На 23 октомври 2019 да почерпят

Дневен хороскоп на Алена за сряда, 23.10.2019

Стрелба в училище в Калифорния, един човек е ранен (СНИМКИ и ВИДЕО)

Две жертви на поройни дъждове в Италия

Жертви и ранени след стрелба във ферма в Русия

Путин след срещата си с Ердоган: Постигнахме съдбоносни решения за Сирия

Еврокомисар: Влизането в Шенген на Хърватия, България и Румъния е още по-необходимо при сегашните предизвикателства

„Фолксваген“ не търси ново място за завода си, проектите са замразени

Осъдиха трима българи в Санкт Петербург за опит за продажба на 40 кг кокаин Ще лежат от 10 до 12 г. в изправителен лагер със строг режим

Ердоган: Турция и Русия ще извършват съвместни патрули в Сирия

Баде Ишчил си хвана младо гадже

Вебер за мониторинговия доклад на ЕК за България: Добра работа, Бойко Борисов!

Настояват за спиране на финансовото подпомагане на Тома Белев от държавата В писмо до премиера Бойко Борисов искат отстраняване от длъжността му в Министерския съвет

УЕФА ни предупреди за напускането на Боби

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 23 октомври 2019

Епопеята Каймак-Чалан Надали има друг връх на планетата, който да е загубил 11 метра от своята височина

В памет на Красимир Узунов – Поручика (1963-2019)

На 20 септември 2019 г. група българи за трета поредна година ще извърши поклонение на връх Каймак-Чалан, на днешната граница между Гърция и Република Северна Македония. Първото официално отдаване на почит на загиналите български воини се състоя през септември 2016 г. Негов инициатор и вдъхновител беше напусналият ни на 25 февруари т.г. Красимир Узунов, познат в средите на журналисти, политици, военни и т.н като Поручика. Само за две-три години този „нестандартен“ изследовател, с присъщите му дълбоки познания, енергия и работохолизъм, издаде три обемисти изследвания, посветени на Първата световна война – част от още по-мащабен замисъл, който за жалост остана неосъществен… „Пилотният проект“ на предложения нов прочит на събитията е публикуваният през 2015 г. първи том на замисления двутомен труд за битката на Каймак-Чалан през 1916 г.

Защо Каймак-Чалан? Може би защото забравата е най-болезнена именно при тази неравна, но и толкова знакова битка. Някога не е било така. През 1939 г. подполк. о.з. Коста Темистоклев пише: „Каймак-Чалан! Кой не е чувал за славните подвизи на храбрата българска войска по склоновете на тоя горд връх… За страшните и кръвни жертви, които трябваше да бъдат дадени в оная гигантска борба за обединението на всички българи…“ След 1944 г. нацията е обект на социалното, културно и идеологическо инженерство на тоталитарната държава. Българското участие в Първата световна война е осъдено като израз на „великодържавна“ и „империалистическа“ политика… За щастие, „интернационализмът“ няма достатъчно сили, за да промие необратимо колективния разум на един народ. За съжаление обаче, и след 1989 г. възкресяването на историческата памет е процес, който често е далече от хоризонта на днешния ни политически и културен елит.

От гледна точка на военната наука кървавото сражение за Каймак-Чалан от 12 до 30 септември 1916 г. е кратък епизод от войната… До 23 септември сърбите, макар да имат смазващо надмощие в хора и артилерия, дават над 10 хиляди убити и ранени, а загубите на 11-и Сливенски пехотен полк, гръбнакът на нашата отбрана, са около 3 хиляди души, половината от личния му състав. Ужасяваща е борбата за върха след 26 септември, когато атаките и ръкопашните схватки са непрекъснати. В чуждите изследвания битката е оценявана като тактически успех на възстановената, обучена и отлично въоръжена от Антантата сръбска армия. В стратегически план кръвопролитните боеве за скалистия връх не променят съществено ситуацията на Солунския фронт. С тежки загуби, при перманентната подкрепа с оръжие и боеприпаси, сръбската армия успява да превземе Каймак-Чалан. Казано по-точно, да принуди българските сили да се изтеглят на нови позиции за отбрана. Една „подробност“, която е показателна – надали има друг връх на планетата, който да е загубил 11 метра от своята височина? Не поради природен катаклизъм, а от масирания огън на противниковата артилерия, който се излива върху нашите войници. Преди 1916 г. върхът е 2532, а днес е 2521 метра над морското равнище!

Отбраната на Каймак-Чалан като национален дух и воля, както бе показано от Красимир Узунов, е съизмерима с Шипченската епопея. Българските войници удържат яростните атаки, бият се за всеки окоп, всяка скала и дол… Бият се при неимоверни тежки условия и оскъдица на снаряди, оръдия, патрони, храна, медицински консумативи и т.н., които противникът има в излишък! Бият се, защото знаят и за решаващите сражения в Добруджа. „Стратегическият план на Сърбия и нейните съюзници от 27 държави – обобщава в едно интервю Красимир Узунов – е да влязат през Битоля в България, а от север да дойдат румънци и руснаци… Докато сливенци са държали Каймак-Чалан, ген. Колев е стигнал до устието на Дунава…“ От около 7-те хиляди наши бойци, сражавали се на Каймак-Чалан, като военен потенциал оцеляват едва 800 – останалите загиват или са ранени, оглушали, изпаднали в психически разстройства. Убитите от наша страна са 1876, от сръбска – близо 5 хиляди. Цялата сръбска Дринска дивизия е извадена от строя от само един български полк, получавал неголеми подкрепления от други части. И ако битката за Каймак-Чалан е сръбска победа, тя не е българско поражение.

Днес легендарният връх за нас е някъде далече – и като километри, но повече като психология. От векове обаче Каймак-Чалан е на българска земя, българският ген и език не са изчезнали от тези места и в наши дни. През 1916 г. „Господарят на върховете“, както свободно се превежда името му, е „маркер“ на националната идея. За сръбската пропаганда обаче върхът е „вратата“ към несъществуващото през 1915-1918 г. Сръбско кралство – „врата“, но на българска земя, заграбена от довчерашните „братя“ през Междусъюзническата война през 1913 г. Каймак-Чалан е памет за саможертвените български контраатаки, издъхващите герои с откъснати крайници, планините от трупове. В художествено-документален маниер Красимир Узунов успя да пресъздаде образите на хората и природата, убийствения оръдеен, минохвъргачен и картечен обстрел, каменистия терен, в който нашите войници едва смогват да се окопаят, замръзващият дъжд, сняг и мъгли през септември – на две хиляди и петстотин метра надморска височина… И на преден план „обикновените“ български войници с техните напълно човешки емоции, но и с желязна воля за борба.

Благодарение на проучвателската работа и популяризаторските прояви, организирани от Поручика и негови съмишленици, паметта за Каймак-Чалан достигна до хиляди хора от различни градове, поколения, социални слоеве, професии. От забвение бяха извадени неподозирани „масиви“ историческа памет – документи, писма, спомени, фотографии. През 2016-а, а и през следващите две години имаше публични обсъждания по темата в Сливен, София, Велико Търново, Шумен, Добрич, Казанлък, Свищов и други градове. В тях се включиха вицеадмирал Пламен Манушев, ген. Константин Попов, ген. Груди Ангелов, изследователят Румен Манов, музейни работници, потомци на героите от Каймак-Чалан. Набра популярност идеята за достоен паметник на нашите герои на самия връх, което среща разбиране от гръцка страна, но, уви, е още далече от своето осъществяване.

Темата привлече и авторите на книгата „Оживелият подвиг (Каймак-Чалан и Европейската война през погледа на потомците)“, излязла през 2018 г. Нейни съставители са адвокат Георги Кременаров и художникът проф. Василен Васевски. Заедно с тях в този сборник участват Тодор Масов, Станимир Няголов, Петя Големанова, Кръстьо Кръстев, Светлана Ленева, Ваня Симеонова, Огнян Кованджиев, архимандрит Атанасий Султанов, Соня Кичева и Дима Шопова. Това са преди всичко млади автори, чиито есета отразяват вълненията от всяко поклонническо пътуване, при което всеки открива „своя Каймак-Чалан“ – през съхранените като по чудо в прахоляка на времето реликви от една война, която народът ни с право наричаше Освободителна. Или, както споделя Василен Васевски, шепата пръст, донесена от върха, прави всеки от един нас „…повече човек и повече българин.“

Епопеята Каймак-Чалан ни показва генетичната връзка на войните за национално обединение през 1912-1918 г. с Илинденската епопея от 1903 г., с каузата на Гоце Делчев, Даме Груев, Васил Чекаларов, Марко Лерински… Благодарение на Красимир Узунов, от забравата възкръснаха имената на невероятни българи – командващият отбраната на Каймак-Чалан полковник, по-късно генерал Алекси Попов, полковник Никола Христов (командир на 11-и пехотен Сливенски полк), полковниците Стефан Богданов и Илия Чолаков, капитан Димитър Инзов, „нестроевия“ редник Петко Ганин – Копчето, старши подофицер Стоичко Кудов, фелдфебел Руси Иванов, капитан Дечко Йорданов, редник Стефан Янев – Македончето, поручик Данчо Чакъров, капитан Антон Танев, ефрейтор Гюро Балдев – Зелениката и стотици още офицери, подоофицери и войници от 11-и Сливенски полк, от 33-и Свищовски, 43-и Шуменски, 46-и Добрички и други подразделения на българската армия. Пехотинци, артилеристи, картечари, снабдители, санитари… Хора със скромно образование, но и възпитаници на престижни университети, зрели мъже, но и съвсем млади момчета, синове на Сливен и на всички краища на целокупното българско Отечество.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.