Кому да вярваме в Скопие?

Няма устойчивост в позициите на македонския политически елит, сменят си мненията в зависимост от текущите събития

И Буяр Османи се хвърли в битката за изнудване на София

Все си мислех, че няма да се стигне чак до там, но онзи ден, в събота на пресконференция в Скопие, министърът на външните работи Буяр Османи предупреди, че ако до юни Република Северна Македония не стартира преговорния процес за членство в Европейския съюз, диалогът с България щял да бъде прекъснат. Нещо повече, щял да бъде сведен на нивото на посланиците на двете страни в Скопие и в София. Нямало да има повече смисъл от тези редовни срещи и контакти на високо равнище между двете държави. И обърнете внимание - правителството на Северна Македония щяло да преразгледа отношенията си с България и да ги приведе в състояние, което да отговаря на продължаващото българско „вето“ за старт на преговорите за членство.

Какво става? Нищо, което да ни изненадва. Щом и Буяр Османи се хвърли в битката за изнудване на София, която други около него, в това число и президентът Пендаровски, водят, значи ножът е опрял до кокала. Вече има подхвърляния, че с опитите да демонстрира втвърдяване на позицията си Османи, подложен на публичен натиск, се бори да спаси мястото си на външен министър.

Не знам кой внуши на политиците край Вардар, че краят на френското председателство начело на ЕС е сакралната дата, която в Скопие не бива да пропуснат. Така решиха, може би посъветвани отвън, че вдигането на българската бариера пред старта за преговорите ще бъде един голям подарък за втория мандат на стария-нов президент на Франция Емануел Макрон.

А че „изобретението“ е внушено отвън, говори и фактът, че цялата администрация на ЕС от Брюксел, сериозни политически фактори във Вашингтон и кой ли не още се надпреварват да натискат София да промени позицията си по отношение на Северна Македония. И на Албания, разбира се, да не забравяме, че двете съседни наши държави вървят в тандем. Да, Тирана също има вербален инструмент, поне засега, да изнудва София със заканата, изречена от премиера Еди Рама, че ако до 30 юни… и така нататък, Албания ще поиска да тръгне сама по своя път. Ами, да тръгне, да видим докъде ще стигне. 

Връзката с края на френското председателство има и друг символ. Франция бе една от държавите, всъщност единствената, която преди две години и половина поиска друга  методология за прием на нови страни членки. И тогава в Скопие бяха се запънали, че ако до края на германското председателство не стане това и онова, ще видите вие… Сега, едно решение в полза на Скопие и на Тирана до края на юни би се приело като един вид извинение за онази позиция с новата методология. Франция спира, но Франция и пуска, така да се каже. Красиво, нали?

Да, ама в дипломацията нещата не стават така. Комисарят по разширението на ЕС унгарецът Оливер Вархей щял да идва в София толкова пъти, колкото щяло да се наложи. Само и само да притиска българските политици и държавници да отстъпят.

И недейте да мислите, че Вархей ще го прави само от идеални намерения или от чисто служебна амбиция да регистрира успех в своя мандат като еврокомисар. Човекът се старае, но е сбъркал адреса. Да беше се заканил, че ще ходи в Скопие толкова пъти, колкото се налага, за да ги накара да преодолеят „реформаторската леност“, както определи посланикът ни в Лондон и бивш служебен премиер Марин Райков по време на конференцията миналата седмица в НДК нежеланието на властите край Вардар да направят каквото и да било, за да дадат знак на София, че искрено искат членство в ЕС. Посланик Райков е един от малкото български посланици, която са напълно наясно със ситуацията в отношенията ни със Северна Македония. Дори бих казал, че ако има човек, премиер редовен или служебен, или министър на външните работи, който през последните петнадесет години да е истински „вътре“ в темата, това е той. Няколкото редки, но изключително съдържателни  интервюта в последно време, които Райков даде, показват не само точен анализ на ситуацията вътре в Северна Македония и в двустранните ни отношения, но и обясняват трудностите, пред които ще се изправи съседната ни държава по пътя към пълноправното членство.

Да не забравяме и друго - като заместник-министър на външните работи на България Марин Райков заедно с колегата си Борис Трайковски (преди да стане президент) бяха двамата дипломати, изработили Спогодбата между София и Скопие, подписана от премиерите Иван Костов и Любчо Георгиевски на 22 февруари 1999 г. С документа бе намерено решение на изкуствено наложения от Скопие тогава така наречен езиков спор, но и бе постигната една друга, много важно договореност - двете страни да не търсят и македонско малцинство у нас. Формулировката в Спогодбата е далече по обтекаема и дипломатична, но достатъчно ясна и по същество означаваше тъкмо това. Тя бе вписана и в Договора за добросъседство и приятелство, подписан от Бойко Борисов и Зоран Заев на 1 август 2017 г. И е много странно, че въпреки тези два записа в двата междудържавни документа, темата излезе сега на преден план в двустранните ни отношения.

Не че всички посланици на суверенна и независима Република Македония, които са били изпращани у нас, не са имали като основна задача да подкрепят и консолидират сдруженията на българските граждани, които се изявяват като македонци. Може би с едно изключение, но името на дипломата ще премълча, макар че може би се досещате за него. Човекът идваше от артистичните среди и го интересуваха други теми. Всички останали са се занимавали, кой по-открито, кой по-дискретно, с това като с  приоритетна дейност на техния посланически мандат.

На всичко отгоре президентът Стево Пендаровски прие група български граждани, но понеже му бе ясно, че тези хора представляват нерегистрирани от закона сдружения у нас, в артикулацията и в лаконичното съобщение за срещата ги назоваваше съвсем по друг начин. Това се случи, обърнете внимание, точно в дните, когато премиерите на двете държави Кирил Петков и Димитър Ковачевски се скъсваха да рекламират новата динамика на диалога между двете страни, събраха заедно двата кабинета и я подкараха така, както я карат и досега. Щяло да има повече доверие помежду ни, без което не може нито една нормална добросъседска и приятелска комуникация. Глупости, разбира се, щом като и досега от Скопие продължават лобирането си пред международния фактор да притиска София да вдигне бариерата пред преговорния им процес. Това израз на доверие ли е? Или пък опитите да формират групи за „мек натиск“ у нас, повечето членове на които наистина имат идеални съображения за участие, но други определено не. Или пък онази кампания сред американски конгресмени за „македонското присъствие“ в Америка още от времето на Великите географски открития? Колко ли им струва?

Иначе в Скопие много се гордеят с паметника на император Юстиниан, наречен Прима, чиято основна заслуга е кодификацията на римското право. Бил роден някъде в селата около Скопие, днешните жители на Северна Македония имали историческото право да го смятат за свой, затова му издигнаха паметник в рамките на проекта „Скопие 2014“. Монументът се намира близо до Стария мост, който от векове свързва двата бряга на Вардар, долу вляво. Няма лошо, макар че и други съседни държави искат да присвоят делото на император Юстиниан. Лошото е, че днешните политици, интелектуалци и юристи от Северна Македония пренебрегват правилата на римското право, с които, ако не се лъжа, започва всяко едно обучение на бъдещите юристи. А един от тези принципи, наложени от човека, чийто мраморен постамент се кипри близо до централния скопски площад, е, че договорите трябва да се спазват. Точка.

Та затова се и питам - кому да вярваме в Скопие?

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи