Аматьорщината към Скопие е противопоказна

Потвърждава се правилото, че премиер, който не е наясно с отношенията ни със Северна Македония, завършва зле

Изненадахме се, че страна кандидат за членство в ЕС работи по-добре на терена в Брюксел от България

Като се обърна назад и хвърля едно око на живота си, стигам да извода, че все се сприятелявам с хора, които току-що са низвергнати. Не знам дали думата е точна, но говоря  за такива персони, които или са уволнени от работа, или са понижени в службата, или са претърпели някакъв друг житейски, битов или професионален крах, или нещо друго.

Но за Кирил Петков хич не ми е жал. Не ме интересуват истинските мотиви за оставката му, нито приемам хвалбите, които някои сега, със стара дата отправят към него. Това бил направил, онова бил прокарал, и така нататък. Да си ходи там, откъдето е дошъл. Той няма място на българската политическа сцена, колкото и покварена да е тя. Може в един момент да ми е бил симпатичен, но ми стигаше само един, наистина, само един негов политически ход като премиер, за да реша, че този човек - дали от липса на опит, или от наивност, или може би и от двете, е на границата на националното предателство.

На всичко отгоре, бе готов да го извърши с лекотата, каквато само хора с ментални проблеми могат да демонстрират, просто защото не разбират за какво всъщност става дума. Веселяк, шегаджия, безгрижник, авантюрист или дълбок комплексар, не знам точно какво определение да му сложа. Все ще му отива.

Никога няма да му простя 18 януари 2022 г. Лично на него и на неговата съветничка по външнополитическите въпроси, която го заведе в Скопие да се срещне с новия премиер на Северна Македония Димитър Ковачевски. Създаде се една парадоксална ситуация визитата да бъде обявена преди, обърнете внимание, преди още Ковачевски да е получил своята легитимация като премиер от парламента в Скопие. Това се случи на 17 януари, а на следващия ден той трябваше да посреща Кирил Петков.

От деня на раждането на новата суверенна и независима държава на югозапад от нас все гледаме къде ще отиде най-напред някой от новоизбраните й държавни ръководители, с кого пръв от съседите ще се срещне, коя комшийска дестинация ще предпочете. Правим го все с намерението чрез подобен ход да се опитаме да определим какви политически предпочитания има и дали, в крайна сметка, това няма да е знак за приоритет във водената от него политика. Не е ли така? 

Когато стана министър на външните работи на Република Македония в първото правителство на Никола Груевски през 2006 г, Антонио Милошовски от всички съседи избра България за първото си посещение в държава от Балканите. Милошовски все още не се страхуваше да показва симпатия към България, макар че неговият партиен лидер и премиер Никола Груевски под лозунга да превърне ВМРО-ДПМНЕ в модерна християндемократическа партия от европейски тип, вече бе започнал да я променя така, че сега, под ръководството на Християн Мицкоски тя да изглежда като едно антибългарско чудовище.

Та, казвам, по тази логика, фактът, че Кирил Петков ще бъде първият държавник, който ще се види с Ковачевски, трябваше да предизвика възторг у нас, хората, които сме близко до това да сме наясно с отношенията ни със Скопие. Беше очевидно, че Петков е пълен аматьор по темата, която, противно на масовото убеждение, за съжаление ширещо се у нас, не е никак еднозначна и още по-малко ясна и лесна. Това, че Петков е аджамия, бе толкова видимо и лесно разпознаваемо с „невъоръжено око“, че беше станало ясно и оттатък, в Скопие. А там само чакат такива наивници, които лесно могат да бъдат оплетени с красиви думи. И не само чакат, а и се надяват на това. Както стана ясно впоследствие, очакването е било предварително подготвено с активното участие на въпросната съветничка.

Самото бързане на Петков за среща с Ковачевски носеше всички рискове, че с некомпетентността си, с наивността си да търси разбиране от своя „колега“ от Харвард Ковачевски може да се стигне до обещания и дори решения, които да бъдат в противоречие с националния ни интерес. Или да бъдат търсени ефекти, които сами по себе си не са лоши, но са зле обосновани. Например анекдотичната и шумно прокламирана авиолиния между Скопие и София, призвана да се превърне в символ на новия етап в отношенията ни - прагматични, полезни на хората от двете страни от границата, които да дадат материалната основа на доброто съседство. Знаете как свърши всичко и на какво се превърна символ „самолетчето“, което май се напълни само веднъж - при промоционалния си полет до Скопие. 

После… после, знаете, в рамките на френското председателство дойде „френското предложение“, което беше прието и от парламентите на двете държави. Еманюел Макрон си постави червена точка и по-късно спечели нов президентски мандат. И до днес и в двете столици някои търсят повече загубите от компромиса, който бе направен, отколкото позитивите му. За Скопие това е възможността да продължи преговорния процес за членство в ЕС, ако изпълни определени условия, като най-важното е вписването на българите в конституцията на Северна Македония. За  България - да не се чувства предадена от своите партньори и като шанс за защита правата на българите в Северна Македония.

От тогава до днес имаме само терминологична промяна: „френското предложение“ вече е „европейски консенсус“, а българската политическа класа прегърна препоръката, изпратена   към Скопие, да не търси решение от София, а от Брюксел. Това обаче бе погрешно  изтълкувано от представителите на българската дипломация, която към инертността си добави и голяма доза незаинтересованост. Щом като проблемът или спорът е между Северна Македония и Европейския съюз, да го решават те. Ние няма да се намесваме, защото може да ни обвинят, че ако се опитаме да помогнем на властите в Скопие, билатерилизираме процеса на търсене на решение. А това „билатерилизиране“ се оказа някаква дипломатическа ерес, макар че, ако питате мен, не виждам нищо по-естествено от това България да развива своите двустранни, всестранни и всякакви връзки със Северна Македония. 

И когато дойде проблемът с доклада за напредъка на Северна Македония, ние изведнъж се видяхме в чудо, че дипломацията на Скопие работи тъкмо на терена на ЕС и на неговите институции. В случая, с докладчика от Австрия, а както се видя и в комисията по външна политика, и с други представители на политическите семейства. И се сърдим и вдигаме шум до Бога, че всичко това бе изнесено на терена на Брюксел, където, оказа се, една страна кандидат за членство може да направи така, че поправки, внесени от държава членка като България, да бъдат отхвърлени.

Да, на терена в Брюксел и в Страсбург, разбира се, че къде другаде? На онзи терен, на който страната ни действа вече осемнадесет години, за разлика от Северна Македония, която в това време е някъде по чакалните на ЕС. Някои от нашите евродепутати са вече по няколко мандата там, чувстват се като у дома си, дето се казва, познават всички явни и тайни механизми на функционирането на институциите, създали са приятелства и колегиални контакти с толкова много от представителите на другите страни членки. Или би трябвало да е така. И какво - изведнъж се оказаха изненадани, та трябваше ад хок да формират единна позиция, за да се опитат да придадат по-точен и обективен характер на доклада за напредъка.

И още нещо. Един от мотивите на Кирил Петков да подаде оставка е лошата преценка за кадрите, които издигнал в София. Че не беше ли същото, когато стана премиер и се обкръжи с хора, които имаха други мотиви и други обвързаности да работят за всичко друго, но не и за България.

Така че хич не ми е жал за него.