Любомир Левчев: Държавата на духа е безсмъртна

Любомир Левчев и Йорданка Фандъкова.

Йорданка Фандъкова посети Любомир Левчев и лично го поздрави по повод званието „Почетен гражданин на София”. Поетът пък й посвети и подари най-новото си стихотворение „Прочит“.

Пред празника на славянските първоучители – светите братя Кирил и Методий, разговаряме с Любомир Левчев, който ни посреща в уютния си дом – средище на интелектуалната бохема вече пет десетилетия. Припомняме, че освен десетки български писатели, художници и музиканти тук витаят аурите на такива световни фигури като Габриел Гарсия Маркес, Камило Хосе Села, Тумас Транстрьомер, Уилям Мередит, Владимир Висоцки, Андрей Вознесенски, Евгений Евтушенко, Ърскин Колдуел, Уилям Сароян, Год Видал, Артур Лундквист и Мария Вине, Пиер Сегер, Юлия Кръстева, Сергей Михалков, Константин Симонов, Булат Окуджава и много други.

– Г-н Левчев, какво вижда душата ви през кристалните сфери на днешното забързано време? Благодатно ли е то за поезия, за изкуство?

– Струва ми се, че литературата и класическите изкуства преминават в някакъв период на странно затишие, но си давам сметка, че възрастта, в която съм навлязъл, пречи да бъда обективен. Латинската поговорка гласи: Tempora mutantur et nos mutamur in illis. А на мен ми се струва, че времето се мени, а ние не се меним заедно с него.

– Жива ли е още държавата на духа (по израза на акад. Лихачов) или вече е в реанимация?

– Държавата на духа е безсмъртна. Така съм възпитаван на гроба на великите творци.

– Никога не пропускате да целунете всяка нова книга, която ви подаряват гостуващите тук писатели. Преди десетина години написахте, че ни грози „книжен потоп”. Коя е неговата жертва?

– Някога книгата – biblion, е означавала божествено Свето писание. Днес това, което наричаме книга, е само един носител на мисли. Историческото време започва от мига, когато човек се е научил да пише. Всеки, който се е опитвал да задържи миг, светлина или истина, е почувствал с какво нежелание мислите се превръщат в писменост и книга. Те сякаш се съпротивляват на пишещия. Днес все повече хора пишат, но все по-малко четат. Плаши ме диагнозата „книжен потоп”, при която количеството силно изпреварва качеството в новите вълни на изкуството. Ноевият ковчег на бъдещето ще ни даде отговор коя е жертвата.

– А природата? Ще ни отмъсти ли тя за „книжното” безразсъдство?

– Понякога природата прилича на отмъстител. Но заветът ни учи, че спасител е Божи син.

– Днес Европа се тресе от етнически, религиозни и социални конфликти – като че ли сме пред прага на нова световна колизия. Очевидно е, че компромисите в името на демокрацията и мултикултурализма застрашават европейската цивилизация. Как един писател провижда бъдещето?

– Бъдещето има два образа. Единият е гибел. Другият . спасение. Изправен пред прага на собствената си гибел, аз вярвам в спасението на света.

– В момента във Варна се провежда 10-ият международен фестивал на поезията „Славянска прегръдка”. Участвали сте многократно в този формат и сте почетен член на Славянската академия. Кои са невидимите нишки, които свързват творците от славянския свят така органично, че те се разбират без превод? В същото време политиците ни са разединени по темата за ролята на славянството в Европа.

– Елка е творец с изключителен чар и талант. С вяра в бъдещето тя превърна своята академия в модел на общославянско творческо единение. За жалост разединението на славянския свят е очевидна драма на нашето време. Католицизмът и православието са една християнска религия, но неведнъж са показвали взаимна нетърпимост и жестокост. Подобна е съдбата и на други религии, където сектите воюват помежду си. Последният католически папа Франциск даде обнадеждаващи примери на помиряване с православието. Може би наивно вярвам, че умиротворяването на религиите е един от пътищата към добро бъдеще.

– Политическите и медийните аналазатори не спират да говорят, че нацията ни се топи, че обедняваме материално и духовно. Коя според вас е рецептата за изход от тази низходяща спирала?

– Е, ние вече се докоснахме до този болезнен въпрос – духовно помирение и завръщане към отечеството.

– Вашата съпруга – художничката Дора Бонева, ще открие юбилейна изложба на 26 май в галерията на СБХ, на ул. „Шипка” 6. Освен пейзажи и натюрморти те е пристрастена и към портретуването. Вашият образ ни гледа от различни нейни портрети през годините – не лицето, сякаш тя е успяла да запечата моментното изригване на душата. Познавате ли още тези ваши изобразителни вариации и какво бихте им казали днес?

– Дора Бонева е изключително талантлив художник и благороден човек. Има една хипотеза, според която творецът има две скрити тайни крила. Поетите са влюбени в музиката или в изобразителното изкуство. Няма да издам голяма тайна, ако се изповядам, че в детските и юношеските си години мечтаех да стана художник. Моят приятел – поетът Владо Башев, беше луд по музиката. Дора пишеше стихове, за които можех да ѝ завиждам. Но когато се оженихме, без заклинания аз спрях да рисувам, а Дора – да пише стихове. Чрез портретите, които Дора ми е правила през годините, аз продължавам да живея във всички възрасти.

– Поезията и любовта… Кое е най-краткото изречение, което ги свързва?

– Най-краткото изречение, което свързва поезията с любовта, е целувката. При това тя съществува на всички езици.

– Чувате ли стихове насън?

– Не сънувам стихове.

– Към кого са отправени молитвите ви днес? Идва ли краят на историята?

– Не виждам края на историята. Но светът е тревожен, все по-тревожен. Вярвам на човека. И мечтая да се роди един философ, който ще напише една нова максима: Искаш ли мир – готви се за мир. Това е единственото условие, за да приема един глобален свят.

Най-новото стихотворение

ПРОЧИТ

На Йорданка Фандъкова

13 май 2016 г.

Да си представим,

че

думите са живи същества.

И ето –

те наистина са живи.

Чрез тях пулсира мисълта.

Животът им е таен

смисъл.

Да си представим,

че

ние – хората, сме думи,

които казват нещо

с мисълта за всичко.

Повтарят се.

Отричат се от казаното.

И забравят.

В далечните ми детски времена

не беше трудно

да си представя

буквите като живи клетки,

думите – като живи същества.

Веднъж,

когато се разхождах в парка,

видях пенсионер,

който четеше с лупа.

А градинските фенери светят вече.

И остри сенки се кръстосват

като финални театрални шпаги.

И аз не мога да откъсна поглед

от това сияние,

което иска да ни разчете.

А мисли ли Всемирът?

Нашият гост

Любомир Левчев е роден на 27 април 1935 г. в Троян. Завършил е Философско-историческия факултет на СУ. Редактор и гл. редактор на в. „Литературен фронт“ (1961-1971). Първи зам.-министър на културата (1975-1979). Председател на СБП (1979-1989). От 1991 г. е собственик на ИК „Орфей“ и едноименното списание. Първата му книга „Звездите са мои“ излиза през 1957 г. Издал повече от 30 книги с поезия, като най-новите са „Седемдесет и седем“ (2012), „Тъжна светлина“ (2013), „В невидимата кула“ (2014). Автор е на романите „Убий Българина!“, „Ти си следващият“ и „Панихида за мъртвото време“. Написал е десетки киносценарии и публицистични материали. 70 негови книги са издадени в 34 страни. Доктор хонорис кауза на УНИБИТ (София) и на Бургаския свободен университет; Фелоу на Йейлския университет (САЩ). В редица университети чете курсове от лекции по творческо писане на тема „Поетическото изкуство“. Действителен член на Европейската академия за изкуство, наука и култура в Париж. Член-основател на Европейската академия за поезия в Люксембург. Член на Международната къща на поезията в Брюксел, и на Международния литературен фонд в Москва. Носител на националните награди: „Н. Вапцаров“, „П. Пенев“, „Д. Дебелянов“, „Хр. Г. Данов“. Удостоен с Орден „Стара планина“ първа степен (2005). Признания в чужбина: златен медал за поезия на Френската академия и звание „Рицар на поезията“ (1985); медал на Асоциацията на венецуелските писатели (1985); награди „Мате Залка“ и „Борис Полевой“ – Русия (1986); Голямата награда на института „Ал. Пушкин“ и Сорбоната (1989); Световна награда за мистична поезия „Фернандо Риело“ (1993); „Златен венец“ на Стружките вечери на поезията (2010) и Международната награда „Уилям Мередит“ (2013).

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (1)

  1. Може ли този обезумял човек да каже нещо за „жестокостта“ на православието към римо-католицизма? Да ни каже и за 26-те зографски мъченици, жертви на папизма? И какво общо има има между православното изповядване на Бога и католическата ерес? Между Истината и лъжата какво е общото, за да се „обединяват“? И въобще нещо поназнайва ли за православната вяра? Думите му показва, че е твърде далече от това!

Отговорете