Журналистът Любомир Йорданов с литературна награда

Наградата е на името на обичания български майстор разказвач и ловджия - Дончо Цончев. Снимка Цветан Томчев

Проф. Валери Стефанов връчи Голямата награда за къс разказ в Националния литературен конкурс “Дивото” на колегата ни Любомир Йорданов за разказа му “Децата на дивите гъски”. Наградата е на името на обичания български майстор разказвач и ловджия - Дончо Цончев, а конкурсът се организира за шести пореден път от Националното ловно-рибарско сдружение.

“Съюз на ловците и риболовците в България” и Съюза на българските писатели. Награждаването се състоя във Велико Търново по време на празника на националната организация на ловците и риболовците в България.

Ето и наградения разказ:

Д Е Ц А Т А  Н А  Д И В И Т Е  Г Ъ С К И

Любомир ЙОРДАНОВ

В крайдунавските села на равнината Златия децата ги носят не

щъркелите, а дивите гъски. Научих това отдавна. Един от първите ми

спомени е как вечер, сгушен в късото овче кожухче на дядо, което ми стига

до петите, стоя сред мекия като прана вълна сняг пред къщи. Погледът ми

опира в окичената с бели калпачета тараба на двора – дървения хоризонт

на детския ми свят, но с ушите и душата си улавям хилядите странни,

весели и тревожни звуци на цялата вселена. В мрака лаят кучета, пръхтят

овце, смях звъни отнякъде, но най-осезаемо от всичко горе високо в небето

се носят призивните, пълни с неясен копнеж гласове на невидими

същества…

- Дивите гъски идат! Носят деца в село!, казва баба ми, изправена като

страж зад гърба ми. „Да бе, да - гъски ще носят деца!”, мисля си аз, но не

казвам нищо, потънал сред осветената от снега и пълна с вълшебства

тъмнината. На другия ден мама съобщава с усмивка, че съседите си имат

момиченце и като порасне ще си играя с него! Голяма радост, цупя се,

какво разбира момиче от мъжки игри? Но се сещам, че тия дни в дълбокия

сняг никой, даже и пощаджията не е идвал на нашата улица, така че май

няма кой да е донесъл бебето освен дивите гъски. От смрачаване до зори

гласовете на гъшите ята кънтят в небето, подпряно от пушеците на

комините. Призори или на здрач дядо ми Данаил мята на рамо старото

чифте с куроци като човки на петли и поема към Дунав. Там с други ловци

дебнат сивоперите птици и изстрелите им отекват в баира над селото. След

канонадата ловците се връщат с преметнати през рамо, навързани по две

едри гъски. Увисналите криле на птиците се мятат по гърбовете на мъжете

сякаш самите те имат крила.

- Дядо, защо убивате гъските, нали носят деца?, питам аз. Дядо Данаил се

почесва, стрелка с очи баба и отвръща:

- Ние не стреляме по гъските, дето носят деца! Ловците не са убийци,

сине! Вземаме от природата само каквото ни трябва! После се заема да

помогне на баба с чистенето на птиците. Гъската е много полезно

същество - освен, че носи деца и дава месо, с мекия й пух се пълнят

юргани, които галят и топлят като мамините ръце. А от крилата им жените

правят метли за пепелта край печките. Снегът продължава да вали дни и

седмици над селото и света, гъшите ята тропосват небето, ловците вечер и

сутрин гърмят, а през седмица-две по къщите избухват веселби за ново

бебе. Такъв е животът в равнината Златия. През пролетта и лятото хората

се трудят на полето. Есенно време събират реколтата, пълнят с вино

бъчвите и се прибират по къщите. Работата е свършила, почват сватби.

Денем младите се веселят, нощем правят деца, а следващата зима, когато

стегнат студовете и ятата диви гъски пристигнат, идват и бебетата.

Годините на детството се точат пъстри и весели като файтон с бързи коне и

медни звънчета. Хлапетата, донесени от дивите гъски, растат. Класните

стаи в училището са тесни да поберат орляците дечурлига. След уроците

до тъмно ловим риба и превземаме с дървени пушки храсталаците край

Дунав. А нощем, понесени от сънищата като на крилата на гъши ята,

обикаляме далечни земи и морета. Някъде през зимата на трети или

четвърти клас се случва събитие, за което после в село дълго разказват.

Една мъглива утрин дядо Данаил излиза на лов със старото си куче Зак,

още по-старото чифте и двама–трима приятели. Край Дунав дядо стрелял

и една гъска паднала ранена в реката. Зак храбро се хвърлил да я вади, но

гъската запорила като моторна лодка водата към Румъния и се стопила в

мъглата заедно с кучето подире й. Уплашен за Зак, дядо скочил в рибарска

лодка и загребал след гъската, докато потънал и той в облаците над Дунав.

За изчезването на дядо вкъщи научиха чак привечер, когато ловците

пристигнаха измръзнали и гузно измърмориха „Данаил малко ще закъснее,

щото май е в Румъния!” Канският писъкът на баба разлая кучетата в

цялото село. Тази нощ в къщи никой не спа! На сутринта татко и

приятелите на дядо поеха към Дунав да го търсят, но по обед се върнаха

сами и посинели от студ. Баба и мама го удариха на плач. Работата ставаше

все по-лоша, когато подир обед дотърча кметът и съобщи, че в Румънско

гори огън. Обнадеждени, баща ми и ловците пак тръгнаха към реката. След

час компанията се върна весела, а най-гръмко сред всички се смееше дядо

Данаил. Край напалената до червено печка, пред изпотена кана с вино

дядо разказа как стигнал румънския бряг и чул лая на Зак, приклещил

ранената гъска в храсталак край водата. Треснал той с чифтето и тъкмо

прибирал гъската, когато до него заковал джип с румънски граничари. С

викове „Стой! Диверсант!” войниците го обезоръжили и откарали в

заставата. „Не съм шпионин! Ловец съм, за дивеча граници няма!”,

обяснявал дядо, но бил заключен сам в стая. А граничарите седнали да

хапнат сухоежбинка в столовата. От милост дали и на него парче качамак.

„Абе, момчета, защо дъвчете тая суха мамалига? Вижте каква тлъста гъска

съм донесъл! Дайте да я сготвя, пък тогава ме правете, каквото щете!”,

предложил дядо, който от излетите по Дунав поназнайваше влашки. След

кратък размисъл, старшината отвел дядо в кухнята, където за нула време

той извъртял тава с печена и поръсена с червен пипер гъска. Граничарите

извадили шише цуйка и дамаджана с вино и румънската застава скоро се

разтресла от викове „Наздраве” и „На рок!”. Понесли се и песни! Трапезата

продължила чак до следобеда на другия ден, когато войниците

ескортирали дядо и Зак до брега и дори му върнали пушката. „Ловът,

виното и добрата дума правят и непознатите приятели”, казваше след

приключението си дядо. Въпреки протестите на баба и мама той продължи

да ходи на лов, а веднъж-дваж в годината палеше огън край Дунав и се

срещаха с лодки в реката с румънските граничари. Разменяха си по шише

ракия, риба или някоя отстреляна гъска. Както казваше дядо обаче в

броеницата на живота няма само бели зърна. Лятото кметът свика общо

събрание в читалището. През последните години хората в село бяха доста

намалели. По-младите се местеха в града, където се строяха заводи и

заплатите бяха по-големи. Оредели бяха и децата по улиците. „Властта

реши да закрие училището в село! Ще возим децата до града, там

условията са по-добри!”, заяви кметът без особен ентусиазъм. „Вие луди

ли сте, бе? Как ще ни вземате децата?” викнаха хората. Но кметът вдигна

рамене и отсече „Това е! Решено е!”. „Село без деца, е като дърво без

птици - пусто и грозно! Ще съсипете всичко, кмете!”, въздъхна дядо ми и

си тръгна, а след него се изнизаха и другите. В средата на септември

автобус натовари останалите деца на селото и заръмжа към близкия град,

докато майките ни плачеха на площада. През следващите години един след

друг младите напуснаха селото. Запустяха цели махали. Родители и деца се

връщаха в родните къщи през ваканциите, но не беше същото. Сякаш

слънцето вече светеше по-слабо, а въздухът хем беше мил и познат, хем

горчеше от буцата мъка в гърлото. Зиме дядо продължи да ходи на лов и

вече водеше и мен. Стояхме на хълма над реката и чакахме въздухът над

главите ни да зафучи от ятата диви гъски, за да пуснем сноповете олово

към тях. ”Дивата гъска се стреля, ако виждаш ясно краката й! Иначе само

ще я раниш и съсипеш!”, учеше ме старецът. Но дали защото селото се

беше смалило и ятата не го виждаха от високо или пък птиците вече бяха

променили маршрутите си, но все по-рядко някоя гъска се спускаше над

къщите да остави бебе. През един ноемврийски ден дядо Данаил си отиде

от тоя свят, посивял и омалял в леглото, взрян с мъка навън, където се

носеха призивите на дивите гъски. Няколко месеца по-късно го последва и

баба. В селото вече бяха останали шепа хора, които се топяха като сняг в

долчинка през март. Децата, раждани през онези снежни и весели зими, се

пръснаха по света. Див орех, шипки и тръни превзеха пълните с живот

някога улици и ги превърнаха в пустош, каквато са били преди векове.

Когато заключих грохналата ни вече къща, единственото, което взех от нея

бе старото чифте на дядо. И макар че имам още пушки, тръгна ли на лов за

гъски и патици, винаги вземам него. Веднъж в годината - късно есен или

зиме, се връщам в селото край Дунав. Разрухата и тишината, покрили

някогашния пъстър и шумен живот, ме притискат като камък, затова рядко

свръщам към руините на къщите. Отивам на хълма над реката и чакам

крилата на дивите гъски да засвистят над главата ми. Ятата отдавна не

носят деца, а късите им викове сякаш са пълни не с копнеж, а с мъка и

упрек. Гласът на старата пушка също полита в небето – глух и

дрезгав...Като молба за прошка! Или зов за помощ? Огънчетата от цевите

прорязват зениците на здрача и изстрелите потъват в изпълнената с шум на

криле и блясък на звезди вселена.

 

 

Коментари

Задължително поле