Александър Вутимски си отива на 24 от туберкулоза

Поезията му ражда силни творби с несъмнена зрялост.

Поразеният от туберкулоза поет знае, че и той е обречен на скорошна смърт. И живее със страх и с отчаяната дързост да го прикрие.

Заменя кръга си от връстници-начеващи писатели със случайни спътници от долните етажи на обществото.

След като се отърва от предишната си благочестивост, литературната ни критика го удари през просото. Освен неблагочестиво – и неоспоримо квазилитературно. В Уикипедия Александър Вутимски /1919-1943 г./ е представен като един от първите автори с “хомосексуална тематика и естетика”. Като че ни задължават да мислим, че след него е започнало да бъка от таквиз. Това с хомосексуалната естетика новите знаещи може и да го преподават, но аз изглежда съм го пропуснал. Авторите на биографии в Уикипедия очевидно приемат като даденост всяко нещо в авторитетните за тях издания. Та успокойте дишането – на такъв прочит днес се радва Вутимски.

Дълго след 1944 г. Вутимски се радва на мълчание. Не знам по силата на каква естетика, но със сигурност се е била намесила догматиката. Да не забравяме, че до ранната си смърт поетът няма стихосбирка, а пък проза и есета почти не е публикувал в периодиката. Тъй че за просветения читател си остава недостъпен. Едва в 1960 г. е издадено томче с негови стихотворения. Което за съжаление не му отрежда мястото в нашата поезия, което той заслужава. Въпреки усилията и убеждението на авторитетни писатели от неговото поколение.

Но да не подминаваме поколението от високоталантливи и културни автори, родени в 1919 г. или година-две около нея. Първо – защото, макар и неотбелязани като общност в литературната история, те са важни и именно така в българската литература. Ще добавя и култура – защото с присъствието си налагаха в литературния живот стил отвъд догматиката и формираха читателски вкус без водеща доминация на идеология. За постиженията им ще разберете, като изброя имената: Валери Петров, Богомил Райнов, Емил Манов, Богомил Нонев, Невена Стефанова, Михаил Величков; рано отишлите си от живота или от литературата таланти: потесата Весела Василева /умряла при катастрофа във Виена в 1944 г./, есеиста Любомир Йорданов /загинал при бомбардировките на София в 1944 г./, Весела Осиковска /разделила се с литературата след брака си със световноизвестния журналист Уилфред Бърчет/ и др. Споменавам само софиянците, защото те са житейското и литературното обкръжение на Вутимски между 1935-1938 г.

Докато са още ученици и обединени в редакционния комитет на сп. “Училищен подем”, което и издават, ръководени от преподавателката по литература от І Софийска мъжка гимназия Анастасия Балабанова. Тъй че, макар и необявени за литературно поколение, те винаги са се чувствали като общност с единни корени. Оттук следва и второто – те бяха единствените източници на автентична информация за живота, личността и характера на Вутимски. Тъй като цялото му семейство измира като него от туберкулоза, а тежкият му живот на бездомник, замръкващ в хотели /ако намери пари/ или на случайни места, и на посетител на санаториуми го обвързва със случайни хора, нехаещи за литературната памет. В поколението има един белетрист /Емил Манов/ и един драматург /Михаил Величков/. Останалите сътворяват предимно поезия, есеистика, публицистика, литературна и художествена критика, киносценарии; занимават се с преводачество. С това те имат още един принос – превръщат във висока литература жанрове, смятани за нелитературни и второстепенни.

И Вутимски е като тях. Основното му творчество е в поезията, останалото – в есеистиката и в прозата, която клони към есеистика. Но и не е като тях. Отишъл си е само на 24 години и е оставил незавършено творчество. Още по-вярното ще бъде – едва започнато. Вутимски носи стремежа да акумулира култура и знание, притежава жаждата и любопитството на откривателя, емоционалност и любов към света. А тези качества при наличието на ярък усет към Словото гарантират много сериозно литературно присъствие. За него на Вутимски му е трябвало време. Но времето, недостигнало му за литературно творчество, му е било достатъчно да създаде завършена впечатляваща поетична автобиография. Не от любов към парадокса изричам това. Вутимски само загатва в немногото си есета и прозаични късове потенциала си на мислител и познавач на човека. А в поезията си освен, че е оставил силни творби и показал несъмнена зрялост, той е разкрил себе си и отношението си към света. До степен да ги възприемем за негова завършеност. И да нямаме големи очаквания към бъдещи ненаписани редове. За разлика от Дебелянов, Смирненски, Вапцаров.

Този привиден парадокс и зрелостта на поета Вутимски се дължат на огромния товар от страдания, определен от съдбата му. И от особеностите на характера, поел страданията. Вече споменах за болестта му – поразеният от туберкулоза поет знае, че и той е обречен на скорошна смърт. И живее със страх и с отчаяната дързост да го прикрие. А още е и социално обречен. Записва се да следва, но още първата година напуска поради липса на средства. Не си намира добре осигурена работа. Постепенно заменя кръга си от връстници-начеващи писатели със случайни спътници от долните етажи на обществото. Няма и характера на борец. Пък и при тази двойна обреченост кой ли би градил дългосрочна програма, въоръжен с търпение и воля. А и никой – колко рядко е ставало това, не се е опитал да му помогне и запази заради таланта му, доказан и многообещаващ.

 

 

Като казвам, че Вутимски написва завършена впечатляваща поетична автобиография, нямам предвид само късните трагични акорди в нея. Напротив, употребявайки завършена, визирам и изминат път. Той започва с обяснимата за юноша на 16-17 години и доминираща в поезията му жизнеутвърждаваща радост и любов към света. Донякъде привнесена от средата на левонастроените му приятели, донякъде присъща на Вутимски /и възрастта му тогава/ е и социалната тематика. Съчувствието му се насочва не към жертвите на социалния контраст, а към типажи, белязани и осъдени – стихотворенията “Лудият” и “Пияницата”.

Обречеността се крие и зад пълното скъсване с ранните леви идеи, доминиращи и привлекателни тогава. Всъщност интелектуалецът у него се разграничава по-скоро от догматиката и от предписанията й за светоглед и творчество. И като че ли в опоетизираната му обреченост единствено одично звучи чувството за свобода, радостта от преодоляването на препъващи го готови истини, рецепти и предписания.

 

Лудият

В безкрайната и пуста равнина,

в олющената потъмняла лудница

до много късно някой тихо стене.

Студените решетки крият луд

и стая прашна, малка и изцапана.

Пред нея свети цялото небе,

огромно, неподвижно и безжизнено.

А тук срещу света живее лудият

и съзерцава дълго равнината.

Той тук е остарял и тук привел се е.

Ръцете му полека пожълтели са.

Понякога той тихичко въздишал е

и с доктора е разговарял кротко.

“Ще трябва да си тръгвам, господине” –

е казвал той усмихнато през сълзи.

И после е разправял за града

със мънички усамотени къщици,

със кучета, със весели бездомници.

И пак мърморил е:

“Навярно моя дядо ще се радва.

Той има дълга сребърна брада.”

Но след това той сам си е припомнял,

че дядо му е мъртъв от години.

И сядал е на пода, и заплаквал е,

и в здрача тихо милвал е чорапа си,

и молил се е с скръстени ръце.

Така живее лудият. Безкрайно –

с обърнати очи към равнината.

Във него бяс понякога напирал е.

И нощем, нощем - вий не сте ли виждали,

когато той крещи срещу решетките,

когато удря със юмрук лицето си

и сам се гърчи - като звяр - и вие,

протягайки ръиете си напразно

от лудницата вънка към света.

 

Пияницата

Комините изглеждат сини в здрача,

фенерите - самотни и замислени.

А той е стар пияница

и нощем

безмълвният му черен силует

клатушка се в безлюдни улици край оградите.

Пияницата, който няма никой,

обезумя - от алкохол навярно.

От кръстопът на кръстопът все сам

той безпределно скита в полунощите.

По стъпалата на кръчмите дреме.

Въздиша под огромните дървета.

И никой досега не е узнал

в мълчанието нощно на града

що съзерцава той и що си спомня.

Понякога във улицата сам

той на колене тихо се е молил.

И котките отправяли във мрака

зениците си фосфорни към него.

Той виждал е икони в тъмнината

и сребърни ръце на богородици.

И плачел е, и тръгвал е отново

с обърнати очи на сомнамбул.

Пияницата? - Той бе сам и никому

до днес за нищо не е бил потребен.

Стражарите във мрака са го ритали.

И градските метачи на разсъмване

по тъмните ъгли са го ругаели.

И той върви и смее се безсмислено,

или подпрен на уличния стълб,

прегракнало и неразбрано пее.

Такъв е днес живота му. Понякога

пияницата тихо се оплаква

на старите дървета, на фенерите.

От алкохол обезумял е сигурно.

А ако вече края му е близо,

бъдете тъй добри и пожелайте му

да не издъхне като пес във тинята.

И без това той няма никой никъде.

Да бъде между хора пак, поне в участъка.

И нека после спи спокойно, кротко,

от бога и от хората простен.

 

Мои приятели

Вие, мои приятели, вие, мои свини и пияници,

къде сте сега, мои мили, в механата да седнете всичките,

да разрежете бутове печени, да заръчвате пак, да не плащате,

да сте силни от виното всичките и с юмрук да строшите главите си.

Вие често ми казвахте: - Брат, ти си пак между нас, заповядай

Тук има ром и хармоники, и китари, и луди момичета

И аз сядах до вас - и се смеех, и плачех на плаж, и ругаех,

при вашите груби усмивки и безумни и весели викове.....

Но сега вас ви няма, нали? Къде сте, не зная и защо сте ми.

Ах, защо сте ми вече наистина - в тези нощи с мъгли и фенери.

Не ми трябва да съдите повече моите думи, въпросите, сълзите –

мои съдници вече видях и наситих се на умници под път и над път.

Вий сте всички добри... мои приятели, мои весели, стари пияници...

Ах, къде сте сега, мои мили, в механата да седнете всичките...

Аз умирам в мъглите сега... под големия син хоризонт.

Да ви стисна ли тихо ръцете? Да заплача ли? Никога! Никога!