Изкуството като апотеоз и богохулство

Програмата на БНТ бе най-гледана в новогодишната нощ.

Новогодишните телевизионни програми са като онези дървени ръчички, с които се почесваме по гърба, за да ни стане приятно

Молитвата не е унизителна молба, а съкровен разговор между богоподобното творение и неговия Творец

Понеже Бог реши по великото Си чувство за хумор да бъда член на два културни съвета, от които не зависи абсолютно нищо – на БНТ и на Столична община – нека кажа какво мисля за културата в светлината на експертната дискусия около новогодишните телевизионни програми. Не, тази дискусия не се разгоря във въпросните културни съвети, които сякаш са изтъкани от азбест и в тях нищо не може да се разгори, а в социалните мрежи. Ако социалните мрежи са съвременната агорà, то със свито сърце се опитвам да си представя какви празнодумци са дрънкали глупости на античната с надеждата всички да ги чуят и да им се възхитят. Слава Богу, че от празнословието на античната агорà не е останало нищо; Слава Богу, че от празнословието на античната агорa не е останало нищо; слава Богу, че и от това на съвременната нищо няма да остане. Булгаков знае, че ръкописите не горят, но „статусите“ не са ръкописание точно в този смисъл. „Статусите“ горят и сублимират без следа.

Сигурен съм, че новогодишните програми са били кич. Не съм ги гледал, но оцелели очевидци ми разказаха покъртителни неща. Особено за БНТ. Но какво пък - ако 364 дни в годината обществената телевизия трябва да възпитава, то в един може да си позволи да забавлява. А как си представя тя онзи, когото е тръгнала да забавлява, как вижда ценностите и вкуса му, на какво предполага, че ще се зарадва, това вече е съвсем друг разговор. Със сигурност Комедия дел арте със своята дебелащина е предизвиквала рефлукс дори и у най-дребния и муден италиански благородник, но днес я смятат за класика и въздишат по нея, както въздишат и по валсовете на Щраус, които не са нищо повече от танцувални шлагери. Сравнението между днешните танцувални шлагери и валсовете на Щраус говори единствено за деградацията на цивилизацията и за нищо друго. Пластмасата е великолепно откритие, но щрайхът все още е дървен. Деградацията се вижда във всички форми на изкуството, дори и в архитектурата, която с развитието на технологиите би трябвало да е в състояние да си позволява все по-сложни и по-изящни форми, но не би. Днес представителите на художествено-творческата интелигенция се превъзнасят по най-обикновени градски къщи от Третото царство и превръщат в паметници на културата стари тютюневи складове и производствени халета. Защо е тази носталгия? Нали точно те отрекоха старите форми, нали точно те ги замениха с брутализъм и суров бетон?

На пръв поглед новогодишните телевизионни програми изобщо не бива да ни интересуват - те са фон за трапезата, прост набор храносмилателни кадри, озвучени с наивна музика и тук-таме прекъсвани от реклами за поддържане на напрежението. Те са по-лековати даже от древните театрални представления, които през IV век са скандализирали Иоан Златоуст с белосаните и начервени физиономии на актрисите. Нищо че в телевизионните програми участват творци на изкуството - комици, музиканти, танцьори, фокусници, певици и т. н. Новогодишните телевизионни програми са стимул за сетивата (всъщност знаете ли какво е „стимул“?

Буквално остен, но също и заострен кол за възпиране на конница), те стимулират сетивата подобно на красивите картини, възбуждащите аромати, загадъчните звуци и вкусните манджи от някой готварски блог. Новогодишните телевизионни програми са като онези дървени ръчички, с които се почесваме по гърба, за да ни стане приятно. Защо тогава е цялото това напрежение?

Защото, когато каже „култура“, човек си представя преди всичко духовна култура, а не дървена ръчичка за почесване по гърба. И като каже „духовна култура“, човек си представя преди всичко изкуство, което говори с езика на красотата. Духът търси красотата, защото истината, красотата и доброто са синоними. Когато духът търси красотата, той търси истината. Когато търси истината - търси доброто. Истината и Доброто невинаги подлежат на пряко описание, затова прибягваме до символи. Произведенията на изкуството са символи. Изкуството е красивият порив на човека да назове Истината и Доброто. Затова понякога се твърди, че естетиката и етиката са по-близки помежду си, отколкото изглежда на пръв поглед. Ето оттук е и напрежението при оценката на новогодишните телевизионни програми - не всеки може да обясни защо, но всички чувстват интуитивно, когато нещо, претендиращо да е изкуство, не е, защото не си дава труда да назове неназовимото все едно по какъв начин, защото не успява да изобрази идеята за Истина и за Добро.

Човекът е уникално създание на границата между видимия и невидимия свят, между материалното и духовното. Човекът е живата връзка между тези светове. Освен материална част, която се храни и се люби, човекът притежава и духовна, която също си има своите нужди, своите потребности. Не го отричат даже и вулгарните материалисти, само дето казват, че битието определя съзнанието. Битието силно влияе на съзнанието, но не го определя. Идеята не произлиза от материята, а е точно обратното. Изкуството е форма на самозащита на духовното срещу плътското. „Не само с хляб ще живее човек“ (Мат. 4:4), казва Господ на сатаната, когато онзи го изкушава в пустинята.

Еволюцията не може да създаде стремеж към красота, логиката u е друга. Красотата не е субективна, не е продукт на обществен договор. Мъжкият паун е красив не само за женския, но и за човека, който надали се води от нагон да има оплодени яйца от него. За кого са красиви цветята, нима пчелата и човекът имат еднакъв естетически вкус? Красотата е обективна. Продукт на обществен договор може да бъде само илюзията за красота, която е преходна и като такава я наричаме „мода“. В изкуството няма мода, а само нови степени на разбиране, следващи логиката на домостроителството.

Изкуството е молитва. Молитвата не е унизителна молба, а съкровен разговор между богоподобното творение и неговия Творец. Творението е толкова далеч от Твореца, че молитвата му ще се блъска като птица в затворена стая, ако няма какво да я понесе към небесата. Помощните средства (ако можем да ги наречем по този изключително груб начин), които позволяват на молитвата да продължи пътя си, са храмът, иконата, кандилото, тамянът, свещта, в това число и изкуството. Истинското изкуство. Ако изкуството не поддържа жива връзката между земното и небесното, между душата и духа, то не е нищо повече от новогодишна телевизионна програма.

Религия означава връзка. Или по-точно възстановяване на трагично изгубена връзка. Изкуството е религия, защото възстановява изгубената връзка между душата и духа. Ако се прекъсне тази връзка, изкуството става като влак, който няма за къде да пътува, като „Ориент експрес“, потеглил от Париж, без никога да стигне до Константинопол, защото някой е извадил релсите. Ако се прекъсне връзката, изкуството се превръща в най-страшната ерес, защото в търсене на Истината, Красотата и Доброто, започва да се покланя на творението вместо на Твореца. Модерното безформено, безсъдържателно и бездуховно изкуство е арогантна покана да забравим Бог. Големият френски изкуствовед и иконограф Леонид Успенски пише, че в желанието си да проникне в нематериалната част на човека и да опорочи Божия образ в него, сатаната „винаги започва да действа по един и същ начин. Той внушава на вярващите, че изкуството е просто изкуство и нищо друго, че то носи собствена ценност и че може по свой собствен начин да изрази святото и посредством светските и други по-достъпни прийоми, които не изискват особено духовно усилие“. Тоест от изкуството се отсича духовното и в най-добрия случай остава само душевното. За секуларното „изкуство“ е по-лесно да изобрази Бога като човек, отколкото човека като бог; да принизи Бога, отколкото да възвиси човека. Така то се превръща от апотеоз в богохулство. И модерните културтрегери се въргалят в калта на сетивното псевдоизкуство, очаквайки светът да ги величае като изключително духовни, защото се заблуждават, че „чувствено“ е равно на „духовно“, а то е точно обратното. Те са нещо като онези американски войници, които според комунистическата пропаганда през 50-те, се търкаляха по улиците в Корея, пияни от Кока-Кола. Както не можеш да се напиеш от безалкохолна напитка, така и бездуховното изкуство не ти носи нищо повече от сетивно удоволствие като хубавата пържола и хубавото вино. Много човешки дейности, чешещи с дървена ръчичка сетивата по гърба, претендират да се наричат изкуство, но те не са нищо повече от новогодишни телевизионни програми. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Коментари

Задължително поле