положение

Ангела Меркел: Коронавирусът е най-голямото предизвикателство пред ЕС от основаването му

Втори излекуван от коронавирус в МБАЛ-Шумен

Пуснаха нов дълг за 1 млрд. лв.

Първи ден без нарушители на ограниченията във Варна

23 години затвор за убиеца на словашкия журналист Ян Куциак

Споделете със Столична библиотека

549 са потвърдените случаи на COVID-19 у нас 22-ра жертва: 90-годишна жена е починала в "Пирогов“

Гърция бие отбой, ако се спазва строгата карантина през април

Пловдивският завод „Юрий Гагарин“ дари 100 000 лева за борбата с коронавируса

Нашенци арестувани в Италия, принудили проститутка да абортира Семейство сводници работели въпреки коронавируса

Премиер се връща към лекарската практика Ще консултира по телефона

Правосъдният министър представи пред ЕС предприетите от България мерки по време на извънредното положение

Пътникопотокът на летище София през месец март значително намалява

Вида, секретарката на Ванче Михайлов: Ванга ми рече: Иди при Татарчев, но внимавай!

Вида Боева-Попова е родена в Охрид. Тя е дългогодишна сътрудничка на един от лидерите на ВМРО Иван (Ванче) Михайлов – от 1963 г. до смъртта му през 1990-а, когато той умира буквално в ръцете й. Целият си живот тя свързва с борбата за освобождение на Македония и с битките за запазване на българщината в нея. Предлагаме ви исторически разказ, написан преди седмица от нея, в който Вида разказва любопитни моменти от живота си, в които става дума за пророчицата Ванга и бившия главен прокурор на България Иван Татарчев.

Ръкописите на д-р Христо Татарчев, предадени на съпруга ми Антон Попов и на мен в Торонто, Канада от неговия племенник д-р Асен Татарчев, пренесох в Рим и предадох на Иван Михайлов (Ванче, бел. ред.). След като той ги разгледа и прочете, ги прибрахме при другите книжа. Така минаваха годините. Иван Михайлов бе зает с проблеми, създали се в Македонската патриотична организация (МПО – създадена е през 1922 г. в САЩ), а и със срещи с хора от Македония.

След промените в България и ние посетихме родината – съпругът ми Антон след четиридесет години, а аз за пръв път, въпреки, че в София съм празнувала първата годинка от раждането ми. Това бе през 1991 година. По софийските улици наблюдавах лицата на хората и имах чувството, че този народ се събужда от една ужасяваща летаргия и оцеляване. Не е сложно за нас, идвайки от свободния свят, да почувствуваме на пръв поглед това радостно явление. Сравнявах явлението с кокичетата, появили се след дълбоката зима. Всяко лято (август месец) посещавахме родното село Брезница, Антон за един месец (ваканцията), за да се върне септември на работа в Радио “Ватикана”. Аз оставах по-малко, защото работех като журналист на черно.

През 1992 или 1993 година, неочаквано в родната къща в Брезница, пристигнала пророчицата Ванга с кола, за да търси Антон и мен. Аз бях в Рим, а съпругът ми на морето с нашето синче да види българското Черноморие.

Ванга говорила с Кирил, брата на Антон. Преди обаче да пита за нас, се обърнала към племенниците на Антон и казала заканително: “Не говорете срещу Вида. Тя е много красива и много добра жена.” Помолила в най-скоро време да отиде при мен.

Антон ми се обади в Рим и аз незабавно заминах за България. Отидохме при Ванга. Тя бе на Рупите, беше август и страхотна горещина.

– Како Вангe, мога ли да ти целуна ръка? – я попитах аз.

– Да, Вида!

– Трогната съм! Помниш ли, че бях при теб с урната на брата на Антон, загинал по мистериозен начин в Индианаполис, Щатите.

– Помня! Ще ви кажа пак, че това, което той правеше, не беше за неговата глава. Но сега ви търся за друго.

– За какво ни търсиш, како Вангe?

– Главният прокурор на България, Иван Татарчев, иска да се срещне с вас. Ще отидете при него, с колата ще ви придружи моят син, който е прокурор в Петрич. И още утре трябва да тръгнете.

– Щом ти ни казваш, тръгваме.

Ванга ме дръпна настрана и ми прошепна: “Не казвай пред него нищо, което ти лежи на душата, защото е много хитър.” На другия ден рано сутринта тръгнахме за София заедно с осиновения й син, прокурор, с колата и шофьора.

Главният прокурор Иван Татарчев ни посрещна необикновено за мен: прегърна Антон, а на мен подаде студено ръка. Направи ми впечатление как изреди какво го чака за деня. Първо разказа с кого е бил на среща преди нас, при кого ще е пак след 5 минути, как за обяд го чака министър-председателя… Чак след това се обърна студено към мен, дори бих казала – диктаторски:

– Ръкописите на моя чичо (фактически чичо на баща му) д-р Христо Татарчев да ми се предадат, ако е възможно, в най-скоро време.

– С удоволствие! Ще трябва да си припомня къде са прибрани. И добавих шеговито: Дано където сме ги прибрали, не са ги изяли мишките… Разбира се, повторих, че непременно ще се погрижа да ги намеря.

– Както казах, сега съм зает, останете днес, ще отидем на вечеря заедно, натърти той.

– Благодаря за уважението – отговорихме спонтанно с Антон.

Синът на Ванга имаше да върши някаква работа в София, а ние тръгнахме по наши работи и се уговорихме да се срещнем в 5 часа следобед пред Съдебната палата, където щеше да ни чака и прокурорът Татарчев.

Термометърът показваше почти 40 степени по Целзий. Чудя се как изкарахме целия ден! В 5 часа тримата се срещнахме пред Съдебната палата. Синът на Ванга тръгна да потърси прокурора. Върна се с новината, че Татарчев е зает и не може да отидем на вечеря. Ако сме съгласни, щял да се опита на другия ден да намери малко време за нас.

– Съжалявам, обидено казах аз. Не сме дошли в София, за да ядем и пием с прокурора. Но той постъпи доста невъзпитано, като ни накара целия ден да чакаме. А ние се съгласихме от уважение към него. И се върнахме обратно на Рупите при Ванга.

– Како Ванге – рекох аз на пророчицата. – Прокурорът е един невъзпитан човек. Кой му е потърсил гощавки? Той ни предложи среща и след това ни отказа след десет часа чакане.

Ванга изтръпна, стресна се изненадана.

– Така ли се отнесе с вас?

– Да, како Вангe.

– Що имаше да ви каже?

– Иска ръкописите на чичо си д-р Христо Татарчев.

– Дайте му ги. Защо ще ги държите там!

– Разбира се, обещахме му, но не помня къде са. Трябва да ги потърся.

– В долапа са, в този долап, който е близо до тавана.

– Добре, како Ванге, ще ги потърся и ще му ги предадем.

Неочаквано обаче Ванга ме запита:

– Ти, Вида, искаш нещо да ме питаш. Кажи, кажи, усещам, че се отказваш.

– Да, како Ванге, искам твой съвет. Възнамерявам заедно със синчето ни да отида до Охрид, тъй като сега Македония е държава, за да се поклоня на гроба на моите родители, не можах да ги изпратя до вечното им жилище. Когато починаха, бях политически емигрант, а там беше още Югославия, Белградска Югославия. Антон трябва да се върне на работа в Радио “Ватикана”, затова бих искала да отида сама с детето ни.

– Не, не – извика Ванга ядосано и бих казала диктаторски. И продължи: – Аз не мога ли да отида, нали съм от Струмица! Ще те изстискат като лимон и ще те захвърлят.

– Како Ванге, твоята дума е закон за мен. Няма да отида.

– Кажи ми другия ти въпрос.

– Искам да остана с детето ми поне още малко тук в селото на Антон, Брезница, пиринския край, защото е още рано за училището.

– Не! – заповеднически ми отговори Ванга и продължи: – Веднага с мъжа ти и детето да се върнеш в Рим. Там да живеете – нито в Америка, а и тук – не.

– Добре, како Ванге!

Още на другия ден купихме билет за мен и детето ни и тримата се върнахме в Рим, Италия. Вечна й памет на кака Ванга! Тя бе истински феномен. Аз много я обичах и дълбоко почитах.

Когато се върнахме в Рим, аз търсих навсякъде и не можах да ги намеря ръкописите на д-р Христо Татарчев. Спомних си какво ми каза Ванга. Потърсих в този долап и ги намерих. Казах си: феноменална жена!

Чрез сина на Ванга казахме на главния прокурор, че ще му предадем ръкописите официално, но тъй като нямаме пари за билет, ако е възможно, да ни плати пътния билет или само на мен. Наистина имахме проблем, защото изплащахме апартамента, който купихме с кредит от банката.

Измина цяла година от този случай, а прокурорът Татарчев вместо да изпрати билет, започна да ме заплашва, специално мен, че ако искали от България негови хора щели да ме докарат – ако трябва и дрогирана, и да вземат ръкописите.

Пак се срещнахме с Ванга. Аз й подарих един изящен шал от Менча Кърничева, подарен й от патриоти от Бразилия. Когато й го дадох, казах следното:

– Како Ванге, за мен ти си изключителна жена. Подарявам ти този шал, който е от една велика жена – защото самата ти си велика жена.” Тя го прие с голяма благодарност.

Синът й ми се скара, задето не съм изпълнила обещанието за ръкописите.

– Не е вярно, обещах и ще го изпълня, но трябва да ми се плати билета, защото ще ги предам официално. Ванга мълчеше и не проговори. Тя знаеше колко съм права в моите изказвания.

Не предадох ръкописите на главния прокурор Иван Татарчев. Ясно ми стана, че той навярно не би постъпил така, ако бе независим. Държавна сигурност бе същата в ония години. Правеше ми впечатление, че НИКОЙ не се интересуваше от гроба на д-р Христо Татарчев, а от материалните наследства. Минаха много години от тези събития тогава.

Тази година през месец юни аз подарих ръкописите лично като дар на досегашния български посланик в Рим Марин Райков. С мъжа ми Антон познаваме Марин още от лятото на 1990 година, когато се запознахме в Рим. Той ми предаде въпроси от вестник “Зора” за интервю с Иван Михайлов. Спомням си, че го бях поканила вкъщи, за да се запознае с Иван Михайлов. Марин, стеснявайки се, ми каза: “Друг път, Вида, ще дойда, когато ще е готов с отговорите на въпросите”.

В текста на ръкописите си д-р Христо Татарчев никъде не е забравил да подчертае, че е българин от Македония и, че ВМРО се е борила за спасяване на българщината чрез тогавашната формула “автономна Македония”. Ръкописите са писани на прекрасен литературен български език.

Като заключение: сигурно съм наследила чертите на един от прадедите ми, главния свещеник Георги Бъндев, уредник на черквата “Свети Климент”, където се пазеха мощите на светеца с векове. Свещеник Георги Бъндев, заедно с племенника си, младият свещеник Йоаким Мустрев, тайно пренасят короната и жезъла на Свети Климент в България преди нахлуването на сръбската окупаторска власт в Македония след 1912 година.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (3)

  1. Преди 3-4 години, бях прочел една книга, изповед на един политически затворник от лагера „Белене“. Човекът се казваше Тодор Шалев, а малката книга за живота му-„Не съм живял на колене“. Възможно е тази жена Вида да го познава. В края на книгата той споменава точно същата формула за която са се борили- автономна Македония.

  2. Не мога да Ви отговоря, г-жо Василева. Аз я бях взел от една доста възрастна жена, прочетох, както се казва на един дъх, и я върнах. Толкова жива и интересна книга за един страдалец, отдавна не бях чел. Слушали и чели сме доста разкази, истински някои поукрасени за страховитите лагери, но тази се откроява с обективност и липса на всякаква злоба към хората съсипали живота му. Възрастната жена, за която Ви споменах дори ми даде телефона му и аз без да го познавам, без да знам дали е още жив, позвъних. Оказа се жив, но болен на легло, вече живеещ в Перник( иначе от книгата разбрах, че е роден и живял някъде из Пиринска Македония, но позабравих точно родното му място). Това както написах в първия си коментар, беше преди 3-4 години. Сега не знам нищо повече.

  3. Симпатичен и скромен Пекински пор вдовец с огромен жълт и добронамерено пулсиращ ГМО порец каза:

    за кво се е борила за тея боклуци и гувна макьиедоньенци или срърбовански бълво4и.те требе съ иьюяшиев,ш с зджиефьш у вьтхь с жьяехь уьи с зиезсньхс дш фщвжьисшелз////….подписано от господ и дявола

Коментарите са заторени

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.