Шефът на “Teлeлинк” купи хърватски TV доставчик

Готвят нов превод на български на Истанбулската конвенция Терминът "джендър" предизвиквал неразбирания

Кучета водачи издъхват от миша отрова Лабрадорът Марвин се мъчил 10 дни, но не могли да го спасят

Посланик Бойко Коцев: Русия и ЕС ще си сътруничат за миграцията

Милен Керемедчиев: Япония иска споразумение за свободна търговия с ЕС

Пак намериха невзривени боеприпаси Петолъчката

Общинският съветник от БСП Огнян Стоянов в Горна Оряховица: Общината се готви да плати 80 000 лева за втори анализ на въздуха

Пореден магистрат от СГС печели дело срещу дисциплинарно наказание, поискано от Лозан Панов

Разследват майка, държала дъщерите си под ключ в Свищов Съсед разкрил на полицията къщата на ужасите

Протести в Сливен срещу закриването на две училища

Вучич отива в Косово заради убийството на Оливер Иванович

ИАГ: 148 акта написаха горските инспектори за седмица

Закопчаха в съдебната зала подсъдим и го отведоха в затвора Извършителят бил много жесток - изгорил жив гларус и набучил главата му на ограда

БЛС: Съдът обяви за нищожни лимитите на болниците за 2015 година

Любомир Левчев: „Орфизмът е вяра в любовта, тъй дефицитна във времето на омразите“ Съвременната българска поезия като част от едно от най-значимите направления в изкуството

Орфизмът днес не се идентифицира само като историческо и митологично понятие. Интересът към него е огромен, преди всичко сред създателите на художествени произведения: поезия, изобразително изкуство, театър, музика, танц. Определено може да се каже, че от нематериално културно наследство преди три хилядолетия орфическото като естетическо и философско понятие постепенно се е превърнало до днес в едно най-значимите, епохални направления в изкуството.

Няма спорове сред учените, че Орфей е еманация на върховото достижение на тракийската култура – не само като етнически произход, но и като достатъчно изобразяван персонаж във фолклора на траките, пренесен постепенно в старогръцката култура, а оттам разпространен в цяла Европа. В историята на древния свят няма друга толкова легендарна фигура, синтезирала в себе си култ към естетиката на природата, отхвърляне на доктрината за подземния живот, апология на фантастичното, въвеждане на нови религиозни практики, обожествяване на музиката.

Днешните български земи са естествен наследник на тракийската цивилизация, на многобройните тракийски племена и на орфизма. Не случайно последните изследвания на учените антрополози показаха, че генната структура на съвременния българин е пряко свързана с генетичния идентификатор на траките, които са били автохтонно население на Балканите (според Ал. Фол) и тяхната етно-културна общност се е оформяла от края на седмото хилядолетие преди Христа, когато са налични данни за най-старата европейска култура, създавана от палеобалканското население (според проф. Петър Детев).

Съвременната
ни поезия като интерпретация на орфизма

Днес в България най-ярка проекция на орфическия дух, философия и естетика може да бъде видяна в поезията на Любомир Левчев. И не само в авторското му амплоа, но и в цялостното му присъствие в културния ни живот. През 1990 г. известният ни поет се оттегля в с. Полковник Серафимово в южната част на Родопите и основава фондация “Орфей”, която вече 27 години работи в посока на съхраняване и философско-поетическо преосмисляне на орфизма – за осъвременяване на неговите непреходни естетически принципи, на духовната му извисеност и съхранени обичаи в битието на българина, включително и поетическа изразителност, заложена още в устното практикуване на орфизма. За Левчев орфическото като философия и национално наследство е мисия на неговия живот.

Затова без колебание започва да издава през 1991 г. международното списание за изящна словесност и изкуство “Орфей”. За дългогодишното му съществуване изданието е представило стотици съвременни български, балкански, европейски и американски поети, писатели, историци, философи, художници.

След известно прекъсване, то възражда безценните си послания през 2008 г. В обръщението на главния редактор Любомир Левчев четем: “В света излизат най-малко дузина списания със заглавие “Орфей”. Защо? Може би защото днес, когато толкова обезверени хора се отдават на боготърсачество, при този ренесанс на всички религии, бихме могли да си спомним, че единственото вероучение, което не е вносно, а е родено тук, на тази земя, от която сме дошли и в която някой ден ще се приберем, е орфизмът… Той е вяра в любовта, тъй дефицитна във времето на омразите; любовта, която пречиства душите, която е бога на всяко творчество… Но нас ни привлича преди всичко универсалният, общочовешкият смисъл на съвременното литературно и философско понятие орфизъм. Това не е нито идеология, нито художествен метод, нито дори определен стил. Наситихме се на доктрини. Тъкмо свободата на орфическия възглед ни привлича най-много като възможност да се съберат опасно разкъсаните ни души, без да се подчиняват… Орфическият възглед е глобален, а не национален или регионален… Проповядвайки безсмъртието и прераждането на душата, орфизмът прави бъдещето неразделна част от човечеството. Орфическият възглед, като самата любов, е лъч от миналото, отправен в бъдещето.”
Орфически мотиви могат да бъдат открити в десетки поети от съседните нам литератури: сръбският поет Бранко Милкович (1934-1961) е пристрастен към тази тема. У нас е преведена книгата му “Орфическо завещание” (изд. “З. Стоянов”). В учението на Петър Дънов също са заложени орфически идеи – достатъчно е да споменем слънцепоклонничеството.

Левчев и модерния орфизъм

Любомир Левчев е възприел като свой морален императив думите, приписвани на Орфей: “Земята може да се завладее с лира, а не с меч”.

Това е една от причините той да започне да събира в София големите имена на световната литература, организирайки през 70-те и 80-те години Международни писателски срещи в София. Тогава в разделения от Студената война политически свят изведнъж се оказва, че писателите няма за какво да воюват помежду си – словото е тяхната обединяваща кауза – от Далечния и Близкия Изток, от Севера и Юга, от Стария континент и от Новия свят…

Писателите всъщност искат само едно: свобода на словото. Това е продължение на орфическия възглед, че истинното слово извира от сърцето и никаква цензура няма власт над него.

Приятелствата между писатели от различни поколения и националности стават тук, на Орфеевата земя – над 400 известни фигури (някои от които по-късно Нобелови лаурети) са орисани от орфеевия дух на тези международни срещи.
Любомир Левчев е транслатор на дуендето в нашата литература – “тайнствена сила, която всеки чувства, но никой мислител не е обяснил”, онази магия, която не просто изпълва думите с емоция, а ги превръща в огромно въздействие върху публиката.

Поетът прокламира модерния орфизъм, разбиран не като обезсмъртяване чрез мистериозни обреди, нито като практикуване на физическо и религиозно безсмъртие, но най-вече като пребиваване в космическото асиметрично време, което се движи по законите на поетическата рефлексия – в една цикличност на екстаз и скръб, равновесие и падение, гибел и възраждане.

Не е случаен и афинитетът му към епосното начало. Подобно на един съвременен Орфей той създаде мемоарната си романна трилогия “Панихида за мъртвото време” именно като един генериран от поетическата рефлексия метатекст, разполагайки такова огромно разнообразие от теми и проблеми, които извънредно трудно могат да бъдат систематизирани: пътуването и мистиката, илюзиите и смъртта, свободата и равенството, идеалът, войните и революциите, идолите, героите и властта, любовта, самотата и интуицията, триадата идея – идеология – политика, народът, Човекът-Бог и изкуството…

Само един магьосник на думите като Любомир Левчев умее да изведе метафоричната съблазън извън литературността, където всеки би разчел произволно посланията му: “Стоя като йероглиф с протегната ръка.” След О. Елитис и Я. Рицос, Гео Милев и Н. Вапцаров, поезията на балканските народи разчупи стиха и културните си референции. Разбира се, при Л. Левчев се чувства влияние и на други знакови имена на световната поезия – като Ф. Г. Лорка, А. Гинсбърг, Е. Евтушенко, Робърт Фрост, Вл. Висоцки…

В развитието на стилистиката си през XXI век Любомир Левчев “разсъблече” метафората от наслоенията на традиционната за поетите от неговото поколение метафорика (подвластна на аналогията, алегорията, олицетворението, хиперболата или литотата) и изгради собствен постмодернистичен дискурс, който залага на ироничната игра. Ако някога се възхищавахме на стихотворение от следния модел – “Каменен ден, каменно слънце, каменно мълчание…” (Я. Рицос), то днес разглезените сетива на потребителите (колкото и да са малко!) очакват и поезията да борави с методите на сензацията. Левчев го е развил до съвършенство. Описанието като основа на текста вече не цели обяснение, нито представяне на “аз-а” в ролята на снизходителен говорител.

Доста преди да се заговори за България в Европейския съюз, точно той, интелектуалецът, написа: “Кръвта на България руква и потъва в кръвта на Европа. Историята на живота и смъртта повтаря до безкрайност един урок, който ние никога не научаваме”.

Като рицар на духа проникна в метаморфозите на съвременната личност и съзря най-важното за твореца изобщо: “Човек е интелектуалец за себе си, въпреки себе си, против себе си, неизбежно.”

Иска ми се да припомня, че още в поемата “Рецитал” (1968) Л. Левчев не се поколеба да заяви, че “поетът следва своята поезия цял живот, / както Санчо следва своя Дон Кихот!”. Разпознаването на собствения лик при Левчев става не с трагизъм, а елегантно – със знаците на каламбура:

Аз пия силна вода
от моята чешма
и си плискам лицето,
за да проверя дали не е избягало.
Никакъв Звяр,
никаква Тя,
никакъв Капитан
не могат да ми забраняват.
Този лабиринт е мой.
Той има много изходи,
но вече няма вход.
(”Хотел Калифорния”)

В цитирания откъс виждаме метафора на парадоксалното функциониране на съвременното общество – да, днес управниците и медиите ни заливат с алтернативни решения на банални житейски и политически проблеми, но така важното остава встрани – промито, заслепено, невидяно в хаоса от Изходи без Вход… В новия живот на мита наблюдаваме изпаряването на историята като учител, като памет. В поезията на Левчев има множество значещи паузи, фактологията е заменена със следната спирала: самонаблюдение – движение – диалог – обобщение. Но никъде не се задава директно въпросът “Кой съм аз?”. Читателят сам формулира подсказаните въпроси и намира в текста приемливи за самия себе си отговори.
Някои от провиденческите афоризми в стихосбирката “Тъжна светлина” (2014) звучат крайно песимистично: “Моят народ напуска себе си” – тук можем да вместим безкрайна верига от чисто етнически, психологически, социални, културни и дори модни сфери на тълкувания – дали напускаме себе си или конвергенцията в “световното село” поглъща личностите ни особености по пътя на езиковата унификация? Орфическият дух никога не е напускал Свещената планина на Орфей, а Поета диша и днес заедно с нейните конвулсии:

Над планината на гадателите пада тънка сянка.
Над всичко смятано
за ясно и
над мен звезда
изгрява като свещ.

Този рицар на духа никога не е носил маска, той стои прав пред съвестта си и подписва с името си знаците по своята Via Dolorosa.

Този материал за големия ни поет ще бъде представен на научна конференция за Деня на будителите на УниБИТ
на 1 ноември

ЗА УЧЕНИЕТО

Орфизъм е съвременен термин в историческата наука, с който се означава религиозно течение в древните средиземноморски култури. Произлиза от името на героя Орфей, който е тракиец според старогръцката митология, и на когото се приписва създаването на учението и авторството на свещени текстове. Последователите му се наричат орфици. Основната орфическа вяра е вярата в безсмъртието – в живот отвъд или в прераждане.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.