Картината

Момчето идваше всеки ден на брега, сядаше върху скалата и се взираше към неспокойното море. Това бяха неговите минути на очакване. Минути, в които под златния слънчев дъжд трябваше да се случи най-хубавото чудо: в далечината да се открои познатият силует на кораба, с който баща му плаваше задълго. Копнееше да пристигне преди датата, посочена върху гърба на пъстрата картичка, долетяла от другия край на света. Зърнеше ли го, щеше да тича до изнемога към пристанището. Баща му всякога се явяваше усмихнат на мостика и после го прегръщаше силно.

На път за дома двамата пак минаваха покрай скалата, от която се виждаше малкото заливче със закотвените рибарски лодки. Там беше и тяхната синьо-бяла “Светкавица”, останала от дядо Ставри. Тя се поклащаше спокойно и сякаш ги приветстваше с избелялото си знаменце…

Ала чудото се отлагаше, очертанията на големия кораб не се появяваха и това натъжаваше момчето.

Днес при него на скалата пристигна художникът, който напоследък му пречеше да си мечтае. Преди десетина дни високият брадат мъж нае най-хубавата им стая на втория етаж. Момчето го наблюдаваше скришом как разпъва статива, вади палитрата, четките. И как рисува, забравил всичко друго, освен своята картина, която ставаше все по-релефна, изпълнена с живот. И най-хубавото: как лодките от заливчето се появяват като в необикновено огледало върху платното, опънато върху статива.

“Защо трябва да ги рисува? – чудеше се то. – Щом му харесват, нека идва да си ги гледа, а да рисува нещо по-вълнуващо, по-интересно.”

Не се стърпя и му го каза. Художникът поклати глава:

– Хм, по-вълнуващо, по-интересно ли? Я да видим ти какво би нарисувал? – Като внимателно свали платното си от статива, постави върху му голям бял лист и добави: – Хайде, опитай сам. Рисувал си и в училище. Ако не се справиш, аз ще ти помогна.

Момчето не беше от плашливите и се зае с работата. Рисува почти през целия ден. Върху неговата картина се появиха ветрове, огнедишащи дракони, появи се кораб с надпис “Летящият Холандец”, чиито разпокъсани платна се белееха призрачно. И в дъното на хоризонта – острови като миражи с разлюшкани палми…

Седмица по-късно буря, по-свирепа от нарисуваната, връхлетя града, брега, морето. Стихията чупеше клони, изкореняваше дървета, отнасяше покриви, преобръщаше коли.

На момчето му се струваше, че такава буря се стоварва над града веднъж на сто години. Лежеше будно, защото се страхуваше за баща си. Корабът му наистина беше много голям и здрав, но все пак, все пак…

Когато най-сетне утрото настъпи, момчето спеше, успокоено от настъпилата тишина.

Щом се събуди, веднага хукна към скалата. И изправено върху нея, дълго, до болка се взира към хоризонта. Днес трябваше да стане чудото!

Внезапно осъзна, че нещо в околния пейзаж се е променило. Тяхната лодка я нямаше на пристана. Стихията беше отвлякла дядо Ставревата “Светкавица”.

Разплака се при вида на другите, на оцелелите: бяха изпочупени, раздърпани, полупълни с вода, но все пак – съществуваха.

– Мъчно ти е. – Някой сложи ръка на рамото му.

Извърна глава: художникът! Усмихваше му се тъжно с очи.

– Тя беше от дядо… С нея е хранел семейството си.

– Не плачи. Ела да ти покажа нещо.

Тръгнаха към къщи. Качиха се в голямата стая на втория етаж и още на прага момчето спря. Отсреща, върху статива на художника, сияеше тяхната лодка на сини и бели ивици. Полюшваше се кротко над вълните между риболовната флотилия, сред златистата прегръдка на родното заливче.

Едва сега момчето осъзна смисъла на изкуството му: лодката им щеше да съществува още много години, макар че от нея не беше останала и следа.

– Реших да ти подаря тази картина. Харесва ли ти?

– Повече от всичко друго! – извика момчето. – Ще я окача на най-видно място. И всички ще й се радваме! – После трепна от неочаквано хрумване: – Ще ми помогнете ли да нарисувам нещо?

Художникът кимна. Момчето беше почувствало нужда да създаде картина за своята мечта: всякога завръщащия се кораб, тъй нетърпеливо очакван на родния бряг.

 

Визитка

42-2Павлина Петрова Павлова е българска поетеса, но издава и романи за възрастни и деца, разкази, приказки, афоризми. През 90-те работи като секретар на директора на Радио България, но в същото време води радиопредаване “Сигнал” по програма “Христо Ботев”, участва в списването и издаването на вестниците “Интелект” и първия вестник за българските цигани – “Циганите”. Съучредител е на Съюза на независимите български писатели (и член на Управителния му съвет), на Съюза на свободните писатели (и съпредседател с ресор “Белетристика”), на Отворено писателско общество “Балкански Декамерон” с председател Йосиф Петров, на Сдружение “Виенски клуб” към Посолството на Австрия в София. Била е член на Дамски литературен салон “Евгения Марс”.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.