Дванайсет доблестни мъже в Балкана спасяват животи Доброволците попадали и под черен обстрел: „Не стига, че ви плащаме заплатите…“

Планинският спасителен отряд на Сливен. Талисман е кучето от породата „самоед“, чийто стопанин е Пенко Райков.

Тези дни от Планинската спасителна служба в Сливен съобщиха, че в Балкана, в района на горната станция на лифта, е забелязана кафява мечка и предупредиха хората да бъдат внимателни. Лифтът се намира в непосредствена близост до града, започва от вилната зона, той е най-пряката връзка към местността „Карандила“ и в почивните дни редовно се използва от възрастни и деца. Че мечките се завръщали в планината над Сливен, се говори от няколко месеца насам. Ловци се натъкнали на следи, автобусни шофьори мярнали голяма мецана с малкото й… Всяка такава новина предизвикваше очаквано вълнения. Ама наистина пък – точно мечка!? Старите планинари се кълнат, че този звяр е изчезнал от десетилетия. Този път обаче всички повярваха. Дори и Пенко Райков. А Пенко Райков, накратко, е известен алпинист, една от многото легенди на планинското спасяване не само в региона и лично не е виждал този такъв хищник. „Не съм чул последната информация. Но щом е от нашата служба, значи е вярно” – отсече той. И точка. В службата е така: спасителите не се учудват, че Балкана поднася изненади, какво ли не са видели и преживели. Но данните им са винаги точни, проверени, лаконични. Нямат нищо общо със сочните авджийските лакардии.

Новините за работата им често приличат на стерилни хроники: На тази дата получихме сигнал, издирването продължи еди-колко си часа, открихме пострадалите лица еди-къде си… „Впрочем, без да обиждаме никого, сред нас няма ловджии!“ – заявява Николай Сотиров, началникът на Планинската спасителна служба в Сливен. Едно малко общество от 12 доблестни мъже- „луди глави”? „Ами… всичките ми колеги в отряда, бивши и настоящи, са впечатляващи личности. Всички обичаме планината, катерачи сме. И сме големи приятели!” – е краткото обяснение.

Момент от дейността на спасителите.
Момент от дейността на спасителите.

Отрядът най-често реагира, когато има закъсали през зимата, пострадали туристи, изгубили се в планината хора. Спасените най-често пък не разказват за своите спасители. Акциите стават известни или чрез БЧК, който подпомага дейността на отряда, понякога чрез партньорите от полицията или пожарната. Преди години, през есента, когато рязко се беше обърнало времето от слънце на жестока снежна виелица, край с. Бяла бе затрупан автобус. Атанас Кошничаров, бившият началник на службата, и Пенко Райков, потеглиха, за да извадят хората. Оказа се, че вече им е оказана помощ. Но на място откриха още два затрупани буса. При спрял ток и липса на обхват, направиха труден нощен преход пеша от 4 часа през дълбоки преспи, за да спасят 5-членно семейство. Хората били още с летни обувки. През юли 2013 г. отрядът спаси живота на 34-годишен турист от Белозем, тръгнал по маршрута от връх Ком към нос Емине. Изгубил се в Сливенския балкан заради стари маркировки и не можел да се ориентира.

В средата на декември 2014 г. спасителите бяха главните действащи лица в незапомнена досега акция в страната. Три деца на възраст 5, 6 и 8 години се изгубиха в планината над Сливен. През деня баща им ги повел на поход с другите две по-малки деца в семейството. По-големите избягали напред и потънали сякаш вдън земя. Над 200 полицаи, пожарникари, горски служители издирваха повече от 12 часа децата. В акцията имаше хеликоптер, следови кучета. Водачи на издирваческите групи бяха спасителите, защото никой друг не познаваше така отлично планината. Децата бяха намерени с измръзвания и други травми, но живи.

През юни 2015 г. испанка, отишла на арт-фестивал в Балкана, пропадна в 8-метрова пропаст. Планинските спасители я откриха след часове издирване, успяха да я извадят от пропастта. Жената бе със счупени ръка и крак. Успяха да я пренесат през стръмен скат и скали на носилка и да я предадат на екипа от Бърза помощ… „Много и разни случаи имаме. За съжаление, викат ни и когато няма как да се помогне. В кучешки студ трябваше да извадим от кладенец тялото на мъж от Новозагорско. Пожарната беше отказала да отиде на сигнала, не знам защо. Пенко скочи в ледената вода, както е с дрехите. Не, нямаме неопренови костюми. За жалост, вадихме и един пещерняк-любител, който загина в 20-метрова пропаст край Котел” – разказа Николай. Редовно се случвало да ги викат за пострадали при изкачването на стръмната Хайдушка пътека от Сливен към Карандила. Кой паднал, кой навехнал крайник. Спасителите ги пренасят на ръка, с носилка. Веднъж жена се покачила на скала под стръмен наклон, но не могла да слезе и позвънила. Спасителите обикновено са и там, където се събират много хора в Балкана. На последния младежки фестивал в местността Карандила помогнаха на над 20 пострадали, сред тях – двама ухапани от кучета, едно дете с множество фрактури на ръката.

Случвало се, уви, да тръгват „на пожар” по урвите, а сигналът да се окаже фалшив. „Трябва да има глоби! Неотдавна ни извикаха по сигнал за пострадала жена. Издирвахме я цели четири часа, а се оказа, че мъжът й успял веднага да я прибере. И тези хора въобще не ни предупредиха да прекратим акцията, а в този момент някой друг можеше да има нужда от нас. И в такива случаи също трябва да има глоби!” – категоричен е Николай. Всяка година планинските спасители реагират средно на 5 до 10-12 сигнала, рядко са по-малко. „Най-важното е да се знае, че никога не бива да се тръгва по непознати маршрути. През лятото хората трябва да си носят по-дебели дрехи, а през зимата – храна. Да казват на близките си къде отиват. Винаги да са със заредени телефони и с външна батерия. Да си инсталират мобилното приложение на Националната спасителна служба”, съветва опитният планинар.

„В сливенския отряд сме само мъже. Д-р Юлия Бянкова, завеждащата реанимация в областната болница, е наш голям приятел, планинар, преди време искаше да стане спасител, но не я допуснаха. Тогава още не приемаха жени” – разказва Николай. Най-голямата заблуда била, че „планински спасител” е професия. Тя е доброволен труд: „отговорност, страст, мисия”. В отряда, разбира се, има лекар, текстилци, архитект, автомобилен инструктор, хора от различни сфери на бизнеса, самият Николай работи в областта на обществения ред, като бивш военен е бил на мисии в Ирак и Афганистан. „Искам да се знаят имената им, защото с тях трябва да се гордеят всички: арх. Петър Койнов, Камен Динев, д-р Евгений Тенчев, Пенко Райков, Андон Димов, Стефан Гиргинов, Веселин Шишков, Георги Киряков, Милен Анастасов, Иван Черкезов” – изрежда началникът. 12-ият е на специална длъжност: „доброволец на доброволците”. Стоян Ангелов е най-възрастен, не е изкарал курсовете, но е отличен планинар и билкар и винаги се включва.

„Има и още един мит за нас: че дейността ни е на 100 процента финансирана. Всъщност, влагаме много лични средства за какво ли не, включително за гориво, използваме колите си, макар че вече имаме добър автомобил. Годишният ни бюджет е от 800 лева. За да станеш спасител, трябва да преминеш 4 курса, всеки струва по 100 лева. Плащаме 30 на сто от цената на екипировката си, излиза по 800-1200 лева на човек. Това е истината” – съобщава Николай без какъвто и намек за оплакване. Случвало се обаче, макар и много рядко, спасените да роптаят и да недоволстват от спасителите си: „А бе, за това ли ви плащаме заплатите!?”. Точно за такива някой е казал: „Като не можеш да кажеш „Благодаря!”, най-добре замълчи!”. Нали?

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете