Историята като политически инструмент

През последните десетилетия българската история много тенденциозно и целенасочено се прекроява от знайни и незнайни „експерти“

Няма как да бъде подмината и историята, в която Руската империя, Съюз или Федерация, имат своето място в миналото на България

Парадоксът на времето, в което живеем е, че моделираме обществото с нужните за властта епитети, формулировки и най-важното оценки. Освен това не са необходими вече аргументи, важното е да се плюе във вярната посока. Модерно и даже политкоректно е обектът да е Русия. Няма значение истината, важно е насаждането на засилваща силата си омраза, ненавист и нетърпимост към всичко различно от официалната позиция. Няма как да бъде подмината и историята, в която Руската империя, Съюз или Федерация, имат своето място в миналото на България. През последните десетилетия българската история много тенденциозно и целенасочено се прекроява от знайни и незнайни „експерти“, чиято цел е налагането на т.нар. предвзета теза. Не може да се подмине и фактът, че от всички съществуващи в миналото и днес империи единствено Русия трябва да бъде наказвана, категоризирана отрицателно и посочвана за виновник за повечето негативни събития в Европа и света. 

В този контекст нека да обърнем внимание върху две чисто български събития, които се отбелязват през м. септември - Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885 г.) и независимостта на България (22 септември 1908 г.). Тези две важни за държавността събития са изцяло български. С тях можем да се гордеем, но и да не забравяме, че те са естествен резултат от възстановяването на Третата българска държава след руско-турската война (1877 - 1878 г.).

Войната между Руската и Османската империи също е обект на модерни, далеч от истината, интерпретации. Преднамерено започваха да се изопачават определени факти. Така например пишман историци обясняват, че България била освободена от украински полкове. Ако се заложи на тази теза, къде остават другите националности в руската армия, а какво да говорим за българските опълченци? Съзнателно се пренебрегва обстоятелството, че Русия е многонационална държава и армията й се състои от представители на много етноси. 

С лекота се говори за руската окупация, известна като Временното руско управление, което е прието от Сан Стефанския прелиминарен договор (март 1878 г.) и се утвърждава с Берлинския договор (юли с.г.). По време на деветмесечното руско управление се създават българските държавни институции. Това никак не се връзва с „добрите“ западни сили и с „лошата“ Освободителка, и удобно се премълчава. Тогава се поставя началото и на българската непобедима армия. Сръбско-българската война (ноември 1885 г.) известна като „войната на капитаните“, и продължила две седмици, утвърждава българския военен триумф. 

Не трябва да се търси еднозначност в оценките и действията на Великите сили. Всяка една от тях преследва свои цели. Това означава, че българо-руските отношения през последната четвърт на XIX век следва да се разглеждат като част от многовекторната политика на Руската империя в широкия спектър на Балканите, Кавказ и Средна Азия. Същото се отнася и за всяка друга Велика сила. Изненадващите позиции на Петербург и Лондон по отношение на Съединението си имат своите мотиви. Руският император Александър III не одобрява българския княз Александър Батенберг, което обяснява отказът на Русия да признае Съединението. Позицията на Великобритания също има своето обяснение. Действията на английския посланик Уилям Уайт на Цариградската конференция по българския въпрос през октомври 1885 г. са продиктувани от руската победа над афганистанските войски, оборудвани с английско въоръжение и съветвани от английски инструктори, край р. Кушка в Афганистан. Въпреки отказът на Русия да приеме Съединението, тя има решаващо значение за успеха на българите в сръбско-българската война. Турската армия не тръгва срещу българската войска, не от благоразумие (както в последно време се пише и говори), а поради категоричното предупреждение на руския посланик в Османската империя Ал. Нелидов към турския султан, което дава възможност на българските войски бързо да преодолеят разстоянието до границата със Сърбия и да нанесат съкрушителен удар на армия с половинвековно съществуване.

Вторият факт, с който българите се гордеем, е обявяването на независимостта на 22 септември 1908 г. Вероятно и тук ще се намерят „експерти“, които да дават политкоректни оценки. Има няколко факта, които не могат да бъдат пренебрегнати, за да се разбере не коя империя пречи или помага, а да се оценяват българските събития в контекста на лабиринта от имперски амбиции. Задавал ли си е някой въпроса защо с промените в Берлинския договор през септември 1908 г., по време на Босненската криза, Велика сила като Австро-Унгария дава само 50 млн. златни франка за анексирането на Босна и Херцеговина, а малка България е задължена да заплати 82 млн. златни франка за своята независимост? Съществен принос за утвърждаването на българската независимост Русия, която опрощава голяма част от репарациите на Османската империя от руско-турската война, а българския дълг преминава към Петербург. Интересна е и съдбата на този дълг. България плаща около 14 млн. до Първата световна война. Останалата част правителството на Ленин анулира. Факт е, че след унищожителния за България Ньойски договор от 1919 г., Лондон и Париж настояват София с останалата част от този дълг да облича, изхранва и настанява близо 30 хилядна армия, включваща белогвардейците на барон Врангел и казаците на генерал Деникин, въпреки че по Ньойския договор Царство България е имало право само на 20 хилядна собствена армия. Както се казва с чужда пита помен се прави. Но това звучи познато нали? Планът е включвал и превръщането на България в стратегически плацдарм срещу Съветска Русия и свалянето на правителството на БЗНС с министър-председател Александър Стамболийски. Опасният сценарий, в който България е вкарана, е предотвратен с решенията на международната конференция в Генуа - април-май 1922 г., според които всякакво разполагане и организиране на белогвардейски формирования на териториите на европейските държави се забранява. 

Извоюваното Съединение и постигнатата независимост на България, които надграждат държавността, са ярко доказателство за възможностите на българското правителство, дипломация и армия.

Историята е инструмент, с който както в образователната система, така и в политическото пространство, се утвърждават общи идеологеми. В последно време са налагат такива, в които врагът да е посочен, което означава конфронтация, агресия и страх. Едва ли обществата се нуждаят от такава атмосфера, която да ги прави неуверени и недоверчиви към държавата, която се предполага да е гарант за тяхната сигурност и бъдеще. Без да се влагат емоции може да се търси истината, но не чрез премълчаване или лоша интерпретация, а чрез обективността. Това е гаранция за разбирането на света и спокойно присъствие в него без омраза и страх. Крайно време е и ние българите да разбираме своята история без чужда намеса и въздействие.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи