„Лудогорец“ втори по шутове в Лига Европа

Г-7 в очакване на нов трус от Тръмп Срещата на най-развитите икономики започва утре

Шест членки на ЕС приемат 356 мигранти от кораб до Малта

Космическа сянка тегне над местните избори Ретроградният Меркурий залага капан, сочи прогнозата на астролога Светлана Тилкова - Алена

Пожар избухна на ферибот в Индонезия, трима загинаха

Ердоган се чул по телефона с Путин, ще посети Русия на 27 август

Бразилия няма пари да се справи с пожарите в Амазония

Бурак Дениз остана на сухо

Авантаджии с палатки превзеха плажа на Крапец Румънци отдават незаконно каравани под наем на пясъка, български “еколози” ползват гората за тоалетна

„Труд Уикенд“ – един вестник за два дни

Китай с нови мита за внос на американски стоки, Тръмп обеща отговор

Борис Джонсън: Ще връщаме обратно мигранти, които прекосяват Ламанша незаконно

Голям пожар гори до село Бегово Засега няма опасност за населението

Крадците на данни от НАП опитвали да заметат следите си Файл, изтрит от Кристиян, напълно идентичен с получен в редакцията на “Капитал”

Огнеборци гасят пожар на сметището на Велинград

Журналистът Любомир Йорданов с литературна награда

Наградата е на името на обичания български майстор разказвач и ловджия – Дончо Цончев. Снимка Цветан Томчев

Проф. Валери Стефанов връчи Голямата награда за къс разказ в Националния литературен конкурс “Дивото” на колегата ни Любомир Йорданов за разказа му “Децата на дивите гъски”. Наградата е на името на обичания български майстор разказвач и ловджия – Дончо Цончев, а конкурсът се организира за шести пореден път от Националното ловно-рибарско сдружение.
“Съюз на ловците и риболовците в България” и Съюза на българските писатели. Награждаването се състоя във Велико Търново по време на празника на националната организация на ловците и риболовците в България.

Ето и наградения разказ:

Д Е Ц А Т А  Н А  Д И В И Т Е  Г Ъ С К И

Любомир ЙОРДАНОВ

В крайдунавските села на равнината Златия децата ги носят не

щъркелите, а дивите гъски. Научих това отдавна. Един от първите ми

спомени е как вечер, сгушен в късото овче кожухче на дядо, което ми стига

до петите, стоя сред мекия като прана вълна сняг пред къщи. Погледът ми

опира в окичената с бели калпачета тараба на двора – дървения хоризонт

на детския ми свят, но с ушите и душата си улавям хилядите странни,

весели и тревожни звуци на цялата вселена. В мрака лаят кучета, пръхтят

овце, смях звъни отнякъде, но най-осезаемо от всичко горе високо в небето

се носят призивните, пълни с неясен копнеж гласове на невидими

същества…

– Дивите гъски идат! Носят деца в село!, казва баба ми, изправена като

страж зад гърба ми. „Да бе, да – гъски ще носят деца!”, мисля си аз, но не

казвам нищо, потънал сред осветената от снега и пълна с вълшебства

тъмнината. На другия ден мама съобщава с усмивка, че съседите си имат

момиченце и като порасне ще си играя с него! Голяма радост, цупя се,

какво разбира момиче от мъжки игри? Но се сещам, че тия дни в дълбокия

сняг никой, даже и пощаджията не е идвал на нашата улица, така че май

няма кой да е донесъл бебето освен дивите гъски. От смрачаване до зори

гласовете на гъшите ята кънтят в небето, подпряно от пушеците на

комините. Призори или на здрач дядо ми Данаил мята на рамо старото

чифте с куроци като човки на петли и поема към Дунав. Там с други ловци

дебнат сивоперите птици и изстрелите им отекват в баира над селото. След

канонадата ловците се връщат с преметнати през рамо, навързани по две

едри гъски. Увисналите криле на птиците се мятат по гърбовете на мъжете

сякаш самите те имат крила.

– Дядо, защо убивате гъските, нали носят деца?, питам аз. Дядо Данаил се

почесва, стрелка с очи баба и отвръща:

– Ние не стреляме по гъските, дето носят деца! Ловците не са убийци,

сине! Вземаме от природата само каквото ни трябва! После се заема да

помогне на баба с чистенето на птиците. Гъската е много полезно

същество – освен, че носи деца и дава месо, с мекия й пух се пълнят

юргани, които галят и топлят като мамините ръце. А от крилата им жените

правят метли за пепелта край печките. Снегът продължава да вали дни и

седмици над селото и света, гъшите ята тропосват небето, ловците вечер и

сутрин гърмят, а през седмица-две по къщите избухват веселби за ново

бебе. Такъв е животът в равнината Златия. През пролетта и лятото хората

се трудят на полето. Есенно време събират реколтата, пълнят с вино

бъчвите и се прибират по къщите. Работата е свършила, почват сватби.

Денем младите се веселят, нощем правят деца, а следващата зима, когато

стегнат студовете и ятата диви гъски пристигнат, идват и бебетата.

Годините на детството се точат пъстри и весели като файтон с бързи коне и

медни звънчета. Хлапетата, донесени от дивите гъски, растат. Класните

стаи в училището са тесни да поберат орляците дечурлига. След уроците

до тъмно ловим риба и превземаме с дървени пушки храсталаците край

Дунав. А нощем, понесени от сънищата като на крилата на гъши ята,

обикаляме далечни земи и морета. Някъде през зимата на трети или

четвърти клас се случва събитие, за което после в село дълго разказват.

Една мъглива утрин дядо Данаил излиза на лов със старото си куче Зак,

още по-старото чифте и двама–трима приятели. Край Дунав дядо стрелял

и една гъска паднала ранена в реката. Зак храбро се хвърлил да я вади, но

гъската запорила като моторна лодка водата към Румъния и се стопила в

мъглата заедно с кучето подире й. Уплашен за Зак, дядо скочил в рибарска

лодка и загребал след гъската, докато потънал и той в облаците над Дунав.

За изчезването на дядо вкъщи научиха чак привечер, когато ловците

пристигнаха измръзнали и гузно измърмориха „Данаил малко ще закъснее,

щото май е в Румъния!” Канският писъкът на баба разлая кучетата в

цялото село. Тази нощ в къщи никой не спа! На сутринта татко и

приятелите на дядо поеха към Дунав да го търсят, но по обед се върнаха

сами и посинели от студ. Баба и мама го удариха на плач. Работата ставаше

все по-лоша, когато подир обед дотърча кметът и съобщи, че в Румънско

гори огън. Обнадеждени, баща ми и ловците пак тръгнаха към реката. След

час компанията се върна весела, а най-гръмко сред всички се смееше дядо

Данаил. Край напалената до червено печка, пред изпотена кана с вино

дядо разказа как стигнал румънския бряг и чул лая на Зак, приклещил

ранената гъска в храсталак край водата. Треснал той с чифтето и тъкмо

прибирал гъската, когато до него заковал джип с румънски граничари. С

викове „Стой! Диверсант!” войниците го обезоръжили и откарали в

заставата. „Не съм шпионин! Ловец съм, за дивеча граници няма!”,

обяснявал дядо, но бил заключен сам в стая. А граничарите седнали да

хапнат сухоежбинка в столовата. От милост дали и на него парче качамак.

„Абе, момчета, защо дъвчете тая суха мамалига? Вижте каква тлъста гъска

съм донесъл! Дайте да я сготвя, пък тогава ме правете, каквото щете!”,

предложил дядо, който от излетите по Дунав поназнайваше влашки. След

кратък размисъл, старшината отвел дядо в кухнята, където за нула време

той извъртял тава с печена и поръсена с червен пипер гъска. Граничарите

извадили шише цуйка и дамаджана с вино и румънската застава скоро се

разтресла от викове „Наздраве” и „На рок!”. Понесли се и песни! Трапезата

продължила чак до следобеда на другия ден, когато войниците

ескортирали дядо и Зак до брега и дори му върнали пушката. „Ловът,

виното и добрата дума правят и непознатите приятели”, казваше след

приключението си дядо. Въпреки протестите на баба и мама той продължи

да ходи на лов, а веднъж-дваж в годината палеше огън край Дунав и се

срещаха с лодки в реката с румънските граничари. Разменяха си по шише

ракия, риба или някоя отстреляна гъска. Както казваше дядо обаче в

броеницата на живота няма само бели зърна. Лятото кметът свика общо

събрание в читалището. През последните години хората в село бяха доста

намалели. По-младите се местеха в града, където се строяха заводи и

заплатите бяха по-големи. Оредели бяха и децата по улиците. „Властта

реши да закрие училището в село! Ще возим децата до града, там

условията са по-добри!”, заяви кметът без особен ентусиазъм. „Вие луди

ли сте, бе? Как ще ни вземате децата?” викнаха хората. Но кметът вдигна

рамене и отсече „Това е! Решено е!”. „Село без деца, е като дърво без

птици – пусто и грозно! Ще съсипете всичко, кмете!”, въздъхна дядо ми и

си тръгна, а след него се изнизаха и другите. В средата на септември

автобус натовари останалите деца на селото и заръмжа към близкия град,

докато майките ни плачеха на площада. През следващите години един след

друг младите напуснаха селото. Запустяха цели махали. Родители и деца се

връщаха в родните къщи през ваканциите, но не беше същото. Сякаш

слънцето вече светеше по-слабо, а въздухът хем беше мил и познат, хем

горчеше от буцата мъка в гърлото. Зиме дядо продължи да ходи на лов и

вече водеше и мен. Стояхме на хълма над реката и чакахме въздухът над

главите ни да зафучи от ятата диви гъски, за да пуснем сноповете олово

към тях. ”Дивата гъска се стреля, ако виждаш ясно краката й! Иначе само

ще я раниш и съсипеш!”, учеше ме старецът. Но дали защото селото се

беше смалило и ятата не го виждаха от високо или пък птиците вече бяха

променили маршрутите си, но все по-рядко някоя гъска се спускаше над

къщите да остави бебе. През един ноемврийски ден дядо Данаил си отиде

от тоя свят, посивял и омалял в леглото, взрян с мъка навън, където се

носеха призивите на дивите гъски. Няколко месеца по-късно го последва и

баба. В селото вече бяха останали шепа хора, които се топяха като сняг в

долчинка през март. Децата, раждани през онези снежни и весели зими, се

пръснаха по света. Див орех, шипки и тръни превзеха пълните с живот

някога улици и ги превърнаха в пустош, каквато са били преди векове.

Когато заключих грохналата ни вече къща, единственото, което взех от нея

бе старото чифте на дядо. И макар че имам още пушки, тръгна ли на лов за

гъски и патици, винаги вземам него. Веднъж в годината – късно есен или

зиме, се връщам в селото край Дунав. Разрухата и тишината, покрили

някогашния пъстър и шумен живот, ме притискат като камък, затова рядко

свръщам към руините на къщите. Отивам на хълма над реката и чакам

крилата на дивите гъски да засвистят над главата ми. Ятата отдавна не

носят деца, а късите им викове сякаш са пълни не с копнеж, а с мъка и

упрек. Гласът на старата пушка също полита в небето – глух и

дрезгав…Като молба за прошка! Или зов за помощ? Огънчетата от цевите

прорязват зениците на здрача и изстрелите потъват в изпълнената с шум на

криле и блясък на звезди вселена.

 

 

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.