За Европа или за партиите?

По-малко от четири месеца остават до изборите

Помислим ли за изборите за европейски парламент, първото, което оценяваме, е срокът. Три месеца и нещо, почти четири. Време достатъчно, за да свършат партиите това, което ги засяга най-близко. Съставяне и подреждане на кандидатските листи, „ухажване“ на избирателите, контакти и евентуални споразумения с партньори. Но задълбочено разискване в обществото за съдбата днес и за близкото и по-далечно бъдеще на ЕС, т.е. и на Европа? Няколко месеца са съвсем кратко време, дори ако има силна амбиция това да се направи. А изглежда и амбиция всъщност няма.

Равносметката за ЕС на изминалите десетина години навява песимизъм и тревога. Обратно на надеждите от последното десетилетие на ХХ век, в геополитически план ЕС определено губи ранг. Вместо желаното утвърждаване „на върха“ на двойката САЩ-ЕС, в съвременността се налага все по-категорично един многополюсен модел. САЩ успяват все още с цената на една свръхрискова политика да се удържат на позицията на първа военна сила, но в икономически и финансов план Китай е първият им конкурент. Условната „тройка“ е съставена от САЩ, Китай и Русия, а ЕС играе незавидната роля на поддържащ партньор за Вашингтон. Утре Индия, Япония, една евентуално обединена Корея, може да започнат „да изтласкват“ ЕС и от това място.

Причината за „снижаването“ на ЕС в мащабите на света не е някаква скрита конспирация. В основата на този процес е отсъствието на стратегическо виждане за това какъв ЕС се гради и какви са целите в света, които този ЕС се стреми да постигне. В последното десетилетие бе демонстрирано по-категорично от когато и да било, че няколкото десетки хиляди добре платени функционери на ЕС работят главно за това да развият и утвърдят една бюрократична властова структура над европейското общество, оставяйки идеалите и очакванията на „проекта Европа“ за някакви „далечни времена“.

Вместо конструктивни усилия в името на един истински „проект Европа“, силите на ЕС изтичаха в сблъсъци около украинската криза, „Брекзит“ и в цялост отношенията с Великобритания и оттам и със САЩ /главно в търговската област/, и - особено в последните години - кризата с миграцията и с откритата експанзия на радикалния ислямизъм. Положителният потенциал, който предлагат на ЕС редица насоки на взаимно изгодни връзки с Русия, но и с Китай, Иран и някои други страни, бе пренебрегнат, заради невинаги обосновани и от европейските интереси изисквания на политиката, желана от САЩ. Негативен ефект имаха и някои инициативи, предприети в интерес на групи лица, като истанбулската конвенция например.

Последиците не закъсняха и са видими за всеки, който не е равнодушен към съдбата на Европа. В социален план неравенствата в европейското общество се множат. В рамките на правилата, държавите членки на ЕС демонстрират единство, но по същество са много различията в следваната от всяка от тях политика, което доведе до формирането на групи държави с различни позиции по редица съществени проблеми. Вече нито учудват, нито будят тревога взаимните нападки между държави членки на ЕС. Като резултат от всичко това се оформя все по-силно недоверие у обществото спрямо ръководните институции на ЕС, а последните упрекват все по-яростно в популизъм, фашизъм и какво ли не, всеки, който опита да бъде глас, или дори само да изрази безпокойство от съществуването на това недоверие.

Отговорност за това състояние на ЕС носят големите политически партии. На първо място дясната европейска народна партия /ЕНП/, защото тя бе главната политическа сила на сцената на ЕС през този период. На второ място, зад нея, партията на европейските социалисти /ПЕС/. И след тях и останалите партии, представени в европейския парламент. Не в смисъл, че тези партии бяха инициаторите и главните архитекти, така да се каже, на изминатия от ЕС път.

А защото те не поеха, в изискваната от обществените интереси степен, своята отговорност за това избирателите им да бъдат осведомявани и думата на последните да се търси и да се чува при решаването на всички важни за развитието на ЕС проблеми. Политическите партии, представени в европарламента, се държаха главно като говорители и инструменти на политиката и интересите на ЕС-бюрокрацията. А на европейското общество? Само доколкото не бе в конфликт с желаното от бюрокрацията.

Ето така, съзнателно търсен, или просто логичен резултат от избрано поведение на „европейския елит“, ЕС се оказа в „мъртва хватка“. От една страна се остави да няма свое стратегическо виждане за света - този, който е, и този, към който има амбиция да се стреми. От друга страна, допусна да се настани недоверие между значителна част от обществото и политическите партии и институциите, от чието съгласие и общи усилия зависи въобразяването и сетне реализирането на едно европейско стратегическо виждане.

Наблюдавайки оживлението, а и сблъсъците, с които в много страни се върви към европейските избори, може да се предположи, че те ще донесат нещо ново.

Разместване на традиционните политически пластове, явяване на някои нови лица на сцената на ЕС. Навярно така ще бъде и да се надяваме, че ще бъде за добро. Но казаното не е нещо повече от пожелание. Защото анализът на изминатия път и главно назоваването на отговорността за водената в много направления погрешна политика, в смисъл - неотговаряща напълно на европейския интерес, не бе направен. И нищо не обещава, че този анализ ще бъде направен в месеците до изборите.

Остава ни при това положение да се надяваме, че възникналите в някои европейски страни, къде спонтанно, къде не чак дотам спонтанно, нови движения на обществена активност, като „жълтите жилетки“ във Франция например, ще дадат тласък и ще предложат трамплин за изява на нови лица и формации.

 

Българските интереси

Що се отнася до отношението на нашите политически партии към приближаващите европейски избори, доколкото мога да го преценя, то е само в обсега на партийните интереси. Коя партия колко депутатски места ще вземе и как това ще отекне на нашата си политическа сцена. Съдбата на ЕС, съдбата на Европа, нуждата от нова стратегическа визия - това нашите политици - засега поне - оставят да го формулират „големите“. Жалко! Не е това българският, нито истинският европейски интерес.

Коментари

Задължително поле