Изкуството на сделката и отношенията между Вашингтон и Рияд

Преди идването на Тръмп разликите в международната политика на демократи и републиканци бяха фактически несъществуващи

Историята съди по делата, не по намеренията

Саудитска Арабия е традиционен съюзник на САЩ. Отношенията там могат да се проследят от десетилетия. Винаги монархията е била ключов играч в големия близкоизточен шахмат. Рияд разчита на Вашингтон за охрана, Вашингтон разчита на Рияд за разумност по отношение на петролната политика и да играе стабилизационен фактор в един хронично нестабилен регион.

Тези отношения отбелязаха историческо дъно при проваления президент Джо Байдън. Той си беше позволил да се меси във вътрешните работи на Рияд и да отправя критики към Мохамед бин Салман по начин, който не отива на съюзници. Днес, след историческата визита на коронования принц в Белия дом, това напрежение носи само спомен от рана, както пееха СкандаУ.

Няколко бележки преди да продължим нататък. Факт е, че Саудитска Арабия представлява един де факто архаичен монархичен режим. Факт е, че защитата на правата на човека и особено правата на жените, е въпрос, по който Рияд може да търпи много критики. Концептуалната разлика между Тръмп и Байдън обаче е в подхода. Какво да правим, когато с някой, който ни е съюзник, имаме концептуални различия по принципни въпроси, но имаме нужда един от друг? Какво правим, когато симбиотичните отношения са по-ценни за стабилността на този край на света от принципните различия по други важни въпроси?

Отговорът на Байдън, Обама, Буш и Клинтън беше еднозначен - бомбардираме. Старият режим не търпеше различия в културния код. Или си с Америка в ценностно отношение, или следва да бъдеш накаран да си промениш ценностите. Хубаво, ама видяхме това до какво доведе - Ирак, Сирия, Либия и Афганистан са обективно в по-лошо положение, отколкото преди интервенциите на Буш и Обама. Забележете - преди идването на Тръмп разликите в международната политика на демократи и републиканци бяха фактически несъществуващи. И двете партии избираха силов подход на налагане на ценностни въпроси. Това доведе до вълна от отказ от въпросните ценности и по същество ефектът беше обратен. Да не говорим за разрушенията, до които доведе.

Какъв е подходът на Тръмп? Сходен с този на Никсън и Рейгън - лидерство, чрез пример, а не чрез диктат. Влияние чрез сила и обмен на ресурси, а не чрез танкове и бомби. Тръмп отчита културните и ценностни различия между Америка и много от държавите в Близкия изток. Не е нужно да харесваш някого на персонално или идеологическо ниво обаче, за да можете да сте си от полза, когато по-големия обществен и държавнически интерес го налага. Това е разликата между прагматичния реализъм на Тръмп, който носи мир и декларативния идеализъм на стария ред, който обаче носи война и разруха. Историята съди по делата, не по намеренията. Какво като Обама получи Нобелова награда за мир като той и Хилъри съсипаха Сирия и Либия? Какво като Обама беше използван като някакъв вид морален стожер, като той собственоръчно дозабърка кашата в Близкия изток и не само? Какво като за Тръмп няма Нобелова награда и либералите постоянно го нападат, като реално той е президентът-миротворец? Пак повтарям - историята съди по дела и факти, а не по намерения и пропаганда.

Та, воден от реализма и прагматизма в политиката, Тръмп реши да остави културните различия настрана и да погледне с какво биха могли Рияд и Вашингтон да са си полезни. Мохамед бин Салман издейства няколко ключови неща - сделка за продажба на свръх-модерния F-35, както и подновен и подсилен ангажимент към охраната на кралството. Срещу това Тръмп получи ангажимент за саудитски инвестиции в Америка на стойност 1 трилион долара. Това е БВП на България за горе-долу десетилетие. Мащабът е чудовищен. Отделно виждаме вече как Рияд помага на Вашингтон при плавното затягане на примката около Москва. Саудитска Арабия беше в основата на вдигането на добива на петрол от ОПЕК, което изпрати петрола на дъното, а Москва тръгна с бодра крачка към пропастта. Това съчетано с умния натиск и санкции срещу ключови търговски инструменти за трупане на капитал в Русия, оттеглянето на Индия и Китай от по-плътната интеграция с Москва, зануляването на атавистичния режим на аятоласите, задаващото се обезмадуряване на Венецуела и прочие - всичко това е функция на примката, която Белия дом плавно стяга около врата на Путин и обкръжението му. Добавете символния въпрос, че Азербайджан преминава към системите за отбрана на НАТО, добавете и ключовото притегляне на Казахстан, Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и Киргизстан и картината придобива много по-релефни очертания. Трябва да си сляп, за да не виждаш как методично и систематично САЩ орязва всички съюзници и финансови потоци на Кремъл. Партията шах върви към мат. Ключов в тази стратегия е Рияд.

Тръмп пише история в Близкия изток и не само. Напълно е възможно, ако се следва тази стратегия, в съвсем обозримо бъдеще да се събудим в свят, в който най-после има мир в Близкия изток. Това би било успех от исторически мащаб - един регион раздиран от десетилетия на кървави конфликти е на път да се омиротвори по силата на... силата. Но не онази на Буш и Обама - на изтребители и танкове, а тази на Тръмп - дипломация от позицията на сила, съюзничество от позицията на сила, преговори от позицията на сила. Без да пукне пушка, но с ясното съзнание, че при нужда и неразумност от страна на опонента може да се стигне и до край (питайте аятолаха), тогава, о, чудо, събитията започват да се движат в правилната посока. Не слушайте провалените опорноточковци, които обясняват как всеки успех на Тръмп е едва ли не продукт на щастлива случайност. То случайност един път, случайност два пъти, но при години успехи на дипломатичния фронт, омиротворяване на редица региони, използване на моралното лидерство на САЩ, тогава вече не можем да говорим за случайности, а за премерено и далновидно политическо визионерство.

Саудитска Арабия плътно ще следва политиката на Америка. Китай плавно ще бъде изтласкан от региона, по модела, по който това се случи с Русия. Големият залог е да се прекрати войната в Украйна на първо време, а в последствие и да се постигне едно разведряване на международната обстановка, за да може светът да се върне към златните години на търговия и класически, чист и свят капитализъм, който единствен вади цели общества от бедността. Всичко с времето си. Посоката е правилна.

Благодаря ви за вниманието по този въпрос.