Днес в България няма критика и критерии за определяне тежестта на литературата

Библиотеката – мястото за познание. Всякакво – научно, фактологично и естетическо. Мястото на доверие и истина. Позапустяло след 1989 г. и започнало да се понапълва отскоро, не както преди, ама някак обнадеждаващо. Ползвателят й влиза с надежда да намери нещо ново от познат му автор или да открие неизвестно му име. Което да стане и негово. Повечето читатели не са обвързани професионално с художествената литература. И им е необходима помощ да стигнат до значимото, особено в съвременната литература. Доста библиотеки я предлагат. Но как?

Преди 50-60 години библиотечното дело направи скок – читателят беше допуснат директно до книгите. Така той може да си избере, като получи информация направо от тях. Дори да се зачете и направи съвсем собствен избора на книгата. Разбира се, фондовете на редица библиотеки надхвърлят възможностите за достъп на читателя до всички книги. Затова и библиотекарите правят подбор – поставят открито тези четива, които да удовлетворяват търсенията на голям кръг читатели. Критериите за уважение в този подбор са предлагането на новоизлезли книги и непрекъснатата обмяна на съдържанието. Останалите – за неуважение, са “съкровени” тайни, до които ще се докосна.

Четенето ми преминава в три библиотеки – собствената, Националната и Столичната. Наблюденията ми са върху последната, по-точно върху филиала на ул. “Сердика”. Няма да се спирам на промените в книжовното съдържание в залата в последните години. Те и за посветени, и за любители не са и решаващи. Защото всеки може да си намери и книги, които не стоят по рафтовете, тъй като пълните списъци са в компютри. Положителното при промяната е, че на българската литература и на нейната класика е оставено значително място. Но как?

Ето тук е мястото на възклицанието я-а-а-а!

Защо бе, човек? Защото е нарушена светостта на мястото – истината и доверието. При книгите на българските класици стоят табелки с имената им: Ботев, Вазов, Вапцаров, Д. Димов, …..Смирненски, Ем. Станев, З. Стоянов, Яворов. Те са и указателни – ето, тук са. И благодарствени – помним ви и ви препоръчваме. Наред с тях на равнопоставени табели четем имената и на съвременни автори. Някои от тях – заслужено: Вл. Зарев, Л. Левчев. При другите библиотекарското приравняване е, меко казано, недопустимо: Алек Попов, Г. Господинов, К. Терзийски, Л. Филипова. Недопустимо в този момент, дай Бог изненадващо да ме опровергаят, като напишат книги, близки по сила на класиците.

Категоричното ми несъгласие изисква и отговора ми – защо, на какво основание. Преди да го дам, ще искам, без да се надявам да го получа, отговор на въпроса: на какво основание е направен посоченият избор. Заради това, че имената на четиримата са сред най-често произнасяните в националните медии? Или по някакъв друг критерий, който сега няма да изяснявам. Всъщност, чакам обявяването на критерия/ите, по който те и още неколцина са припознати като най па най в съвременната литература. Чакам и аналитичната оценка на написаното от тях, защото рекламната може да се прилага на други стоки, но не и към книгата.

Започвам отговора си по най-лесния начин. Сред възнаградените с табелки не фигурират имената на двама от най-големите ни поети от близкото минало – Христо Фотев и Борис Христов. Единият – покойник, а другият оттеглил се от поезията. Драги читателю, сравни написаното от тях със стиховете на Г. Господинов. Е, има значителна разлика, която не е в полза на човека с табелката. “Господи, колко си хубава” и как не са ти предвидили място в гвардията на назначените класици. Изскачат ми още толкова имена, но ще спомена само две – романистката Неда Антонова и поета, публициста и есеиста Калин Донков. Активно пишещи днес и радващи се на плодовете на литературната и житейската си зрялост. Справка: романите на Неда Антонова за Преподобна Стойна, за царица Елеонора, за Левски и “Разговори от изпуснатия влак” от Калин Донков. Само че на тях им е позволено само да са част от пейзажа, а не негов акцент.

В науката днес броят на цитираното от един учен определя значимостта на присъствието му в неговата област. Този принцип не може да се пренесе автоматично в литературата. Но някакви принципи за назоваване на литературната стойност и на връзката й с действителната популярност трябва да намерим и в хуманитаристиката, и в литературата. И те трябва да са близки до мерилото за научна стойност. Т. е., да се позовават на сумираното мнение на множеството от компетентни познавачи на художествената литература. Нали четете внимателно – компетентни и непредубедени, а не – самозвани, неискрени и непризовани.

За себе си съм открил на чие мнение може да се опре определянето на значимостта на една книга. Оттам и на един автор, защото той, авторът, е сборът от своите книги. А не самонадеяните нелепости, изречени в негова чест за честта на манипулирането. Компетентността представляват два типа хора измежду читателите и литераторите. Свързват ги много неща, но главното е невъзможността да им влияе конюнктурата и превъзнасянето. Групата компетентни, или ако щете белязани, читатели подготвя обществото и мнението му. Те оценяват въз основа на своя опит, интуиция и любов към литературата. Мнението им се чака, търси и възприема от малки общности около тях. И така недълго след отпечатването на добрата книга множеството малки общности са станали обществото, което я е възприело: пъстро в своите съждения и емоции, но единно в оценката. Възможността такова общество да сгреши е минимална. Ще я определя като 1 на сто, което е нищо в сравнение с конюнктурното 90 на 100. Този тип малък процент читатели е надежден оценител, защото не са обладани или случайно акостирали в литературата, а са респектирани от нея и се възприемат като нейна част. Частта, която досътворява и митологизира книгата.

И втората в съвкупността оценъчна компетентност са някои от литераторите. Не всички, а само тези, които освен притежаваните задължителни качества, са безусловно приети от обществото като негова компетентност и съвест. Такъв или такива днес у нас няма. А на места по света признати и утвърдени експерти определят живота на една творба. На другия ден след премиерата на театрална постановка в Ню Йорк авторът знае от излязлата рецензия ще я бъде ли. Всъщност и ние имаме литератори, годни за тази роля, но манипулативното ни общество отказва да ги припознае.

Та моето мнение за мястото на четиримата е консултирано с част от литературната компетентност на обществото, официално старателно срината днес. Белязаните читатели въобще не споделят “възторга” на медиите и библиотекарското престараване. Но ще се въздържа от логичните обобщения за обществото, лъжата, днешния ни хал. Не защото в главата ми звънна тревога: Що се пънеш, човек?! Остави на времето да решава. – Няма такова безлично нещо: времето като оценка на човешката дейност. Има два вида корекции за оценки на литературата във времето. За посредствените – забрава. За пропуснатите по някаква причина – възраждане. И тези две оценки във времето се правят – като днешните, от съвкупната компетентност – белязани читатели и талантливи, добросъвестни и признати литератори. Примерът е скорошен: как Деян Енев върна за живот романа “Калуня-каля” на Георги Божинов. Останалото е табелки с мълчание и реклама.

Коментари

Задължително поле