Японски милиардер си търси жена за полет до Луната Кандидатките трябва да са позитивно настроени

Осигуряват по-добър достъп до домовете на инвалиди

Състоянието на жената, която се лекува от свински грип в Смолян, остава стабилно

31-годижен мъж почина след инцидент в заведение във Видин

Тесла общувал с гълъб телепатично Получил видения на 7 години, след смъртта на брат си

Хотелиери и ресторантьори готвят протести заради срив в бранша Ръководството на БХРА излиза с петиция за законодателни промени

Пожар затвори пътя Симитли – Кресна

Емил Димитров: ВиК дружествата са в тежко положение и нямат собствено съфинансиране, новият холдинг ще помогне на всички

Арестуваха мъж от Кюстендил, заподозрян за убийство на съпругата си При първоначалния оглед са установени следи от насилие

Бившият шеф на затвора във Варна: Убитият в Истанбул българин имаше склонност към самоагресия

Ивелина Василева: Необходимо е да се полагат много усилия за модернизация на ВиК мрежата

Обирът на сребро и пари от Митница-Благоевград е станал чрез вътрешна информация

Бащата на убитата Андреа за 17-годишния Аксел: Дори и животните не могат да бъдат толкова жестоки

Genesis атакува Европа с луксозен SUV Корейската премиум марка има високи цели за Стария континент

Тръмп: Идеята за “морска стена” на Ню Йорк e глупава и ще изглежда ужасно

Вие, мои приятели, вие, мои свини и пияници! Александър Вутимски си отива на 24 от туберкулоза

Редакционните комитети и активистите на ученическите списания “Ученически подем” и “Звън” – 1936 г.

Поезията му ражда силни творби с несъмнена зрялост.

Поразеният от туберкулоза поет знае, че и той е обречен на скорошна смърт. И живее със страх и с отчаяната дързост да го прикрие.

Заменя кръга си от връстници-начеващи писатели със случайни спътници от долните етажи на обществото.

След като се отърва от предишната си благочестивост, литературната ни критика го удари през просото. Освен неблагочестиво – и неоспоримо квазилитературно. В Уикипедия Александър Вутимски /1919-1943 г./ е представен като един от първите автори с “хомосексуална тематика и естетика”. Като че ни задължават да мислим, че след него е започнало да бъка от таквиз. Това с хомосексуалната естетика новите знаещи може и да го преподават, но аз изглежда съм го пропуснал. Авторите на биографии в Уикипедия очевидно приемат като даденост всяко нещо в авторитетните за тях издания. Та успокойте дишането – на такъв прочит днес се радва Вутимски.

Дълго след 1944 г. Вутимски се радва на мълчание. Не знам по силата на каква естетика, но със сигурност се е била намесила догматиката. Да не забравяме, че до ранната си смърт поетът няма стихосбирка, а пък проза и есета почти не е публикувал в периодиката. Тъй че за просветения читател си остава недостъпен. Едва в 1960 г. е издадено томче с негови стихотворения. Което за съжаление не му отрежда мястото в нашата поезия, което той заслужава. Въпреки усилията и убеждението на авторитетни писатели от неговото поколение.

Но да не подминаваме поколението от високоталантливи и културни автори, родени в 1919 г. или година-две около нея. Първо – защото, макар и неотбелязани като общност в литературната история, те са важни и именно така в българската литература. Ще добавя и култура – защото с присъствието си налагаха в литературния живот стил отвъд догматиката и формираха читателски вкус без водеща доминация на идеология. За постиженията им ще разберете, като изброя имената: Валери Петров, Богомил Райнов, Емил Манов, Богомил Нонев, Невена Стефанова, Михаил Величков; рано отишлите си от живота или от литературата таланти: потесата Весела Василева /умряла при катастрофа във Виена в 1944 г./, есеиста Любомир Йорданов /загинал при бомбардировките на София в 1944 г./, Весела Осиковска /разделила се с литературата след брака си със световноизвестния журналист Уилфред Бърчет/ и др. Споменавам само софиянците, защото те са житейското и литературното обкръжение на Вутимски между 1935-1938 г.

Редакционните комитети и активистите на ученическите списания “Ученически подем” и “Звън” – 1936 г.

Докато са още ученици и обединени в редакционния комитет на сп. “Училищен подем”, което и издават, ръководени от преподавателката по литература от І Софийска мъжка гимназия Анастасия Балабанова. Тъй че, макар и необявени за литературно поколение, те винаги са се чувствали като общност с единни корени. Оттук следва и второто – те бяха единствените източници на автентична информация за живота, личността и характера на Вутимски. Тъй като цялото му семейство измира като него от туберкулоза, а тежкият му живот на бездомник, замръкващ в хотели /ако намери пари/ или на случайни места, и на посетител на санаториуми го обвързва със случайни хора, нехаещи за литературната памет. В поколението има един белетрист /Емил Манов/ и един драматург /Михаил Величков/. Останалите сътворяват предимно поезия, есеистика, публицистика, литературна и художествена критика, киносценарии; занимават се с преводачество. С това те имат още един принос – превръщат във висока литература жанрове, смятани за нелитературни и второстепенни.

Ал. Вутимски с брат си К. Коцев – 1938 г.

И Вутимски е като тях. Основното му творчество е в поезията, останалото – в есеистиката и в прозата, която клони към есеистика. Но и не е като тях. Отишъл си е само на 24 години и е оставил незавършено творчество. Още по-вярното ще бъде – едва започнато. Вутимски носи стремежа да акумулира култура и знание, притежава жаждата и любопитството на откривателя, емоционалност и любов към света. А тези качества при наличието на ярък усет към Словото гарантират много сериозно литературно присъствие. За него на Вутимски му е трябвало време. Но времето, недостигнало му за литературно творчество, му е било достатъчно да създаде завършена впечатляваща поетична автобиография. Не от любов към парадокса изричам това. Вутимски само загатва в немногото си есета и прозаични късове потенциала си на мислител и познавач на човека. А в поезията си освен, че е оставил силни творби и показал несъмнена зрялост, той е разкрил себе си и отношението си към света. До степен да ги възприемем за негова завършеност. И да нямаме големи очаквания към бъдещи ненаписани редове. За разлика от Дебелянов, Смирненски, Вапцаров.

Ал. Вутимски в пълен профил в ляво, говорещият, със светлата риза и вратовръзка на диагонални райета, е Валери Петров.

Този привиден парадокс и зрелостта на поета Вутимски се дължат на огромния товар от страдания, определен от съдбата му. И от особеностите на характера, поел страданията. Вече споменах за болестта му – поразеният от туберкулоза поет знае, че и той е обречен на скорошна смърт. И живее със страх и с отчаяната дързост да го прикрие. А още е и социално обречен. Записва се да следва, но още първата година напуска поради липса на средства. Не си намира добре осигурена работа. Постепенно заменя кръга си от връстници-начеващи писатели със случайни спътници от долните етажи на обществото. Няма и характера на борец. Пък и при тази двойна обреченост кой ли би градил дългосрочна програма, въоръжен с търпение и воля. А и никой – колко рядко е ставало това, не се е опитал да му помогне и запази заради таланта му, доказан и многообещаващ.

 

 

Като казвам, че Вутимски написва завършена впечатляваща поетична автобиография, нямам предвид само късните трагични акорди в нея. Напротив, употребявайки завършена, визирам и изминат път. Той започва с обяснимата за юноша на 16-17 години и доминираща в поезията му жизнеутвърждаваща радост и любов към света. Донякъде привнесена от средата на левонастроените му приятели, донякъде присъща на Вутимски /и възрастта му тогава/ е и социалната тематика. Съчувствието му се насочва не към жертвите на социалния контраст, а към типажи, белязани и осъдени – стихотворенията “Лудият” и “Пияницата”.

Обречеността се крие и зад пълното скъсване с ранните леви идеи, доминиращи и привлекателни тогава. Всъщност интелектуалецът у него се разграничава по-скоро от догматиката и от предписанията й за светоглед и творчество. И като че ли в опоетизираната му обреченост единствено одично звучи чувството за свобода, радостта от преодоляването на препъващи го готови истини, рецепти и предписания.

 

Лудият

В безкрайната и пуста равнина,
в олющената потъмняла лудница
до много късно някой тихо стене.

Студените решетки крият луд
и стая прашна, малка и изцапана.
Пред нея свети цялото небе,
огромно, неподвижно и безжизнено.
А тук срещу света живее лудият
и съзерцава дълго равнината.

Той тук е остарял и тук привел се е.
Ръцете му полека пожълтели са.
Понякога той тихичко въздишал е
и с доктора е разговарял кротко.
“Ще трябва да си тръгвам, господине” –
е казвал той усмихнато през сълзи.
И после е разправял за града
със мънички усамотени къщици,
със кучета, със весели бездомници.
И пак мърморил е:
“Навярно моя дядо ще се радва.
Той има дълга сребърна брада.”
Но след това той сам си е припомнял,
че дядо му е мъртъв от години.
И сядал е на пода, и заплаквал е,
и в здрача тихо милвал е чорапа си,
и молил се е с скръстени ръце.

Така живее лудият. Безкрайно –
с обърнати очи към равнината.
Във него бяс понякога напирал е.
И нощем, нощем – вий не сте ли виждали,
когато той крещи срещу решетките,
когато удря със юмрук лицето си
и сам се гърчи – като звяр – и вие,
протягайки ръиете си напразно
от лудницата вънка към света.

 

Пияницата

Комините изглеждат сини в здрача,
фенерите – самотни и замислени.
А той е стар пияница
и нощем
безмълвният му черен силует
клатушка се в безлюдни улици край оградите.

Пияницата, който няма никой,
обезумя – от алкохол навярно.

От кръстопът на кръстопът все сам
той безпределно скита в полунощите.
По стъпалата на кръчмите дреме.
Въздиша под огромните дървета.
И никой досега не е узнал
в мълчанието нощно на града
що съзерцава той и що си спомня.

Понякога във улицата сам
той на колене тихо се е молил.

И котките отправяли във мрака
зениците си фосфорни към него.
Той виждал е икони в тъмнината
и сребърни ръце на богородици.
И плачел е, и тръгвал е отново
с обърнати очи на сомнамбул.

Пияницата? – Той бе сам и никому
до днес за нищо не е бил потребен.

Стражарите във мрака са го ритали.
И градските метачи на разсъмване
по тъмните ъгли са го ругаели.
И той върви и смее се безсмислено,
или подпрен на уличния стълб,
прегракнало и неразбрано пее.

Такъв е днес живота му. Понякога
пияницата тихо се оплаква
на старите дървета, на фенерите.
От алкохол обезумял е сигурно.

А ако вече края му е близо,
бъдете тъй добри и пожелайте му
да не издъхне като пес във тинята.
И без това той няма никой никъде.
Да бъде между хора пак, поне в участъка.
И нека после спи спокойно, кротко,
от бога и от хората простен.

 

Мои приятели

Вие, мои приятели, вие, мои свини и пияници,
къде сте сега, мои мили, в механата да седнете всичките,
да разрежете бутове печени, да заръчвате пак, да не плащате,
да сте силни от виното всичките и с юмрук да строшите главите си.

Вие често ми казвахте: – Брат, ти си пак между нас, заповядай
Тук има ром и хармоники, и китари, и луди момичета
И аз сядах до вас – и се смеех, и плачех на плаж, и ругаех,
при вашите груби усмивки и безумни и весели викове…..

Но сега вас ви няма, нали? Къде сте, не зная и защо сте ми.
Ах, защо сте ми вече наистина – в тези нощи с мъгли и фенери.

Не ми трябва да съдите повече моите думи, въпросите, сълзите –
мои съдници вече видях и наситих се на умници под път и над път.
Вий сте всички добри… мои приятели, мои весели, стари пияници…
Ах, къде сте сега, мои мили, в механата да седнете всичките…
Аз умирам в мъглите сега… под големия син хоризонт.
Да ви стисна ли тихо ръцете? Да заплача ли? Никога! Никога!

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.