Двойнственият и единствен Хайтов

Николай Хайтов (1919 - 2002 )

Писателят води 3 битки: за гроба на Левски, за чистотата на езика и за съдбата на нацията

Днес обществото е раздвоено към паметта и наследството на Хайтов. Защото той беше сложен характер, с нееднозначни действия, двойствен и потаен. Виждал съм го да проявява не само доброто в себе си. Много ме изненада информацията за неговата принадлежност към ДС, но там аршинът трябва да е не етикетът, а конкретната роля. Аз не я зная, но и не мисля, че някой скалъпва фалшиво обвинение. Допускам и че някои от подмятанията за негови опити да се домогне до чужди ръкописи са достоверни. Но съдбата го е закриляла да не изпадне във върховен писателски грях. Тъй че името му стои само под собствени текстове. А издадените назидателни присъди за намерения са продиктувани не по морални причини.

Народопсихологията

Та време е за равносметка, на чиито везни се претегля най-вече качеството на сътвореното слово. Ангелските крила или дяволската опашка не прилягат там и не бива да служат нито за дегизировка, нито за определение. Не ще отричам, но ще уточня: Хайтов е не известен, а най-известен с „Диви разкази“. Те са му заслужена емблема, основополагаща книга за представата ни за силата на водещия български прозаичен жанр – разказа. Отличавам две неща в тях – разказваческия маниер и приносът им в народопсихологичните проникновения. Хайтов използва в сборника основно сказа, другояче казано – героят е и разказвачът. И това не е попадение, а дълго, оказало се успешно, търсене на възможност за най-убедително представяне на героя и на неговия образ на света. Ако си служеше с класическия авторов разказ, писателят нямаше как да изгради свободолюбивото простовато непоколебимо и образно виждане на героите за живота и за присъствието им в него. В друг род повествование щеше да се заличи непринудената органичност и светът на героите щеше да изглежда маниерно. В тъканта на „Диви разкази“ има близост с Йовковото народопсихологично откритие – завладяващото умение на българина да живее в хармония с подчинения му уж животински и растителен свят, с цялата природа. Хайтов прави и свое откритие, което пак е сходно Йовковата сила на красотата – най-силният обединителен мотив за българина в общност е духовният. В разказа „Черното пиле“ той е материализиран с пеенето на двойка косове в кафез, което радва и сближава хората и с първичността, и с изненадващата навременност, и с атмосфера, носеща веселие и надежда. Но тъжният финал на Хайтовия разказ показва и крехкостта на водещата духовност, трудността тя да бъде дълговечна обединителна сила.

Големият дял от прозата на писателя не е художествената. А е народоведска, есеистична, документална, публицистична, пътеписна, мемоарна, дневникова. Някак естествено възниква въпросът: защо след грандиозния читателски успех с „Диви разкази“ Хайтов издава само още една книга с разкази – „Шумки от габър“ (успешна, но не колкото първата.) Без да са задали въпроса, някои спекулират с възможния отговор за Хайтов присвоителя. Има нещо вярно в друг отговор – изключителните усилия при създаването на „Диви разкази“ са породили някакъв охранителен рефлекс. Не е страх, а отлагане на следващата стъпка. Несъстояла се! Защото българският писател не може да разчита на пазара на творбите си в любимите жанрове. И трябва да намери своята стратегия за хляба, а донякъде и за успеха. Това често значи и обвързване с някаква конюнктура. В това време тя, обаче, е творчески благоприятна. Нарича се кино и сценарии за киното. Тук Хайтов е мотивиран и от бедното си детство и младост, стреми се към компенсираща сигурност на зрелостта. А съдбата отново го закриля. В литературата се ражда неговата известност, а в киното – популярността и любовта на хората към него. Като главен създател на „Капитан Петко войвода“, на „Козият рог“ и на ред още кинотворби-фундамент на българската култура и изкуство.

Битките при писателя

Да не се реализира пълноценно Хайтов-прозаика е виновен и Хайтов-воинът, начинателят на битки за важни български каузи. Писателят очевидно е смятал тази си мисия за равна с писателската. Три са основните му битки, всяка от които води с години: за истината за гроба на Левски; за чистотата и предназначението на езика; срещу заплахата за националната идентичност, култура и традиции. В тях той е безкомпромисен войн, който е избрал девиза победа и никакво отстъпление. В тях той е приел себе си за върховен изразител на националната необходимост и срещу националната застрашеност. В тях той е пристрастен само към истината.

На пръв поглед като че ли не е от първостепенна важност да знаем ли къде е гробът на Левски. Но тъй като това е кумирът за нацията, съзнателното скриване на истината не е просто прецедент, а част от тежкото заболяване „отсъствие на историческа памет“ и на свещено тачене. При това – според Хайтов, а май и според фактите, заболяване, причинено от „елитите“ на науката и властта. На пръв поглед езикът, иначе стожер на националната идентичност, като да няма нужда от яростна защита, тъй като има способност да се съпротивлява на насилие и изкуственост. Но Хайтов и тук проявява далновидност – езикът е израз на мисълта, значи на интелектуалното и духовното здраве на нацията. Когато той боледува, това е показател, че болни са и те. Сочените от Хайтов симптоми са: езиков шаблон –той прикрива отсъствието на познание; ненужна претенциозна научна, но и всекидневна, пристрастеност към въвеждането на често ненужни термини и езикови „новости“ – тя скрива липсата на идеи и на аналитично мислене; озахаряване (по негов израз) на езика или евфемизъм (според науката) – то служи за прикриване на истината и за манипулации. А всички тези симптоми заедно затрудняват комуникативните функции на езика. И той почва да служи на целите на определени групи от обществото, на отклоняване на информацията и знанието в хуманитаристиката. На разединеност и неразвитие. За битката му сред ясните за всички днешни заплахи за идентичността ни и въобще за бъдещето, вече ясни за мислещите, ще напомня, че той я започна пръв и на широк фронт.

Всъщност, ако се вгледаме във всичките му битки, ще установим, не знам дали изненадващо, че той ги води с един и същ кръг хора. В различно време ги наричат безотговорни послушници, национални нихилисти, набедени интелектуалци и учени, „храбри“ посланици на конюнктурата и т. н. И как искате точно те да простят на Хайтов-воина? Те и днес надменно го определят като неук, аматьор и прочие. Да, Хайтов няма специално археологическо, езиково и социологично образование. Само че публичните „светила“ забравят, че талантливият писател винаги е бил най-добрият диагностик на своето време. Да припомням ли нашите Ботев, Вазов, Яворов, Вапцаров и още много „необразовани“ по критериите на чистофайниците. И недостижимо образовани като Гео Милев. В битката за съдбата на нацията Хайтов се нарежда до тях.

Коментари

Задължително поле