Теоретично е възможно Съюзът да се разпадне и да се превърне в нещо друго и най-сериозната причина би била влизането във война

Понякога, когато политиката изпадне в паника, историята може да се втурне напред с комфортно си одеяло, и да го увие около раменете й. Всичко е наред, казва историята, успокойте се, ние сме били тук и преди. Великобритания напуска Европа и се връща в нея отново, много често. Днес е само едно от тези времена.

Древната провинция Британия е част от Римската империя в продължение на четири века преди разпадането й и я напуска през 410 г. Две столетия по-късно, през 664 г., Англия гласува на синода на Уитби да се присъедини към Европейския съюз и към Римокатолическата църква. През 1534 г. при Хенри VIII тя драматично се оттегля от този съюз, а при Реформацията Англия не се намесва в религиозните войни в Европа през 16-ти и 17-ти век.

През 1704 г. Англия променя мнението си и вигите влизат във войната за испанското наследство срещу Луи XIV. Торите се връщат към предишната изолация след Утрехт през 1713 г., а Хановерската династия напуска Европа сама. През 1734 г. Робърт Уолпоул, известен като първият премиер на Великобритания се хвали пред кралица Каролайн, че „50 000 мъже са убити тази година в Европа, и сред тях няма нито един англичанин“.

Вигите субсидират избрани европейски съюзници, но отказват да воюват заедно с тях, докато Великобритания не бъде въвлечена във войната срещу Наполеон. Тогава тя триумфира в битките при Трафалгар и Ватерло, и на площадите на Лондон са издигнати много паметници в чест на наново обединената Европа.

На Виенския конгрес през 1815 г. Великобритания помага за създаването на системата за мирното разрешаване на бъдещите конфликти в Европа, но скоро губи интерес и се съсредоточава върху търговията с „останалата част от света“ или по-скоро, вътре в Британската империя. След това участва в Кримската война, но се отказва от Европа, след като Бисмарк получава надмощие. Лорд Солсбъри обявява политиката на „великолепната изолация ... и страната се движи в това русло, като избягва всички сблъсъци“.

През ХХ век изолацията получава своето възмездие и Великобритания е въвлечена в Първата световна война. Задоволяйки желанието на Франция да отмъсти на Германия се стига до неизбежния възход на Хитлер. Когато премиера Стенли Болдуин през 1934 г. обещава „свобода без приключения и ангажименти в чужбина, и без превъоръжаване“, резултатът от тази политика е Втората световна война.

След тази война една нова Европа, или половината от нея, видя Британия напълно ангажирана с НАТО. Но тя отказва да се присъедини към Общия пазар през 1957 г., и променя решението си шест години по-късно и през 1973 г. се присъединява към ЕС. Тачър възхвалява обединението през 1986 г. като „единен пазар без бариери, видими или невидими и с директен и безпрепятствен достъп ... до 300 милиона от най-богатите хора в света“.

През 1992 г., след Маастрихт се появява старото колебание, дължащо се главно на насоката на ЕС към „все по-тесен съюз“. Това разстройва крехкото равновесие между ползите от обединението и чувството за независимост на Великобритания. Джон Мейджър отказва да се присъедини към еврозоната и социалната политика на ЕС. И така до преди две години, когато през 2016 г. Великобритания напуска Европа за девети път в своята история.

Уроците от миналото са очевидни. Решението за напускане е обречено. Член 49 от Договора в Лисабон е ясен: всяка държава може да кандидатства за повторно присъединяване. Общественият натиск да се върнем отново ще бъде по-голям, от твърдият Брекзит.

Възможно е ЕС да се разпадне и да се превърне в нещо друго и най-сериозната причина би била влизането във война. НАТО си остава донякъде една колеблива организация, но във време на военна заплаха от страна на Русия или от някъде другаде, това ще е неизбежно за ЕС и за Великобритания.

Историята предполага, че ЕС може да се превърне в новата Свещена Римска империя, една конфедерация от държави, някои големи, някои малки, подобни на Монако, Сан Марино и Лихтенщайн. Старата Свещена Римска империя беше много иронизирана от нейните историци, но както казва нейния биограф, Питър Уилсън, в нейната слабост се крие нейната сила, защото това не застрашава никого. Нейният статут, гарантира на нейните членове местна автономия, която е „многопластова, от домакинството, енорията, общността, територията, региона, та чак до империята“.

Тази империя живя, предимно в мир, удивителните 1000 години, докато не беше разрушена от Наполеон и Бисмарк и даде на Европа най-големите си архитекти, художници, композитори и философи. Подобен пример на един завършен съюз може да бъде и някоя от новите форми на ЕС, към който Великобритания ще се радва да се присъедини отново.

Харесва ли ни или не, глобализацията означава, че държавите не могат да издигат бариери пред своите съседи и трябва да търсят помирението и търговията. Географията винаги е била тиранинът над историята. Можете да ни извадите от ЕС толкова често, колкото си искате, но никога няма да можете да извадите Великобритания от Европа.

Популистки държави от Изток могат да последват Брекзит

„Популистките“ държави от Източна Европа могат да последват Великобритания и да напуснат ЕС. Еврозоната може да стане по-нестабилна. Други могат да поемат курс към по-голям сепаратизъм, като днешните словаци, каталунци, корсиканци и шотландци и ще има много Европи за Великобритания, към които ако иска да се присъедини. Европа също усеща нуждата от Великобритания, както през 1704, 1815, 1914 и 1939 г. и Великобритания може да се възползва от тези ангажименти