Йоло Денев и синдромът на хроничния протест

През последните 2 години сякаш се утвърди схващането, че колкото по-шумно, колкото по-натрапчиво протестираш, толкова по-достоен си за властта.

През последните две години сякаш се утвърди схващането, че колкото по-шумно, колкото по-натрапчиво протестираш, толкова по-достоен си за властта

Хората жадуват да бъдат кандърдисвани

В сряда „по силата на споразумение, одобрено от Централната избирателна комисия и подписано между политическите формации, инициативните комитети и БНТ“ в студиото на Националната телевизия за безплатно интервю беше дошъл легендарният Йоло Денев. Наистина не разбирам каква е ползата от тези предизборни изяви. Хората отдавна са решили за кого да гласуват.

Може би участниците в тези телевизионни формати се стараят да не постъпват като Кока-Кола, която веднъж решила (ако не ме лъже паметта, някъде през 50-те или 60-те години), че вече няма нужда от реклама. Спряла да рекламира и продажбите се сринали, въпреки отсъствието на реална конкуренция. Хората жадуват да бъдат кандърдисвани. Разбира се, с телевизионните изяви трябва да се внимава, защото не всяко поведение е печелившо. 
Например ми се мерна кандидат - такъв един с мустаци и човечни очи, - който на въпроса на Надя Обретенова: “Как взехте решението да се кандидатирате за президент?” отговори по следния начин: “Ами, то всъщност обади ми се един ден председателят на партията и ме попита: “Какво мислиш, може ли да те номинираме за президент?”. И аз му отговорих, викам му: “Такива решения не се взимат много лесно” и мислих доста, около два дена мислих... и като претеглих доста “за” и “против”, накрая взех решение да ме номинират”. Но сега не говорим за този кандидат, а за Йоло Денев.

Водещата (отново Надя Обретенова) малко се поизтърва. Каза: “Президентският мандат е пет години, а вие сте на 81...” и преди да попита: “вярвате ли, че ще устискате?”, се осъзна и попита нещо за умората и енергията. На Йоло Денев и окото му не трепна и отвърна, че у него има достатъчно енергия. И действително, не е имало площад не само по жълтите, но и по каквито други се сетите павета, на който Йоло Денев да не е бил централна фигура. Той е там от зората на демокрацията, когато борбата беше за гласност и перестройка, за свобода на словото и лустрация, за евроатлантическа интеграция - голямата мечта на онези години. Йоло Денев е протестирал против всичко и за всичко, за което се е протестирало, а днес е най-чугунен русофил, който иска да излиза от ЕС и да развива руски енергийни проекти.

Иначе Йоло Денев е “тангрист”, за което говорят и заглавията на книгите му - “С тангристката цивилизация на шестата духовна раса - деца на слънцето”, “Българите-тангристи - духовни водачи на човечеството”, “Богомилството - учение (религия) и социално-културно движение за справедливост”, “Борбата на Йоло за България (народа) и човечеството: дневник, геноцид - катастрофа - промяна” (издателство “Рал Колобър”) и тям подобни. При Йоло Денев евроскептицизмът и тангризмът имат едни и същи корени - и двете са неформални, опозиционни, извън “мейнстрийма” и предразполагащи към протест на открито.

Протестът е интересно явление, доколкото се намира на границата с бунта. Ако бунтът е стигнал дотам, че да разчупи правилата, то протестът все още се надява на някакъв диалог в рамките на обществения договор. Тук може би е мястото да попитаме щурмът на молове със знамена “Свобода или смърт” протест ли е или бунт? Протестър ли е Йоло Денев или бунтовник? Вероятно вече сте приели, че употребяваме “Йоло Денев” като събирателен образ, нещо като “Българина”, дето си го знаете. Та, протестър ли е той или бунтовник, при положение че вечно негодува?

Нелогично ли е Йоло Денев да е висял на улицата, окичен с плакати, на протести в подкрепа на демокрацията и прозападната ориентация, а сега като кандидат за президент да се обявява за напускане на ЕС и сближаване с Русия? На пръв поглед може би е нелогично, но всъщност е неумолимо логично. Йоло Денев (нека повторим, че така наричаме цялото явление) не променя възгледите си, не променя философията си, както изглежда на пръв поглед. Неговата философия е перманентното протестиране и никаква друга. Дори това че е тангрист е вид протест. Ако тангризмът беше официална идеология, Йоло щеше да е будист, шинтоист, кришнар или нещо друго неформално. Такава е философията и на всички, които в случая наричаме с неговото име. Те не са доволни от конюнктурата. Не харесват това, което имат, поради което идеализират онова, което нямат.
Вижте само как си избираме президент!

Особено през последните две години сякаш се утвърди схващането, че колкото по-шумно, колкото по-натрапчиво протестираш, толкова по-достоен си за властта.

А каква собствено (както биха се изразили руснаците) е същността на перманентното протестиране? Какви са мотивите? Най-напред да ти обърнат внимание. Повечето от протестиращите хора изпитват нещо като фобия към анонимността, искат сами себе си да убедят, че от тях зависи нещо и след като си повярват, да натрият това в муцуните на всички останали.

Следващият мотив да се протестира е да получиш някакви придобивки. Много актуален мотив. Механизмът му е прост. Някаква шумна прослойка - да речем перачите на мокети в балнеосанаториумите (измислям си) - започва да протестира и да заплашва с неподчинение, недоволни от заплащането и придобивките си. Властта отстъпва, за да има мир. Тогава се вдигат сменявачите на крушки в уличните лампи пред обществените сгради (пак си измислям) и казват: защо за перачите на мокети има, а за нас няма? И властта се принуждава да даде и на тях. Така се отприщва порой от все нови и нови желающи на принципа: “значи за едни може, а за други - не”. И протестирането (изнудването) се превръща в професия. Между другото, тази професия синдикатите я упражняват от доста време, но при тях мащабите са различни.

Друг мотив е да промениш своето наистина нетърпимо положение. Забележете, че слагам този мотив на трето място и това не е случайно, защото все по-рядко някой протестира за нещо безкористно или за нещо, за което наистина си заслужава да протестираш. Затова и все по-малко обръщат внимание на протестиращите и не дай, Боже, да ни дойде до главата нещо истинско! Тогава ще изпищим, но никой няма да ни чуе, както не чуха и лъжливото овчарче.

А всъщност истинските предпоставки за протестиране са само две: недоволството от качеството на живот и чувството за наранена справедливост. Първото тръгва от убеждението, че протестиращият не получава от живота всичко, което му се полага. Второто идва от представата, че всичко случващо се не е в реда на нещата, а е ненормално, чрезвичайно, катастрофално. България не е Швейцария и това е несправедливост, срещу която трябва да се протестира! Аз съм нисък, мургав и късокрак оплешивяващ мижитурко, а не 20-годишна кинозвезда и някой трябва да си плати за това. Иначе двете предпоставки са тясно свързани, защото ако повярваш, че не получаваш това, което заслужаваш, то веднага те обзема чувство за наранена справедливост. За хора като Йоло Денев справедливостта не е наранена, а направо умъртвена.

Всичко идва оттам какво си мислиш, че заслужаваш, а това е в пряка връзка с представата кой си ти всъщност. Ето, Йоло Денев е нещо като продължител на делото на Левски и Бенковски (с благословията на Тангра, разбира се) и не му се полага нищо по-малко от това да бъде държавен глава, водач на нацията. За нейно добро, а не за своя слава, както сами можете да се досетите. Нещо подобно е и Николай Колев Босия, който през няколко години се кани да мре от глад, но накрая все успява да оцелее. Такъв е и младият (май вече не чак толкова) Манол Глишев, когото полицията скоро като че ли не е репресирала прекалено зверски. Такива са аватари на едно и също нещо - синдрома на хроничното протестиране. И нека не ми се сърдят, че ги споменавам поименно - те сами напират да влязат в лъча на прожектора.

Ех, този Левски! Всички казваме: “той е недостижим!”, а същевременно всеки тайничко си мисли, че е като него. И когато светът не му отвърне с подобаващо преклонение - сърди се. Да разбираме ли, че нашият най-ярък националреволюционер се е превърнал в символ на хроничното протестиране? Хроничното протестиране е религия, която трябва да си има пантеон. Един е Левски и Йоло Денев е неговият пророк!
Ще кажете: ама какво му обръщаме толкова внимание на тоя Йоло Денев! Той е просто шут. Шутът не е фигура за пренебрегване, той изразява общественото мнение по привидно безобиден начин. Гласът на шута е глас народен. Ако шутът каже, че Картаген трябва да бъде разрушен, всички ние безропотно нарамваме кирките. Ето за тези неща се замислих, като видях Йоло Денев по телевизора. Ах, тези медии!

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи