На територията на България има много чудеса, с които страната ни се гордее. Очевидно едно от тях е и прословутото защитно гранично съоръжение, известно сред народа ни повече като оградата. Тя безспорно е атракция, щом на нея се водят гостуващи у нас чуждестранни делегации. Понеже се намира на външната граница на ЕС, на нея от страна на евробюрократите се гледа с по-голяма доза благосклонност, отколкото например на оградата на Унгария по границата със Сърбия и Хърватия. Обикалят си я периодично и членовете на правителството, летят над нея с хеликоптери, посещават я с високо проходими машини, снимат се за спомен и респект. Няма как да не се гордеят, след като са отпуснали толкова много пари за изграждането й. Това стана на няколко пъти от държавния бюджет, като през декември миналата година управляващите обявиха, че за оградата вече са похарчени над 169 млн. лева. А освен това обектът е съфинансиран и от ЕС.

Атракционността на оградата обаче не свършва до тук. Тя привлича и „туристи“ от Близкия, че даже и от Средния Изток, наричани за благозвучие мигранти или бежанци. По принцип оградата трябва да ги спре по пътя им към Европа. Според неотдавнашен репортаж на Би Би Си, защитното гранично съоръжение не си върши добре работата. Причините за това са няколко. Така например между отделните части на оградата има оставени цели проходи, а пък преди няколко години част от нея бе паднала от собствената си тежест. Самите мигранти пък се научиха да се прехвърлят през съоръжението с помощта на стълби. Тук обаче се намесва и корупцията. В репортажа на лондонската медия се казва, че „пресичането на тази външна граница с Европейския съюз не е просто лесно, но е често улеснено от българската гранична полиция срещу малко пари“. Според сведения на очевидци, не е проблем дори да се уреди изключването на термокамерите, за да влязат по-лесно мигрантите на наша територия.

Оказва се, че правителствата се сменят, но проблемът си остава.

В основата на всичко това е залегнало неразбирането за същността на миграционния натиск. Ние продължаваме да го измерваме основно с броя на установените незаконно пребиваващи или опитващи са да влязат у нас чужденци и да правим съпоставка с предходни периоди. Подобен подход отдавна е отречен в миграциологията, тъй като изчисляването на натиска, основаващо се на съществуващите в даден момент миграционни потоци, е с малка практическа полза. Науката е стигнала до извода, че измерването на миграционните потоци и правенето въз основа на това заключения за силата на миграционния натиск, е като чрез измерване на силата на водния поток да се правят изводи за големината на водоизточника.

Не е необходимо да се правят специални журналистически разследвания, за да се установи, че е налице статистически проблем. Той не засяга самия анализ, а по-скоро разкрива съществуващите пробойни около регистрацията на нелегално влизащите мигранти. Така например според официалната статистика на МВР от началото на годината до края на юли 2017 г. при влизане в страната са задържани 504 души. От тях 441 са хванати на границата с Турция. За същия период на излизане от страната ни са задържани 1930 души, като 1684 са хванати на границата със Сърбия. Числата сочат, че на излизане от България през Сърбия се залавят над три пъти повече хора, отколкото на влизане през Турция. От тук се прави погрешният извод, че българо-сръбската граница продължава да е най-натоварена, защото именно там е най-голямото количество задържани мигранти.

Формално погледнато, налице е миграционен парадокс: от България излизат повече нелегални мигранти, отколкото влизат. Ако регистрацията е точна, подобно нещо е абсурдно. Поради тази причина направеният от властта извод за най-голяма натовареност на българо-сръбската граница е абсолютно неверен. Още в доклада на Фронтекс за годишния анализ на риска за 2016 г. за България бе записано, че е налице „ясно наблюдавано несъответствие между броя на регистрираните незаконни преминавания на българо-сръбската и българо-турската граници през 2015 г.“. Тогава разминаванията бяха фрапиращи, защото докато от България в Сърбия бяха регистрирани 48,5 хил. незаконни преминавания през 2015 г., за съшия период на българо-турската граница бяха заловени едва 7,5 хил.

Подобна ситуация говори за наличието на два съществени за миграционната ни политика проблема. Първият е, че страната ни се превръща в миграционен буфер, като на нейна територия временно намират подслон мигранти, които впоследствие правят опити да продължат пътя си към крайната дестинация, без да се интересуват дали у нас са получили или биха получили убежище. Това е и основната причина домовете за настаняване на бежанци напоследък постоянно да се изпразват, но това не решава нито техния, нито нашия проблем. Защото веднъж попаднали в автоматизираната система на Европейския съюз за идентификация по пръстови отпечатъци на бежанци, кандидати за убежище и незаконни имигранти „Евродак“, тези лица остават обвързани с България и винаги могат да бъдат върнати.

Вторият проблем е, че мнозинството от мигрантите не бива залавяно на входа и това показва несъвършенства в неговото охраняване. Обществеността трябва да зададе въпроса как така при наличие на скъпо струващо гранично защитно съоръжение на входа, което като всепоглъщаща ламя продължава да гълта огромни средства, мигрантите влизат в България, а при липсата на подобно съоръжение на изхода, биват залавяни? Малкият брой нелегални влизания към момента не трябва да ни успокоява, защото видяхме, че само преди две години картината бе доста по-драматична. Днес миграционният натиск върху ЕС е съсредоточен върху Италия, но при намирането на решение с Централно-Средиземноморския миграционен маршрут, се очаква да започне нов, четвърти по ред динамичен цикъл, за пореден път натоварващ Източно-Средиземноморския маршрут, който преминава през и покрай България. Събитията на югоизток от нас само допълнително засилват тази тревога.

Посочените слабости ясно показват, че все още в нашата миграционна политика има сериозни грешки и пробойни, поради което ние не разполагаме с цялостната картина за реалната сила на миграционния натиск върху България. Ролята на субективния фактор при взимането на решения или на мерки за противодействие съвсем не е сведена до минимум. Всичко това ни отдалечава не само от концепцията за „умната ограда“, но и от намирането на точното ни място в общоевропейската миграционна политика.