Идеята за вписване на българите в Конституцията на Република Северна Македония била на Скопие, а не на София

Да сложиш малко хитрина в дипломацията никога не е било излишно. Но и там, както навсякъде, мярката е най-важното. Защото в противен случай поемаш сериозния риск да се изложиш лично като професионалист и да поставиш на карта авторитета на държавата, която представляваш. Затова препоръката е – внимателно и с този инструмент, ако може така да го определим.

Ей такива мисли ми се завъртяха в главата, следейки в последно време някои от публичните прояви и изяви на политиците и държавниците от Северна Македония. В стремежа си да намерят някакво оправдание от застоя в европейската интеграция на страната си, резултат от несръчни политически действия на домашната сцена, те се опитват да поставят под съмнение критериите, които Брюксел изисква към всяка една държава кандидат за членство в ЕС. И през които другите страни членки вече са преминали. Това създава впечатлението, че в Скопие приемат Република Северна Македония като някаква форма на ексклузивитет, на изключителност, поради което към нея трябва да се подхожда по-снизходително в сравнение с другите.

Е, това за изключителността не е никак ново, това е дъвка в устата на политиците от години наред, превърнала се от научна, а после от политическа позиция в обществена нагласа, чрез която гражданите в държавата изграждат новото си самочувствие на хора, които са нещо особено, нещо различно, дори митично. И на тази основа нямат нищо общо със съседите наоколо, да речем.

Както и да е. Да се чувстват както искат, тяхна си работа. Но когато това става аргумент в опит критериите за членство в ЕС да бъдат променени, нещата не изглеждат толкова елементарни. На пресконференцията в края на срещата „Бърдо-Бриони“ в Скопие президентът Стево Пендаровски се жалваше, че ако от Брюксел настояват кандидатите за членство от Западните Балкани преди всичко да решат двустранните си въпроси със съседите, никой от тях няма да може да се присъедини към ЕС. За пример Пендаровски използва отношенията с България, в които „двустранният спор, за съжаление, измести традиционния дневен ред за присъединяване“.

Да, в района на Балканите няма държава, която по някакъв начин да няма спор със своите съседи. Исторически така са се сложили нещата, какво да се прави. Даже великият британец Уинстън Чърчил бе казал, че Балканите са претоварени с история повече, отколкото могат да понесат. Но пък критериите за членство са валидни за всички страни кандидатки. И Хърватия имаше своя спор със Словения, но в рамките на диалога намери компромисно решение, което отвори пътя ѝ към пълноправното членство в ЕС. Няма да описвам „технологията“ на решението, то е известно. В крайна сметка се гледа резултатът, а той е, че Хърватия бързо се адаптира в закономерностите на членството в европейското семейство, дори изпревари по-рано присъединили се държави от района. За съжаление, една от тях е нашата мила родна страна – България. И ето, от началото на тази година Загреб вече въведе еврото и доколкото имам непредубедена информация, това не е понижило стандарта на хърватския гражданин. Неслучайно тъкмо на въпросната пресконференция, президентът на страната Зоран Миланович контрира Пендаровски и препоръча двата процеса – решаване на двустранните спорове и вътрешните реформи, да вървят паралено до пълноправното членство в ЕС. С други думи, направи намек пред своя колега от Скопие да не търси оправдание за бавния темп или блокирането на реформите в държавата в двустранните отношения с България. Още повече, че с така нареченото „френско предложение“, прието и от парламента в Скопие, проблемът с позицията на България беше преместен на друг терен, на който Северна Македония трябва да се договори и разбере тъкмо с Брюксел, с Европейската комисия. За какво е този плач тогава?

Като един вид опровержение на думите на собствения си президент дойде интервюто на външния министър Буяр Османи за изданието „Фронтлайн“, в което той очертава „две траектории“ в отношенията на Северна Македония с България. Едната според Османи е свързана с историята и идентичността, а другата – с човешките права. И за да избяга от първата, неудобната в Скопие решили да приемат предложението за промени в конституцията и вписването на българите в нея като изход към „терен“, в който акцентът да бъде поставен върху правата на човека. Там Северна Македония била по-силна и по-добра. Което би трябвало да означава, че в историята и идентичността е по-слаба. Така и ние знаем – истината около общата ни история не е силната страна на политиците край Вардар, затова искат да избягат от нея. Един от начините вече го видяхме и го виждаме с всяко заседание на Съвместната комисия по история и образование. Задачата е нейната работа да се протака  до момента, в който се създаде впечатление, че тя е изчерпала своите конструктивни възможности и е станала излишна. От друга страна, да се развива „модерното“ схващане, че ровенето в историята, което би могло да постави под съмнение идентичността на днешните македонци, е отживелица, излишество и празно пилеене на сили. Стига ни минало, дайте ни бъдеще, при това европейско, нещо такова.

Но това са неща, които са ни известни. Друго ми прави впечатление – че Османи си присвоява идеята проблемът с България да бъде прехвърлен върху универсалния принцип за правата на човека. „Въпреки че имаше опит целият фокус да бъде поставен върху историческия въпрос и този за идентичността, ние успяхме не само да направим такова изместване, но и да убедим Европейския съюз, целият дискурс с България да бъде погледнат през призмата на малцинствата и човешките права... Това е нашият съзнателен начин за изместване на центъра на тежестта на процеса в поле, където сме добри... Защото сме най-добри в правата на човека, в колективните права и искаме да играем на терен, където сме най-добри, а не на терен, където няма обективна оценка... Конституционните промени бяха нашият начин да излезем от спора за историята и идентичността в проблема с България... Ако не направим конституционните промени, които бяха по наша инициатива, тогава оставяме терен въпросите да се върнат към първата траектория, което не е в наш интерес”, казва той.

Цитатът е дълъг, но пък си заслужава да се види и анализира, защото освен самохвалството на своя автор разкрива и технологията на работа на скопската дипломация по отношение на Европейския съюз. „…Но и да убедим Европейския съюз“! Чакайте, до днес си мислех, че ние в България сме убедили Брюксел да поставим акцента върху правата на българите в Северна Македония, защото по такъв начин европейските ни партньори ще ни разберат по-лесно и биха ни подкрепили. Докато за историята и идентичността никой няма да се трогне. И не ни разбираха. И че с това искане за вписване на българите в Конституцията на Северна Македония решаваме техния проблем и отговаряме на изискването българската държава да се грижи за всеки свой гражданин, където и да се намира и да живее той. Но това става с цената на голям компромис, за който в последно време, за съжаление, гледаме да не споменаваме, защото ни носи горчилка в устата. Че край Вардар се раждат, израстват и действат политици от световен мащаб, които слагат съседните в джоба си е ясно, но чак пък толкова да сме се заблудили? А пък и това, че в защитата на правата на човека са най-добри, или по-добри от нас, в България, нещо май не се връзва. Ами тогава да вземат да гласуват промените в основния закон, да впишат българите там, да им гарантиран равни права с другите общности, да се похвалят с това и да вървят напред.

И да оставят на нас, българите в България, да се чудим какво ще правим нататък със собствените си угризения.