Иван Радоев, или отстояването

Българските автори, чието навлизане в зрелостта и най-пълноценен писателски живот преминаха между 1944 и 1989 г., неизбежно имат биографии, детерминирани от тоталитаризма. Не казвам това добро или лошо е, но във всеки случай значи канализиране и еднаквост в изискванията на властта към литературата и авторите є. И немногообразни възможности за реализация на носения потенциал. Немалко от творците са избирали грешния от позицията на голямото Слово път - компромиса. И са заплатили доживотно или с дълги тягостно кухи периоди творчество. С подобия и имитация на голяма литература. Но остават упоритите, верните на таланта и Словото.

Между тях най-драматична е съдбата на писателите, вярващи в големите социални идеали на ХХ век. Превърнати от властта в идеология, която се опитва да налага на литературата догми, коловози, отказ от съзнаваната истина и от справедливостта. Един от тях е Иван Радоев (1927-1994 г.). Той, подобно на много от връстниците си, минава през най-обединяващата младите обществена кауза на 40-те години - бригадирското движение. И започва с възпяващи го стихове. Но много скоро ще се убеди, че емоционалната искреност се приема безрезервно само в творби, видени от властта като уместна конюнктура. Защото другата тематична линия на поетичната му младост - любовта, предизвиква нервност у догматичната критика. Тя не се задоволява с рецензентско недоволство, а провокира обществено разобличаване под формата на уж дискусия за съвременната поезия. Годината е 1952, по времето, когато конюнктурните прозаици и критици опитват и разправа с една от великите български книги - романа “Тютюн”. Ив. Радоев не го сполетява разгром, но горчивият привкус от ранния сблъсък с догматизма остава завинаги. Но по-важно е да проследим ефекта от удара за развитието на поета и на мястото на догматичната критика след “дискусиите”.

Най-парадоксалното в акциите срещу талантливото е, че накрая погромът се стоварва и върху критиката. Защото си е позволила да изземва функциите на власт­та, която се смята за призвана да определя параметрите на догмата и персоналните прегрешения. Тъкмо това се чете във височайшата партийна статия срещу критиците на “Тютюн” и в административната разправа с някои от тях. В някаква степен надянатата юзда на критическото “всесилие” предпазва донякъде от най-ревностния догматичен диктат. Страхът да не сбъркаш с идеологическата преценка прави критиците по-страхливи и по-предпазливи от автоцензурата на творците. Този парадоксален пробив не носи истинска свобода на Словото, но е крачка в сравнение с идеологическата свирепост дотогава. И да не забравяме, че властта ще напомня за своите прерогативи винаги когато се почувства уязвена. Макар че със санк­ционирания от нея пробив тя несъзнателно посяга на своята всесилност.

Ив. Радоев вероятно е преминал през някакви съмнения, но те не могат да го отклонят от веруюто да следва Истината на Словото и правотата на таланта, когато служи искрено и с вътрешна убеденост. Но за да продължи, трябва да потърси своите устои и да определи житейското си поведение и служенето на Словото. Това той е дефинирал ясно като отстояване, та ми остава само да цитирам финала на “Завещание в стара къща”: “Най-важ­ното днес е/ да не се предаваме…/Да не се предаваме,/ сине!”

А тематичните устои започват да се припокриват с житейските и философските. И те са: родината, любовта, вярността към чистотата и светостта на своята вяра, отговорността към думите и Словото. И ето как в тези теми се утвърждава и житейската позиция на Ив. Радоев. До средата на 50-те години темата за патриотизма в литературата ни е преизпълнена с коленопреклонение, жертвоготовност, възхита от природата и историята, т.е. все елементи на ритуално-клетвено приобщаване. (Всъщност в 1956 г. дори само писането на патриотични творби, освободени от идеологизъм и уж социален патос, е предизвикателство.) Иван-Радоевият патриотичен стълб обаче е преобладаващият български характер, носените от него глъбинни морални и поведенчески ценности, вековен страж на българската съдба.

Да седнеш с оня тих човек, с корави длани -

широки и добри - големи като нива,

с очи, в които трепкат

пламъчета живи

и сочат скритото в душата му имане.

(„Села от равнината”)

Когато дойде лято

елате и го вижте в

равнината!...

Когато дойде враг –

попитайте Балкана!

(„Българин”)

И сега можем да обобщим. Ако избраната творческа и житейска позиция на Ив. Радоев в детерминиращото биографиите време е отстояването, то нейният основен инструмент в литературата е интелектът. Интелектът, който е авторска същност, но и сериозен защитник, труднодостъпен и уловим за елементаризма на властовите и идеологическите дебнения и нападки.

Ранната любовна лирика на Ив. Радоев се отличава с искреност и с дързостта да я предложи в идеологизираната среда. Но в зрялата любов­та все повече става зависима от готовността любимата да следва позицията на поета, обещаваща трудност и драматичност при споделянето й.

От мене не можеш да очакваш нищо,

освен една кратка лъжа за щастие.

Ако тя ще ти стигне за цял живот,

да тръгваме.

Но не само избраната строфа от “Обяснение в любов”, цялото стихотворение привидно е антиобещание за споделен живот, а всъщност е трезвото, честно и отговорно заявено предложение, произлизащо от веруюто на поета. На драматичните последствия от споделеността Ив. Радоев посвещава поемата си “Жена ми поиска да живеем щастливо”. Тя представлява апотеоз на житейската му позиция, изграден с аргументите на моралната чистота и на следването на повелята на своите идеали. Но същевременно не пощадява времето, превърнало идеалите в идеология, която прикрива измяната на идеалите. С това поемата сякаш характеризира лириката на Ив. Радоев - в нея доминира отстояването, предадено и с доверени свети ценности, и с драматичен диалог с реалиите на времето.

Пресъздаването и оголването на същностите на времето авторът доверява на драматургията и на сатиричната поезия. На драматургията Ив. Радоев е посветил най-голямата част от съзидателността си: и на написването на драми, и на работата си като драматург и член на литературно бюро в театър. На нея, най-вече на “Човекоядката”, той дължи известността си. Чрез театъра той постига обществено влияние, защото присъствието му (и на други, разбира се) като автор и създател на репертоарна политика прави театър “София” водещ. Който - както и Сатиричният театър, в отделни постановки напомняше обществената значимост на възрожденския театър у нас.

Условно драмите на Ив. Радоев можем да разделим на остро проблемни (за времето, но и не само за него) и иносказателни. Свързващото, естествено, е авторовият натюрел - вкус към комичното, дори в трагична ситуация (творбата си “Кълбовидна мълния” той нарича драматична комедия); използване и пародиране на всякакви речеви пластове на времето си; артистично поднесени конфликти; проблемно значими монолози и т. н. И все пак между двете групи, приживе на автора, публиката отдаде повече внимание на иносказателните, в които включвам “Садал и Орфей” и “Човекоядката”. Особено на “Човекоядката”, с която тайно е назовал социализма. Действието в пиесата се развива в старчески дом. Който с идването на новонастанения Топузов, стар номенклатурчик, се преобръща. В дома нахлуват напъни за преобразяване, напомнящи за глупави експерименти на системата, и пустословието на официалността и пропагандата. За да се разбере, че става дума за умален модел на общественото лице. И публиката посрещаше представленията с ясни реакции към иносказанието. А за автора “Човекоядката” стана тържеството на отстояването и на интелектуалното превъзходство над властта. Но и сега ми се струва, че обществото го награждаваше с внимание не само заради театралния показ на реалния абсурдизъм, но и заради смелостта да не предава идеалите и таланта си.

ТВОРБИ

ПЕТИМАТА ОТ РМС

Защо тръгнахте?

Да бяхте почакали други да тръгнат!

Защо не почакахте?

Ветрове, ветрове...

Дъх на земя и на плач.

Тежка омая на смърти и раждане...

...Омаяни сте били - обаяни

от едно червено условие в сърцата –

свобода!

Затова...

Сега много ни трябвате!

Вашите очи ни трябват -

да видим другаря си.

Ръцете ви много ни трябват -

да погалим децата си.

Вашите стъпки ни трябват -

да се обърнем засрамени.

Защо тръгнахте?

Да бяхте почакали ние да тръгнем,

за да познаете вие какво е вина!

Деца сте били, затова...

Тръгнали сте подир своето хвърчило.

ДА БЪДЕ ЛЮБОВ

Само ти ми остана -

по-близка от смърт,

по-далечна от сън.

Ти ми роди чудесата

за да внимавам какво ще загубя.

Оттогава ръцете ми

все пътуват към тебе,

към тебе пътуват,

към тебе...

Да се свети името ти!

ПРИТЧА ЗА ДУМИТЕ

Тия червейчета в нашето удобство!

Пръстени за обич и изневяра.

Наша свобода - наше робство.

..В начале бе словото... И ни дадоха думите,

та като ги съчетаем, да се разберем помежду си.”

Например: “Ние не се разбрахме помежду си.

Какво стана с думите?

Неделно задръстване

в старопланинските проходи!

А някъде там... в едно някъде,

оттатък фоайета и коктейли,

зад кладите от плачове и усмивки,

зад ренесанса и ножа в пазвата,

където е тихо от липса на слава,

чакат думите.

Как да ги доведем?

Да ни извинят в автобуса,

да ни кажат “добър ден”,

да ни нарежат хляб.

След това можем да паднем

не само в бой

(и орлицата да ни пази сянка),

но и в мир - един до друг,

като думи в детска читанка.

БЪЛГАРИН

Когато дойде пролет,

той хваща с две ръце земята.

Когато дойде лято -

елате и го вижте в равнината!

Когато дойде зима,

той хваща чашата като камбана

Когато дойде враг -

попитайте Балкана!

ПРЕВОДИ НА ПОЕЗИЯ

Ах, тая жажда! Това пиянство!

Слава, слава - от Лондон до Гваделупа!

Голямото селско пространство

смалихме до танцова трупа.

Революции правехме, пробивахме проходи,

имахме знаме - нямахме доходи,

кълняхме се в ракията и коня,

целувахме ръка на своите отци,

варвари бяхме от тоя до оня -

сега сме световни светци.

ЕСЕННА ЛЮБОВ

Беше хубав светът без виза и покрив,

но за всичко това не ми се приказва.

Простете, момичета! Стръкчета мокри!

Благославям жената, която залязва.

Тя все сънува, че търси едно момиче,

през деня се усмихва и се отказва.

Благославям не теб, Беатриче,

благославям жената, която залязва.

В лицето є се вглежда една ученичка.

Своето бъдеще дали забелязва?

Къде бързаш, момиченце, с кратка поличка?

Благослови ми жената, която залязва.

О, дълъг живот на скитащо куче

обявено вън от законната нежност!

Какво не умря? Какво не се случи?

Но само тя е била неизбежност.

Благославям жената, която залязва.

 

СЕЛА ОТ РАВНИНАТА

Села от равнината. Аз ви зная

отдавна. Още от ония ранни дни,

когато ме е мамил с жерави безкрая

към приказни страни.

Села от равнината.

Да тръгнеш бос с очи от жегата помътени,

да ходиш в топла пепел, от която зрее хляба,

да дишат птиците нападали по пътя.

Да чуеш хората, които си говорят!

Те стъпват тежко през горещите стърнища

и заедно отиват и се връщат -

хора, които никого не са излъгали за нищо.

Села от равнината.

Да спреш със вечерта под лозница голяма,

която от години все по стряхата се вие

и върху масата от някогашен воденичен камък

да сложат стара джиброва ракия.

Да седнеш с оня тих човек, с корави длани -

широки и добри - големи като нива,

с очи, в които трепкат пламъчета живи

и сочат скритото в душата му имане.

Той пуши тихо, пие, диша равно.

Понеже той разбира от езика на земята,

заслушва се понякога, говори бавно.

А гроздовете тегнат като мисли от асмата.

Села от равнината. Винаги когато ме нападнат или някой поиска да ме уязви, аз се връщам към вас. Виждам оня едър човек. Виждам неговата голяма ръка, която храни птиците. В устата си държи ръжена сламка. Диша равномерно, здраво. Аз затварям очи. Нощта сваля небето до моя прозорец. Сънувам хубаво, спокойно.

 

ЗАВЕЩАНИЕ В СТАРА КЪЩА

Тъй дълга е болката към звездите,

а земните радости - къси!

Моите зеници са вече изтрити -

виждат далече само в съня си.

Най-важното днес е

да не се предаваме,

сине!

Утре над мен

ще се срутят световете,

момче.

Ще стана много важна за тебе история.

Дай да целуна листата ти, мое дръвче;

моя малка, зелена по дух територия!

Най-важното днес е

да не се предаваме,

сине!

Най-важното днес е

да не се предаваме

...Да не се предаваме,

сине!

 

ПОЕЗИЯТА УТРЕ

Бягам от мястото

толкова много без думи

и аз не съм същия!

Сбогом лице чуждо и кръгло

колкото и да се приближаваш

чужденецо!

Пи-пи! Пи-пи-пи! Пи-пи!

Еридан пие кваркове

а не осъмва. Пи-пи!

Дълги чорапчета на къси вълни.

 

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Лица