Първи опити да се гарантира сигурността в нова Европа
Тези дни издателство „Изток-Запад“ пусна том втори на фундаменталното изследване за историята на българското военно разузнаване. Автор е Йордан Баев, книгата е богато илюстрирана с архивни снимки, проследяващи специфичната дейност на военните разведки в периода след 1955 година до наши дни.
„Това изследване идва да запълни една голяма празнота в знанията на българската научна и експертна общност по разглежданото фундаментално направление на държавнотворното познание. Онова, което е гръбнак на научноизследователския процес, реализиран от автора на настоящата монография, това е колосалната работа, извършена в архивите. Основното градиво на труда е първоизточниковата информация. Пред нас вече е един отдавна очакван научен труд, който без никакво съмнение трябва да се оцени като положително събитие в развитието на българската военноисторическа наука“, пише за книгата проф. д-р Трендафил Митев.
Предлагаме на читателите на „Труд“ откъс от монографията.
Усилията за запазване на източноевропейския военнополитически съюз продължават дори след загърбване на основополагащите в предишните десетилетия принципи за идейнополитическа идентичност и сходство на военностратегическите интереси. В действителност определени различия в интересите между отделните страни – членки на Организацията на Варшавския договор (ОВД), е имало и преди драматичната 1989 г., но те са туширани в името на единството на „социалистическата общност“ пред лицето на „империалистическата заплаха“. Закъснелите опити за продължаване съществуването на Организацията, макар и във видоизменен вид, показват главно стремежите на водещата държава в коалицията за осигуряване в някаква степен на своето продължаващо геополитическо влияние като регионална сила в тази част на Европа. Това обаче е в разрез с все по-отчетливо изразяваните намерения на останалите източноевропейски страни за присъединяване към водещите европейски и евроатлантически структури за сигурност, което неизбежно води до прекратяване дейността на Варшавския пакт.
Някои европейски държавници лансират старата идея за Паневропейски съюз (на 31 декември 1989 г. Франсоа Митеран предлага „паневропейска федерация“, а на 27 март 1990 г. Ханс Дитрих Геншер говори за „паневропейски мирен ред“. На сесията на Комитета за планиране на отбраната на НАТО на 23 май 1990 г. се набляга на продължаващото значение на Алианса за колективната защита на Западна Европа. В същото време се посочват създадените перспективи за изграждане на бъдеща „архитектура за сигурност“ в рамките на СССЕ. Промяната в позициите на страните членки към техните досегашни противници от Варшавския пакт е обявена публично в „Послание от Търнбери“, прието на съвещание на министрите на външните работи на НАТО в Шотландия в началото на юни 1990 г. Месец по-късно на срещата на високо равнище на държавните и правителствените ръководители в Лондон е направена цялостна преоценка на ситуацията в Европа. В Лондонската декларация на Съвета на НАТО от 6 юли 1990 г. се отбелязва: Ние признаваме, че в нова Европа сигурността на всяка държава е неразделно свързана със сигурността на нейните съседи… Атлантическата общност трябва да протегне приятелска ръка към страните от Изтока, които бяха наши противници в Студената война. На сесията в Лондон страните от НАТО отправят предложение към страните от Варшавския договор за установяване на дипломатически отношения на всяка една от тях с НАТО и покана към държавните и правителствените ръководители на тези страни да посетят главната квартира на Алианса в Брюксел.
На срещата на външните министри от Алианса в Копенхаген на 6-7 юни 1991 г. е приета специална декларация „Сътрудничеството със страните от Централна и Източна Европа“. В документа се съдържа най-широката програма до този момент за сътрудничество с бившите източноевропейски членки на Варшавския договор в областта на военното сътрудничество и по въпросите на сигурността. При посещението на генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер в България през юни 1991 г. е постигната договореност за изпращане на няколко групи български военни специалисти и дипломати за запознаване със структурата и дейността на Северноатлантическия съюз и обсъждане възможностите за бъдещо сътрудничество във военнополитическата област. На 22 юли 1991 г. началникът на ГЩ генерал Радню Минчев изпраща в Министерството на външните работи „Съображения на Министерството на отбраната за развитие на сътрудничеството във военната област с НАТО и със страните-членки на блока“. В документа се посочва, че са били проведени разговори за изпращане на български офицери на обучение във френски и западногермански военни училища и академии. В края на юли по време на консултации в София посланикът на САЩ в НАТО Уилям Тафт предлага допълнителни инициативи за разширяване на контактите с българските държавни институции.
В информация на отдел „Европейска и регионална сигурност“ в българското външно министерство се посочва мнението на посланик Тафт по бъдещата международна архитектура за сигурност: Сигурността в нова Европа ще се гарантира от система от институции и взаимоотношения със специфични, но в същото време взаимнодопълващи се функции. Ключови елементи в нея ще бъдат СССЕ, НАТО, ЕО, Съветът на Европа и ЗЕС. Във връзка с процеса на СССЕ г-н Тафт сподели, че след вълна от еуфория в Източна Европа по отношение на възможностите на СССЕ да стане основа на общоевропейската сигурност, предизвикана от срещата на най-високо равнище в Париж, е настъпил период на разочарование и пренасочване на вниманието към НАТО и ЕО. Според него нито прекаленият ентусиазъм към СССЕ, нито пък скептичното отношение към него са оправдани. Процесът има голям потенциал и във взаимодействие с НАТО и ЕО може да се направи много за стабилността и сигурността на континента.
През 1990-1991 г. се осъществяват също безпрецедентни консултации с военни, разузнавателни и дипломатически представители на държавите от НАТО, красноречив израз на което е конфиденциалното посещение на заместник-директора на ЦРУ по операциите Ричард Столц. Показателен е и фактът, че когато първият секретар в британското посолство Кейс Мейлин отправя още през септември 1990 г. директно искане да получи информация за резултатите от дискусиите в „Специалната комисия по разоръжаването“ на Варшавския договор, от българското външно министерство любезно му предоставят обобщени данни по въпроса, нещо немислимо в предходните години на Студената война. Вероятно една от най-емблематичните дискусии в този преходен период на преориентация на българската политика от Изток към Запад е при посещение на първия секретар на съветското посолство в София Владимир Корнеев в сградата на Министерството на външните работи на 1 август 1991 г. Съветският дипломат изисква да бъде запознат с резултатите от посещението на посланика на Съединените щати в НАТО Уилям Тафт в България. Като споменава също неотдавнашните визити в страната на американския посланик за специални поръчения Джон Мареска, на генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер и други западни представители, Корнеев заявява: Наблюдава се осъществяване на широка програма от българо-американски консултации по основни въпроси на сигурността. В последно време традиционните консултации между България и СССР по тези въпроси са спрени. Създава се впечатление, че механизмът за външнополитически консултации на България, създаден в рамките на съюзническите отношения със СССР и страните от бившия Варшавски договор, се съхранява, като само се сменя партньорът. Отговорът на коментара на съветския дипломат от българска страна е кратък, но недвусмислен: „Основна цел в развитието на отношенията ни с НАТО е създаването на допълнителни гаранции за националната сигурност предвид геостратегическата ситуация на България.“ Три седмици след срещата в българското външно министерство много дилеми отпадат с провала на фарсовия опит за държавен преврат и последвалото разпадане на Съветския съюз.