В Скопие вече калкулират загубите си

Стево Пендаровски

Какви негативи ще има за нашите партньори от Република Северна Македония

Президентът Стево Пендаровски влезе в капана, заложен преди много години

В цялата еуфория около отказа на България да подкрепи Република Северна Македония по нейния европейски път, казвайки „не“ на нейната преговорна рамка, останахме с впечатление, че страната ни изведнъж ще трябва да премине през деветте кръга на ада. Толкова много и толкова настойчиви бяха обясненията, че от създалата се ситуация основният и катастрофално губещ е държавата ни, а и ние като нейни поданици. В доста от твърденията върху тази плоскост има голяма доза истина, но в повечето от тях преобладават: първо, емоцията; второ, политическите съображения, най-често- опозиционни, и  трето - личният интерес. 

Когато става дума за отношенията между две суверенни държави, които не са се разбрали в определен момент, няма начин само едната да е в кръга на губещите. Просто няма начин. Затова без да се отклонявам много-много от дългия списък на тежки и дългогодишни последствия за България от отлагането на старта на Скопие за преговори за членство, най-добронамерено ще се опитам да преценя какви негативи ще има за нашите партньори от Република Северна Македония. Без разбира се, да ги степенувам кой е по-важен и кой може да се преглътне по-лесно.

Бързам да кажа, че за разлика от нас, където все пак се чувства известен триумфализъм като реакция след „не”-то, нещо от типа „най-после им натрихме носа на тези нахалници, които дундуркаме толкова време, а те не го признават”, оттатък границата главното чувство, поне на политическия елит, е... тъга. Да, разочарование, изненада, недоволство, гняв, но и тъга. Самият премиер Зоран Заев го призна в своето интервю за Франс прес, добавяйки тъгата в богатата палитра на емоции, завладяла братовчедите край Вардар. Е, „тъгата” на Заев дойде след няколко дни размисъл, в който той успя да овладее първоначалния си емоционален пристъп, в който дори беше готов да поеме репликата на водещия на първото му телевизионно интервю след 17 ноември, че май в момента му се иска да покаже среден пръст на Изток, към София. Минаха дни и Зоран се поуспокои, вероятно разбра, че няма смисъл от перчене, но пък други от водещите политически личности около него май изпуснаха мярката.

Президентът Стево Пендаровски влезе в капана, заложен преди много години, да отговаря на всяка критика на Тито с обвинение, че и днешна България не може да излезе от матрицата на Тодор Живков. Като аргумент за това твърдение се изважда на преден план фактът, че бодигард на Живков е бил сегашният български премиер. А когато уж нормалният държавен глава на съседната държава почне да говори така, това означава най-малкото, че се е върнал към истинската си същност като продукт на постюгославската митология и школовка. Жалко, трябваше да се появи едно сериозно политическо предизвикателство като българската позиция за ЕС, и Пендаровски да си изпусне нервите и да покаже истинското си лице на уж сравнително млад човек от „старата школа”. Дали можем да калкулираме неговата сегашна позиция като загуба за очакването ни, че с него „може да се работи”, не знам, но във всеки случай, поне в мое лице, той загуби своя имидж на модерен и скроен широко човек.

Да не говорим за бившия министър на външните работи и сега вицепремиер по европейските въпроси Никола Димитров, който с поведението си показа колко повърхностна може да бъде българската преценка за някои хора в Скопие, правена у нас само по външни и вторични белези. Никола е син на Ратка и Димитър Димитрови, наши хора, значи ще има по-различно отношение към България, така мислеха някои близки до Борисов и Захариева евродепутати, без да познават отблизо развитието на младия Димитров и кръга, в който се върти. Никола открай време се готвеше за голямата политика, а и някои хора стояха зад него и му помагаха. Искаше да стане президент, но не го огря, защото беше дал доказателства за лоялност към американците с една степен по-малко от Пендаровски, а може би пробългарската симпатия на родителите му да е изиграла лоша шега, като се е превърнала от плюс в негатив. И да беше станал държавен глава, за което има качества, щеше да бъде копие на Пендаровски с тази разлика, че не носи очила.

Тези тримата, а и още доста около тях, приеха българската позиция и като заплаха за своя електорален рейтинг. Вече има и прецедент, от който се пазят като дявола от тамяна. Миналата година след френското „не” Заев бе принуден да подаде оставка и да отиде на предсрочни парламентарни избори, които първо отложи от 12 април, а после спечели на косъм на 15 юли. Сега оставка едва ли ще има, но това ще стане ясно след „втория шанс” на 8 декември. Опозицията в лицето на ВМРО-ДПМНЕ, която още не е преглътнала изборната загуба, едва ли ще спре да атакува върху терена на европейския неуспех, макар той да изглежда временен на този етап. На Заев не му се отива на нов вот, защото сигурно ще го загуби на фона на пандемията, а и Пендаровски не може да бъде спокоен, въпреки че включи митологията около Тито в обвиненията си срещу България.

Освен усещането за лична загуба на рейтинг и престиж, българското „не”, ако се потвърди и на 8 декември, ще предизвика трус и по посока на етническото равновесие в страната. Неведнъж съм казвал, че това е най-важният и чуплив фактор за стабилността и сигурността на държавата. През всички години, в които траеше спора за името с Гърция, албанците обвиняваха македонците в „патриотични игри”, в рамките на които заради криворазбрания за тях патриотизъм, оценяван като чист инат, се блокира перспективата за евроатлантическата интеграция. Защото - повтарям го за не знам кой ли път - ако има политически и социален фактор, който най-много да искаше Република Македония да стане член на НАТО и на ЕС, това бяха политическите партии на албанците в страната, а и самите албанци. НАТО вече е факт, вътрешната стабилност поне засега, е гарантирана, повторение на лятото на 2001 г. не се очаква, на Шипка... пардон, край Вардар всичко е спокойно.

Това, което плаши елитите в Скопие и най-вече албанските е, че отново могат да се върнат времената, в които европейската интеграция на държавата може отново да стане заложник на „патриотичната” непримиримост и заблуда, която, както виждаме, следват и сегашните държавници с формулата - за език и идентичност не се разговаря. Нетърпението и неразбирането сред албанците в страната се увеличава и от факта, че е нарушено спокойствието за добро темпо и перспектива, което даваше комбинацията на Република Северна Македония с Албания. Тандемът между Скопие и Тирана, който до голяма степен прилича на онзи от 2007 г. между България и Румъния, даваше надежда, че вървейки, състезавайки се помежду си, двете съседни държави едновременно ще се „дърпат” напред до победната цел. В Скопие вероятно калкулират, че създадената ситуация може да бъде изтълкувана от останалите съседни държави от Западните Балкани, които също искат в ЕС, като лош пример на поведение и неразбрана отстъпчивост само заради самочувствието, че някой друг трябва да отстъпи и да е виновен.

И понеже загуби означава и жертви, опасявам се, че хората с българско самосъзнание оттатък границата ще бъдат първите, които ще понесат последствията. Вече имаме такива сигнали, за съжаление.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи