Диво и питомно - всичко иска да става депутат

Кино-театър и хотел „Балкан“, изграден в края на 30-те години.

Пророчествата на известния политик и банкер от миналото Атанас Буров

Полуинтелигентът, когато е на власт, той не знае друго, освен власт. Тя го храни. Тя го пои

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Господин Буров, какви са тайните пружини на властта? Кой може да расте бързо нагоре и кой не може?
- Хм, труден въпрос. Много труден за отговор. Властта си има свои правила и закони за растеж. Тя е като гората и за нея важи законът на гората.

- Какъв е той?
- Господин Памукчиев, били ли сте някога в гъста, висока дъбова или букова гора?

- Да, имаме такава гора в село. Дърво до дърво, бял дъб, балладжа му казват. С една китка отгоре - клони с листа.
- Ето това е законът на гората, законът на властта. Щом сте видели такава гора, тогава знайте, че властниците са точно като тези високи дървета - с една китка листа отгоре, да дишат. Но да дишат само те. Други не. Долу всяка есен падат милиарди желъди, изникват милиони, оцеляват единици. Но не могат да стигнат големите. Остават в сянката им. И тези великани - големите, с китката отгоре, създават завеса. И не пропущат слънцето до низините. Никога ниските дръвчета не виждат светлина. Затова именно Перикъл и другите гръцки държавници са въвели изборите, парламентите, аеропазите, да има сменяемост на властта или поне надежда за смяна.

В Англия, Америка са се спрели на двупарийната система. В България партиите са стотици - крилцата им хиляди, кандидатите за властници - стотици хиляди. От тях - 2200 души селски и градски кметове. 2300-1500 са кандидати за секретар-бирници и бирници. 20 000 - 30 000 - за стражари, пристави, полицейски агенти.

Около 50 000 са кандидати за пъдари и тази наемна армия расте от година на година - тя живее от подаянията на властниците - от силните на деня - и това е тяхната най-сигурна гвардия.
Ряпа да ядат центурионите на Рим, контуберналиите (ординарци на пълководец в Древен Рим, бел. ред.) на сатрапите - тези пъдари и горски са желязната гвардия на властта в селата. И тази желязна гвардия се мени с всеки режим, но си остава неизменна по природа.

Горе върховете дават вид, че се карат. Но те не се карат.

Дават вид, че се гонят. Но те не се гонят - всичко, което го правят, господин Памукчиев, то е демагогия. И ние сме правили само демагогия, нищо друго. И занапред вашите Трайчовци, Антоновци, Терпешевци - и те дават вид, че са за народа, че са от народа, но те милеят само за себе си и за челядта си. Защото българинът, полуинтелигентът, когато е на власт, той не знае друго, освен власт. Тя го храни. Тя го пои. Тя му е вимето, от което бозае дене и ноще. И той трепери затова виме - сакън, убива човека, ако посегне на него. Слънцето на властта огрява само върховете. Някога ние с Борис Вазов говорихме на тази тема. После при нас дойде Ляпчев и се намеси. Той каза: „Дрънкате глупости. Кой лекар говори с неуважение за професията си? Кой селянин псува майката земя или нивката, която го храни - никой. Защо вие, ненаяли се кучета, дрънкате срещу властта?“

Той не позволяваше да се водят такива еретични разговори, както вярвам сега и Трайчо, и Антон, и Терпешев не позволяват.

Това е светая светих за тях - те се хранят от олтара на тази власт, живеят в този ваш храм, наречен Българска работническа партия, и свещенодействуват там, като ядат, пият и получават тлъсти заплати. С други думи - стани ти, да седна аз - това е цялата игра.

- А нима това е вечна игра?
- Абсолютно вечната, както това, че реките винаги ще текат надолу, а не нагоре.

- Г-н Буров, това вечни закони ли са или се променят?
- Вечни са. Анархистите са идеалисти, но наивни и глупави. Те си въобразяват, че ще управляват без пушка, нож, пищов на кръста и камшик. Не може. Русия, Руската империя, винаги е държала изкъсо народите, които владее, защото центробежните сили са страшни за империите. Така е и в Англия, и Франция. Когато избухна въстанието на сипаите в Индия, то бе смазано с жестокост, каквато и башибозукът на Турция не познава. За властта си, за колониите си, англичанинът си убива и бога.

- Кой български държавник е бил най-властолюбив?
- Всеки един. С изключение на двама-трима министри както Константин Величков. Всички други са маскари - както казва бай Ганю - маскари са до един.

- Но вие слагате и себе си в това число?
- Да.

- Защо?
- Защото и аз бях до слънцето и не пропуснах нито една фиданка да избуи нагоре. Това бе закон - вечният закон на нас, на влъхвите на властта. Този закон ни задължаваше ние да се ограждаме само със свои верни хора, да не даваме залък на чуждите. А те - като дойдат на власт, правят същото, както нас. Защото победената класа си отива, но победителите, както ви казах оня ден, усвояват слабостите, недъзите и навиците на повалената от тях класа или каста. Те стават като нея - и са хитри, лукави, престъпни, горди и надменни. Те не признават това - напротив, бият се в гърдите, че са хора от народа и работят само за народа. А не е така - те просто копират бившата каста или класа.

- Кои български държавници не са го правили?
- Първите министри в кабинета на Тодор Бурмов - д-р Атанасов, Марко Балабанов, Григор Начович, Димитър Греков, генерал Паренсов. Но след тях всички са се държали като сатрапи - до един. И вие, комунистите, не можете да направите изключение. И вие ще станете като нас. Аз поне на вас лично ще се опитам да ви отворя очите за тези неща, господин Памукчиев. Защото все пак човек, който знае нещо, трябва да го запише на книга или да го каже на другите, за да не умре с него и в него. Така умря част от нашата история преди Освобождението - така умря и след Освобождението. Ние сме страна с най-малко и най-бедни мемоари.

- Кога според вас властта е била на висота и е била добра?
- Когато е играело златото в България -от началото на нашия век до 1912 година. Тогава народът позабогатя, видя се със златни пари в джоба и това бе неговият златен век. Тогава се появи Народният театър, тогава станаха много банките - а това бе признак на благоденствие. Но отначало народът не ходеше на театър - скъпо му беше - и Пенчо Славейков като директор на Народния театър намали цените наполовина. Хората започнаха да ходят. И когато вече публиката стана много повече от местата, взеха и повишиха цените. Неусетно - с левче, с два, но ги повишиха. И те стигнаха през 1932-1933 година до 110 лева за първия и четвъртия ред на Народната опера. Много пари. Но кой ходеше на опера - стотина-двесте души, не повече. Властта понамали цената, народът пое малко по-малко да ходи на опера, но му се видя скучно - и тръгна по театрите, по кината. В България киното е толкова любимо място за народа, че аз пръв започнах да рекламирам чрез киното. Това бе най-хубавата ми търговска находка. След мене почнаха и другите.

- Г-н Буров, на какво според вас се дължи това, че в България след Освобождението са се народили толкова много партии?
- Причините са стотина.

- А кои са най-важните?
- Характерът на българския полуинтелигент.

- Защо на полуинтелигента?
- Защото той е виновен за всичко. А също така и жаждата на княз Фердинанд - да цепи партиите, да ги разделя, за да ги командува. Но това, последното, е само десет процента. Останалите 90 процента са от характера на българската интелигенция и най-вече на полуинтелигенцията.

- И себе си ли слагате там?
- Да, и себе си. За мене е интелигент в България проф. Иван Шишманов, Любомир Милетич, проф. Златарски - историкът. А полуинтелигент е даже Иван Вазов. И той плати жесток данък на това да стане министър.

- Защо?
- Защото е мания. Защото и той иска да има визитна картичка, на която да пише „бивш министър“. Както полковникът от запаса „о. з. полковник“. Болест на века, болест на нацията, болест на интелигенцията му. В България като южна, бедна страна, след 1877 изникват много нови служби. За една служба - сто кандидати. След седмица - хиляда-две хиляди. Но се появява нуждата и от депутати. И се кандидатират за Великото народно събрание в Търново - за 83 места - 12 000 кандидати - 12 хиляди. Не един, не сто, не хиляда - 12 000 души - куцо и сакато, диво и питомно, кьораво и гледащо - всичко иска да става депутат!

(Следва утре)

Коментари

Задължително поле