Жилищата в София са най-достъпни от 10 години Най-често дават 90 хил. евро за нов дом

Запазваме номера при продажба на автомобила

Людмил Ангелов с почит към Рахманинов

Обезщетения само за изрядни фермери

Кола блъсна майка с бебе в количка на пешеходна пътека в София

Разходите за здраве увеличени с 44 на сто Живеем с 590 лв. на месец

Близките на Криси искат присъдата за убиеца да остане без промяна Мирно бдение преди заседанието на Апелативния съд в Бургас

ВМРО изкарват вандалите от гробищните паркове

Дават повече пари за кардиохирургия

Електронните търгове свалят цените на лекарствата

ВМА: Двамата български студенти, завърнали се от Китай, нямат коронавирус Изписани са от болницата

АПИ: 690 превозни средства са засечени без електронни винетки днес до 17 ч.

Министерството на правосъдието изпрати до ОАЕ искането за екстрадиция на Васил Божков

Електротабло предизвика пожар на Орлов мост

Газова бутилка се взриви в Поморие Пенсионерка се отърва на косъм

Как Партията окова „В Съветия”

Работех в Националния литературен музей. Преди да му стана директор в 1995 г. бях председател на оценителната комисия. В добри за музеите дни това е жизненоважен орган – през него минават откритите, закупени или дарени, нови музейни ценности. И се обогатяват фондовете му – главното основание да съществува всеки музей.

Длъжността носи и авторитета към нея често да се обръщат готовите да предложат някой и друг оригинал. Та при мене дойде един от редовните ни снабдители с бая тежък товар. Твърдеше, че го е спасил от унищожение – купищата хартия били сложени до кофа за боклук. И представляваха ръкописи на писателя Димитър Осинин: два отделни мемоара, стихосбирка с любовна лирика за жена му и няколко варианта на съчинението, носещо в първия от тях името „В Съветия”. Съгласих се да ги закупим след преглед, който ме убеди, че поне „В Съветия” е неиздадена творба.

След като се заех с четене и събиране на информация, разбрах, че и останалите ръкописи не са станали книга. А мемоарите бяха за участието на писателя във войните ни между 1912 г. и 1918 г. Изобщо – попадение, макар името, всъщност псевдонимът Осинин, да е забравено. Незаслужено! Земните му години са между 1891 г. и 1981 г. Издал е книги в различни жанрове: стихотворения; преводи на поезия и проза; събрани и подготвени за печат от него народни песни; фолклористични и народопсихологични текстове; литературна критика; очерци; разкази; повести. Всичко написано от него е добросъвестно и прецизно и заема място и в литературата, и в опазването и осмислянето на фолклора и на миналото ни. Бил е учител около 35 години, след като е завършил Духовната семинария и славянска филология в Софийския университет. Скромен и достоен човек, което у нас е условие да не ти оценяват приноса. Участвал е в Септемврийското въстание в 1923 г., което означава, че доживотно е бил член на БКП.

Корица на публикуваната книга на Осинин за Христо Ботев.
Корица на публикуваната книга на Осинин за Христо Ботев.

В преклонна възраст Д. Осинин е водил неравностойна битка с партийците/патрициите от „Партиздат”, издателството на ЦК на БКП до 1989 г. за ръкописа „В Съветия” и за писателската си чест. На 29 май 1978 г. писателят го предлага за издаване в „Партиздат”, подписавайки се след поздрава „С комунистически привет”. Без да подозира, че ще го удостоят с шут. Болезнен достатъчно, та да го окичвам с епитети.

И този му замисъл е бил по същество споменна книга като другите намерени неиздадени ръкописи. Но във „В Съветия” в основата на мемоарите са залегнали дневникови записки, водени по време на негово посещение в Съветския съюз през 1948 г. Заедно с мастития историк и психолог академик Михаил Димитров, по това време подпредседател на БАН и директор на института „Христо Ботев”, той бил в уж краткосрочна командировка за издирване на документите за Христо Ботев в руските архиви. Но работата им продължава повече от 6 месеца, без да се завръщат. Което едва не попречило на академика да отбележи 100-годишния юбилей на поета с ново преработено издание на биографията му за Ботев. Дневниковите си записки Осинин преработва, редактира и допълва вероятно непосредствено преди да предложи ръкописа си. Т. е., след 30 години, без да пояснява защо след толкова време.

Редакторът Стефан Поптонев реагира със забележителна бързина – завършва рецензията си след 35 дни, на 3 юли. Поптонев е един от разпространените типажи в литературата ни през тоталитаризма. Ползва се по най-добрия начин от грижата на държавата за културата. Без да се стреми към високи постове, той умело се предвижва в издателската йерархия, за да стигне до възжелан във всичко пристан – „Партиздат”. Очевидно се е стремял към гарантираните сигурност и свободно време, за да се реализира като писател. Не ще обсъждам тази му реализация, но не е бил най-видна посредственост. Но поведението му в неогласената сага Осинин ми позволява да обобщя, че в редакторската си практика е обслужвал идеологическата конюктура, в случая – и с ненужно повишена бдителност. Тъй де – бдителност и вярност на нещо или на някого са важни темели в битността на интелигенцията ни. Всякога!

Заключението на Поптонев е ширещ се тогава редакторски шаблон: „в тоя си вид ръкописът не може да бъде включен в плановете на „Партиздат”. Причината е, че ръкописа (редакторе!) в тоя си вид поражда редица сериозни възражения.” Възхитителен е йезуитският език на „възпитаното” цензурно несъгласие: „ръкописът поражда”, а не редакторът има… А ето какво е първото и най-главно възражение: „авторът ни поднася свои бележки и наблюдения, които е зафиксирал през 1948 година и които неминуемо носят белезите на онова време. Авторът не се е погрижил за никакъв паралелизъм – тоест да сравнява ония свои впечатления с днешното положение на Съветския съюз и на света.” Туй изискване е като да упрекваш Вазов, че герой му е Мунчо, а трябвало да е Санчо Панса.

Второто възражение изразява уплаха от Осинината Съветия – „не знам дали може да се възприеме такова название на СССР”. Ала ужасът е в откритието, че е попаднал на автор, уж правоверен, а иначе – своенравен, самостоятелно мислещ и несъобразяващ се с всякакви идеологизми и тертипи на конюктурата. Ето какво още този автор си е позволил да каже: „Русия, Портата, гръцките владици са в истински сговор срещу „престъпните намерения на българите да си извоюват свободата”. И други такива еретизми изпълват книгата. Еретизми за чистата и свята към България Русь: „изобщо докосва се до събития и теми, които сега са коренно променени”. Та баста – преработвай и ще видим. Умилителен е послеписът към заключителното писмо на издателството с подпис Н. Ганчовски: „Нали виждате, няма как – налага се доста да се преработи.” Тъй де, изискването не е наше, то си е самовложено в ръкописа, висше предопределение. Та не се сърди – сядай и работи. Ние сме с тебе!

И сяда Осинин. Според мене това пожелание и последващата преработка придават ново качество на книгата. Освен мемоарна тя придобива и сериозна документална стойност. Осинин и Михаил Димитров са донесли копия на изключително интересни документи за националната история и памет. Тръгвайки от Ботев, те са стигнали до българско прошение до император Николай І, Априлското въстание и т. н.; до личности като Найден Геров, Л. Каравелов, К. Иречек и др. В новия вариант Осинин предлага някои документи, но най-често ги преразказва, като цитира най-важното. Книгата му става и изворова, но не историографски специализирана, а направена да може достоверно да информира подготвен читател за важни събития. В нея има пръснати бисери и много ценни страници, без да е съвършено композирана. В много отношения тя превъзхожда имащите се високо научни монографии. Мемоарната й страна също е информационно превъзходна.

„Смятам текста за окончателен” – уверява Осинин издателството. Да, ама насреща си има все повече бдителяващ се редактор. Който си фабрикува нови аргументи според новата ситуация. Сега се налагало да има „обширен и много последователен научен коментар от страна на автора, или на специалист”. „По-сериозна трябва да стане спойката между документи и текст.” Напосоки е хвърлено мнението, че „една значителна част от документите са известни на нашата историческа книжнина”. Ето и заключението редакторско: „Аз не приемам бележката на автора, че в тоя си вид текста /редакторе!/ е окончателен. Смятам, че предстои съществена работа от страна на автора и от редактора.”

Това стига до Осинин през октомври 1979 г. И така му кипва келът, че трансформира комунистическия си привет в силни, даже груби, ама заслужени оценки за работата на редактора: „Първо, не желая редактори, и то сравнително млади, да ме учат как да пиша, още повече да ми се мешат в езика. Аз повече от 60 години се занимавам с въпросите на езика и знам кое и как трябва.” И великолепно обобщава за редакторите у нас тогава: „Те си присвояват правото не само на цензори на мисълта, но и правото всякога да имат последната дума, а не там някакви си автори.” А на директора Ганчовски заявява: „С такава преработка съм съгласен, но с друга – не. Пък отде да знам, че редакторът няма да продължи изтезанието.” Май така се е разделил Осинин с желанието да види ръкописа си като книга.

Той умира на 90 години, през април 1981 г. Като в същата година според тогавашната традиция издателството на СБП му издава 2 тома избрани произведения. След малко повече от 10 години спасихме ръкописите, които уж не горят. И уж у нас нямало спрени. Не знам дали са оцелели копията на архивните документи. Но в книгата има податки в кои руски архиви се намират оригиналите. След като българо-съветската дружба не ги изкара наяве, дано да случим на успешна за тях хибридна война. А на книгата й е дошло времето да види читатели. Щото вече поне част от нацията отрезвява. И няма да й се привиждат мишки и други вредители.

 

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.