Законът за радиото и телевизията - нищо и половина

Едно е колко пари трябват, друго е как се дават и от кого зависят

Защо е важен законът за радиото и телевизията, чието обществено обсъждане приключва утре? Важен е, защото регулира обществените медии - БНТ и БНР, да. Но е още по-важен заради общото състояние на медиите у нас, което е плачевно тук-там: пропаганда вместо информация, клевети вместо критични коментари, неграмотност вместо езиково богатство.

Доколкото се смята, че държавата в частните медии трудно може да се меси, конструкцията на обществените е от съществено значение за общата медийна среда. Ако обществените медии са с висок стандарт, те биха могли да вдигнат летвата за частните, които се конкурират с тях. Или поне това е идеята.

Какво трябваше законът да направи? Трябваше да въведе нова схема за финансиране на обществените медии, да определи по какво се различават те от другите и какво съдържа тяхната „обществена мисия“. А какво направи? Нищо и половина. Вярно, че до известна степен дефинира „мисията“- като нещо патриотично, културно... Но не направи най-нужното - нова схема на финансиране. Директорът на БНТ Кошлуков най-много настояваше за нея, защото БНТ е в хронична бедност. Всяка година финансовото министерство определя една сума за телевизионно производство, но тя винаги се оказва по-малка от необходимата. БНТ до есента свършва парите, след което сключва заеми и проси от финансовия министър. Това и за БНР важи, макар там да са по-малко дефицитите.

В новия закон си остава старото финансиране - директорите зависят от финансовите министри. Има някакъв опит бюджетните пари да се обвържат с обществената мисия - но как - не се разбира. Едно е колко пари трябват, друго е как се дават и от кого зависи колко са. От години БНР и БНТ настояват за тях да има определен процент от брутния вътрешен продукт. А не така - ежегодно да се решава колко от бюджета да им се отдели. Защото, като е така, властта наказва или награждава главните редактори в зависимост от послушанието. В БНТ се разказва един такъв диалог, подслушан: „Г-н министър, ние сме пред фалит“ - „О, директоре, пари ли искаш? Направи (еди какво си...) и ще ги имаш.“

В закона не е решен и въпросът къде отиват дадените пари. И кой контролира „общественото съдържание“? СЕМ и медийните началници. За управляващите то е добре, но как е за зрителите и слушателите? Друго би било, ако има специален фонд „Радио и телевизия“. Такъв фонд е заложен в закона още през 1997 г. по модела на Би Би Си - да се пълни не от бюджета, а от такса за всеки потребител с електромер. И в него да има представители на 3-4 министерства и - забележете - на частните медии, които обяснимо ревниво ще следят как се харчат общите средства. Но този фонд така си и остава мъртва буква в закона. Никое правителство не посмява да натовари с такси народа. А точно с фонда обществените медии могат да станат независими - той е като преграда между тях и министрите.

Да, трудно е да се иска такса от гражданите - дори и стотинки. Но може да се помисли как да се пълни фондът - дали от дистрибутори, дали от оперативни програми... А в закона за такава мисъл няма и намек. С него просто се закрива фонда и се казва: правителството всяка година ще дава пари за телевизията и радиото. И авторите му се занимават с други въпроси, като например с какъв мандат да бъде директорът на БНР - дали той да назначи УС или УС да назначи него... Добре, но засичането на мандатите - както и да е, не решава големите проблеми на обществените медии. Тези проблеми не се решават и с допълнителните бюджетни пари, които се дават на СЕМ, защото... Бог знае какво точно прави този съвет. По-рано той се наричаше НСРТ (Национален съвет за радио и телевизия), а на членовете им викаха „несретниците“. И това не се е променило много до ден днешен.

Коментари

Задължително поле