Кой разруши Константинопол преди 565 години

Защо османците сравнително лесно завладяват някога могъщата Византийска империя

Ръждата на корупцията корозира мощната държава във всичките й етажи

Преди 565 години пада Константинопол. И заедно с него, скоро след това, прекратява своето съществуване и византийската империя, чийто столица се явява градът на Босфора. Тя отива забравена в небитието, макар че не много преди да се случат тези трагичните събития, позициите на тази държава изглеждаха непоклатими.

Византийската империя има мощна армия и флота, добре смазана държавна машина, има едва ли не и предани съюзници, получаващи щедро финансиране от Константинопол, и които се кълнат в непоколебима вярност на империята. Това става възможно, след като значителна част от византийския елит, нормализира отношенията си със Запада, и в действителност се присъединява към семейството на “цивилизованите народи” на Европа, но всъщност признава върховенството на господстващата там католическа църква.

Византия активно подкрепя частното предприемачество и търговията, а на османците плаща данъци за своята безопасност. Е, при тази ситуация каква опасност може да застраши страната? - вероятно в това искрено е вярвал император Константин ХІ Палеолог Драгаш. Но в крайна сметка той остава последният в многовековната история на Византия.

Все още не е ясно как малката, но споена с желязна дисциплина и запазила и досега своите традиции Османска държава не оставя камък върху камък необърнат от просветената и прогресивна Византия. Нека да се опитаме да разплетем тази удивителна загадка.

Не десетилетия, а векове Византийската империя се развива като силна централизирана държава, в която водеща роля играе държавният сектор. Всички аспекти на живота са внимателно регулирани и контролирани, особено всичко, което е свързано с финансирането. Разбира се, не на всички им харесвала тази несвобода, особено сред кръга на влиятелните византийци. В крайна сметка желанието на този елит стана закон. На власт идва император реформатор и задухват ветровете на промяната за сърцата на онези, които не искат да видят своето предприемачество, ограничено от нуждите на плебса.

В резултат на тези иновации, е поставено началото на катастрофата на Босфора от византийския император Юстиниан, който почти превръща страната в пустиня, без каквито и да е набези от съседните номади. Много от византийците, най-вероятно са се досещали за основната причина за икономическите сътресения. Ръждата на корупцията буквално корозира мощната на външен вид държава във всичките й етажи. Инфекцията на алчността за пари прониква във всички пори на изглеждащия външно здрав държавен организъм.

Император Юлиан се опитва да се бори с този проблем, но не успява да постигне много успехи. Много провинции, под прикритието на реформите, буквално са ограбени от местните царе, които не били много покорни на Константинопол в периодите на неговото отслабване. А в неговия залез започват открито да лавират и без особена борба да се предават на набиращата сила османска държава.

Икономическата изгода надделява над патриотичните чувства в значителна част от управляващите кръгове на Източноримската империя.

Възможно ли е било Византия да бъде спасена от някакво чудо? Да, можело е, ако всички нейни слоеве, прослойки, групи на влияние сред самия елит се бяха обединили веднага в името на спасението на своята родина. Но това, уви, при византийците, не се случва.

Социалното разслоение в края на Византия е катастрофално. То е и сред знатните люде, потънали в лукс, както и сред нарастващата маса на бързо обедняващите селяни и занаятчии. В самите трудови прослойки има разслоение и на фона на гладните тълпи се отличават късметлии от малкия и средния бизнес, които живеят относително добре. Но и те, както и другите, решително се противопоставят на аристокрацията, която всъщност само изсмуква всички ресурси на страната.

В резултат на това социалното напрежение нараства. През 1345 г. в Солун има реална буржоазна революция. Заелите за известно време властта зилоти, византийските леви, освободили селяните. Всички без изключение. Разбира се, това не се харесало на феодалните господари, включително и на не най-богатите, които веднага преминали на страната на аристокрацията, за да си възвърнат статуквото.

Управляващите кръгове на Византия умело използват разслоението по линията на собственост и си играят с тези противоречия. И те така и не разбират, че по този начин и със собствените си ръце подписват смъртната присъда на родната си Византия.

Част от управляващия елит, вероятно е предполагала какво ще се случи, но е предпочела да сключи сделка зад гърба на народа, а императора на приятелски начала с бъдещите завоеватели. Още повече, че често сменящите се корумпирани византийски чиновници щателно са контролирани от османската администрация и щедро й предоставят все повече възможности да осъществява малък и среден бизнес. Османците предпочитат да не се намесват излишно и не са раздразнени от различните видове подкупи.

Голяма част от предприемачите нехае за интересите на страната не приемат османците за нашественици, а личните им бизнес интереси са най-важни за тях. Разбира се, не всички предприемачески кръгове разсъждават така, но и те морално предават собствената си родина Византия.

Османският султан Мехмед ІІ Завоевателя е последният, който смазва Константинопол. Около век и половина, преди това, през 1204 г. “вторият Рим” пада под удара на западноевропейските кръстоносци и така и не може да се възстанови след този удар.

В момента на завоюването на Константинопол от османците, всичко на което е можело да разчита последният византийски император, е или да бъде победен, или сълзливо да предаде прогнилата си държава. Османците, преди това са завзели онези страни, които биха могли да осигурят на Византия истинска военна помощ. Под техните удари пада България, а след епичната битка за Косово Сърбия става марионетка в ръцете на султана. В резултат на това, тогавашният сръбски управител Юрий Бранкович вместо да се бие заедно с византийците срещу общия им враг, подкрепя войските на Мехмед ІІ Завоевателя.

Само след една година за “благодарност” към своя отчаян съюзник, Мехмед ІІ Завоевателя атакува страната му. Сърбия лесно е завладяна от османците само пет години след като Константинопол е завоюван от тях.

Загубили всичките си традиционни съюзници, византийските императори се опитват да търсят такива сред древните си врагове. Заради това императорът Йоан VIII Палеолог дори стига до признаване на действителното върховенство на Католическата над Православната църква, към която се придържа мнозинството във Византия. И той не само признава това, а налага това признание на цялата страна. Следва още едно разцепление във византийското общество, дори и сред част от членовете на делегацията на тази страна, които под натиск, подписват тази уния. В самата Византия значителна част от обществото не приема това, защото му прилича на вероотстъпническа сделка.

По времето на османския щурм на Константинопол, войските на западноевропейските монарси не бързат да му се притекат на помощ и да го спасяват. Само венецианската флота се опита да стори това, както и някои генуезци. Онези, които са се заселили в така нареченият квартал Галата, предават не само византийците, но и собствените си сънародници, като започват най-безсрамно да помагат на султана.

Ако е могла, Русия със сигурност е щяла да се притече на помощ, така както неведнъж го е правила за всички, които са пострадали от турското владичество. Но по онова време страната все още не се е освободила от игото на ордата. Има и друго, ако руснаците са били помогнали на византийците, те със сигурност са щели да се сблъскат с ожесточената съпротива на западноевропейските държави, така както се случва това неведнъж, започвайки от XVIII век.

Византия остава сама срещу силен противник и не може да издържи на натиска му. За три дни Константинопол е завзет и буквално погребан под труповете на своите защитници и мирни жители. След падането на Византия Москва се превръща в новия център на Православието. Така на бял свят се появява известната концепция за “Третия Рим”. С пророчеството, че “четвърти Рим” няма да има.

(С малки съкращения, превод за „Труд” Павел Павлов)

Коментари

Задължително поле