Губенето на време в парламента е болест за България

Атанас Димитров Буров (12 февруари 1875 - 15 май 1954)

„Всички бели у нас идват от тази гнила пасмина, наречена полуинтелигенция“

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

Найчо Цанов (1857 -1923) е политик от Демократическата партия, братовчед на Алеко Константинов и Иван Шишманов, герой от Сръбско-българската война, отличен с кръст за храброст.

Като депутат от Демократическата партия предлага изказванията в парламента да се ограничат до 5 минути, но не се приема.

През 1898 г. научава, че австро-унгарският търговски консул Доменик Сатмари Кирали ходи на лов в забранено време край Видин. Изобличил чужденеца във вестника си „Народен лист“. Обиден, консулът го кани на дуел, а Найчо приел „заради престижа на България пред външния свят“.

Дуелът се състоял на 23 октомври край Враждебна. Ръмял слаб дъждец. Противниците, придружени от по двама секунданти и двама лекари, се срещнали към 11 часа на малка полянка, заобиколена от стари дървета. Съблекли горните дрехи и се отдалечили на 25 крачки. Пистолетите били пълни с по 26 грама барут и куршум.

По знак на Том Бела, секундант на графа, двамата вдигнали пистолетите и... проехтява само един изстрел. Стрелял е Кирали. Куршумът профучава близо до главата на българина. Найчо Цанов захвърлил пълния пистолет пред краката на уплашения граф. Благородникът и секундантите му се стъписали пред жеста на „дивия“ българин.

- Господин Буров, кое според Вас е било хубавото и кое е било лошото на българското управление в миналото?
- За всяко нещо може да се каже хубаво, за всяко нещо - лошо. Аз повтарям, аз мога да защитя еднакво добре и тезата, и антитезата, да говоря хубаво за религията и да я отрека - това е моя дарба. Същото важи и за управлението ни. Ние в миналия разговор бегло засегнахме тази тема, но не я довършихме.

- Защото се отвлякохме за конституцията... и за баровете.
- Да, така беше. Какво според мене е конституцията на една държава. Гръбнак. Скелет, с който се лепи мускулатурата и кожата на човека и се създава човекът, съвършен или не, хубав или грозен. Аз не познавам в света лошо замислена конституция. Тя навред е добра и мъдра. Ние се хвалим: „Нашата е като белгийската, демократична и добра конституция.“ Глупости! Че коя конституция е лоша? Френската? Английската? Че знаем ли ние, господин Памукчиев, холандската, датската конституция? Не. Ние само брътвим, само плещим, само повтаряме като папагали и глупави попове едно и също: „Белгийската, белгийската.“ Тя пък е копие на френската. Затова нека погледнем сериозно и трезво на нещата, господин Памукчиев, и да разберем едно - че около всеки скелет може да се налепи такава материя, че да се получи една Мадона, една красавица Елена, а също и един Квазимодо. Зависи от майсторите. За жалост, нашите майстори на конституцията не са били от най-добрите.

- Защо?
- Защото са били полуинтелигентни и полуграмотни хора. Полу.

- Добре, вие постоянно повтаряте „полуинтелигенцията, полуинтелигенцията“, какво разбирате под това?
- Аз го казах вече много пъти - всичките бели на България идват от тази гнила пасмина, наречена полуинтелигенция в целия u размер и ръст. Кметът на село минава за полуинтелигент - и първата му работа, като стане кмет, е да се облече прилично и да покани учителите в дома си на гости. С други думи, да се приобщи и той към интелигенцията на село. И тя, къде ще ходи, го приобщава. А той, като се види в кръга на учителите, на тази полуинтелигенция на България, започва да мисли като нея. И първата му работа е да помисли - как да го изберат за кмет на следващите избори.

Половината от лекарите в България са били или с фалшиви, или с купени дипломи на Запад. Тълпата, тя обича и вярва на дипломи, а не на знания.

Българинът поначало е доверчив човек, господин Памукчиев. Той вярва. Той иска да вярва. И вярва искрено, че по-ученият е no-достоен от него. И оттук идва великата му заблуда. Той не знае, че това не са учени, а полуучени. Че това не са интелигенти, а полуинтелигенти. И поради това безкрайно доверие на простия българин, на неукия прост селянин, чист по душа, чист по сърце, благороден по дух, се изгражда кариерата на полуинтелигентния депутат.

- Той е невежа...
- Той е кариерист - казах го вече, говорихме за това, но пак ще го повторя и пак ще го потретя. Хитър, ловък дявол, който е готов да накисне и баща си, и майка си в пъкъла, само и само да го изберат за депутат. Ако дядо му или баща му има един грам заслуга за нещо, ще го превърне в Хималаи...

Ако баба му или прабаба му е направила нещо за Индже войвода, за Сирма войвода, леле, леле, майко мила, ще има да пее песни и псалми за това.
Защото кандидатът за депутат не е човек, когато излезе на ринга да се бори.

Той става лъжец, звяр и отрепка.

Само му гледай сеира и го слушай как говори.

Той псува враговете си от другата партия или коалиция.

Той сваля звезди на избирателите и сам се препоръчва за звезда. Блясък няма. Има лустро.

Пари няма - но иска да има. И да се позлатява от парламента...

Това е той, кандидатът за депутат и за кмет.

Тези две пасмини са основната беда на България и те я дърпат назад. Те u копаят гроба. Те ще я затрият. Те са мекерета и позора на България.
Всяка една предизборна борба, независимо каква е тя, е позор за България.

- Но това е неизбежно, господин Буров.
- Избежно е.

- Неизбежно е. Без него не може. Конституцията му дава право.
- Конституцията, конституцията. Всички си измиваме ръцете за всичко с Търновската конституция, но тя не е парцал, не е отрепка да си бършем ръцете с нея, а светиня.
Вие, вашето поколение, живеете цял живот с илюзии. Сладки, глупави илюзии, като децата. Всяко дете вярва на сладките приказки, които започват така: „Имало едно време.“ Да, имало едно време едно Велико народно събрание, което показва целия недъг на българския парламентаризъм и цялата демагогия на българската полуинтелигенция.

Тя не мисли за друго - тя мисли за червото си.

Тя не милее за друго, милее за министерското или депутатското кресло.

Тя сяда на това кресло и се чуди, милата, чуди се и се мае, как да блесне, как да се покаже пред Народното събрание. Един дрънка глупости. Друг пуща каламбури. Трети задава банални въпроси, на които и едно пеленаче няма да се опита да отговори. Веднъж, на едно събрание в София, в Народното събрание, през 1903 година, когато бе на власт правителството на генерал Рачо Петров, Найчо Цанов излиза и казва:

- Господа, моля ви да ограничим изказванията до 5 минути. За пет минути могат да се изговорят 5000 думи. А в 5000 думи може да се каже цялата Ботева поезия...

Че като го емнат, че като го подберат после, съсипват го.

Той казва човекът. Казва го разумно. Пет минути имат 300 секунди. За 300 секунди лястовицата прелита Дунава.

Присмели му се... А губенето на време в парламента е болест за България. Така е било и в 1879 г.

(Следва утре)

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи